— Лорд Рокстън! — извика той. — Лорд Джон Рокстън!
— Е? — обади се нашият спътник. — Тук съм.
Отвъд пропастта избухна писклив смях.
— Да, там си ти, английско куче, и там ще останеш! Аз чаках, чаках дълго и ето, моят час дойде. Трудно ви беше да се качите, още по-трудно ще ви бъде да слезете. Проклети глупци, всички паднахте в капана.
Бяхме така поразени, че стояхме и гледахме, без да продумаме. В тревата се виждаше един голям откършен клон, който, изглежда, му бе послужил за лост при прекатурването на моста. Лицето се скри, но скоро се показа отново, по-безумно от преди.
— В пещерата ние за малко не те убихме с камък — извика той, — но така е по-добре. Бавната смърт е по-страшна. Костите ти ще се белеят там, горе, и никой няма да узнае къде лежиш, никой няма да дойде да ги прибере. Преди да умреш, си спомни за Лопес, когото преди пет години застреля край Путомайо. Аз съм неговият брат и каквото и да стане, ще умра щастлив, защото съм отмъстил за смъртта му.
Той размаха яростно юмрук и после всичко утихна.
Ако метисът беше изчезнал, след като извърши своето отмъщение, нямаше да му се случи нищо. Но глупавото, неудържимо влечение към драматизма, свойствено на цялата латинска раса, го погуби; Рокстън, човекът, който в три страни си бе спечелил име на бич божи, не позволяваше да му се надсмиват безнаказано. Метисът заслиза по отвъдния склон на канарата, но преди да стъпи на земята, лорд Джон изтича до ръба на платото и намери място, откъдето нямаше опасност да изпусне от погледа си своята жертва. Ние не видяхме нищо, но чухме изстрела на карабината му, а след това пронизителен вопъл и далечно тупване на паднало тяло. Рокстън се върна при нас с каменно лице.
— Аз съм сляп глупец — каза горчиво той. — Моята глупост погуби всички. Не трябваше да забравям, че тези хора не прощават кръвните обиди, че с тях трябва да бъдем винаги нащрек.
— Ами другият? Гомес не е могъл да прекатури дървото сам.
— Можех да го застрелям, но го пожалих. Може би той не е замесен в тая работа. Въпреки че щях да направя по-добре, ако го бях убил, защото, както казвате и вие, сигурно е помагал.
Сега, когато знаехме мотивите на неговите действия, ние си спомнихме зловещите дела на метиса — постоянното му желание да научи плановете ни, залавянето му пред нашата палатка, когато ни подслушваше, тайните, пълни с омраза погледи, които улавяхме от време на време. Все още обсъждахме последното събитие и се стараехме да свикнем с мисълта за новото ни положение, когато една любопитна сцена в равнината под нас привлече вниманието ни.
Някакъв човек в бели дрехи, очевидно оцелелият метис, тичаше така, сякаш смъртта беше по петите му. Само на няколко ярда след него скачаше огромната, черна като смола фигура на Самбо — нашия предан негър. Видяхме как той се хвърли върху гърба на беглеца и обви с ръце врата му. Те се търкулнаха на земята. След миг Самбо се вдигна, погледна към проснатото пред него тяло и като ни махаше радостно с ръка, се затича към нас. Бялата фигура лежеше неподвижно всред голямата равнина.
Двамата предатели бяха унищожени, но злото, което извършиха, остана след тях. Ние не можехме да се върнем на канарата. Преди бяхме жители на света, сега сме жители на платото. Това са две различни неща и съществуват отделно едно от друго. Равнината, която водеше до канутата, беше пред нас. Отвъд, зад виолетовата мъглявина на хоризонта, се намираше реката, която водеше назад към цивилизацията. Но връзката между нас и тях не съществуваше. Никаква изобретателност не можеше да помогне да хвърлим мост през пропастта, която зееше между нас и нашето минало. Един миг беше променил цялата ни съдба.
И тъкмо сега аз разбрах цената на моите трима другари. Наистина те бяха сериозни и замислени, но спокойствието им бе непоклатимо. Засега не ни оставаше нищо друго, освен да седим търпеливо сред храстите и да чакаме Самбо. Скоро неговото" открито черно лице се появи над скалите и той се изправи над канарата с целия си херкулесовски ръст.
— Какво прави аз сега? — извика той. — Вие казва на мене и аз прави.
Да се отговори на този въпрос не беше толкова лесно. Но едно беше ясно — Самбо представляваше единствената ни надеждна връзка с външния свят. Той не биваше да ни остави в никой случай.
— Не, не! — извика той. — Аз няма да остави вас. Вие винаги намери мене тук. Но не може да държи индианци. Те вече казва много пъти: Курупури живее тук. Те отива в къщи. Вие остави тях на мен, а Самбо не може да държи тях сам.
— Накарай ги да почакат до утре, Самбо — извиках аз. — Искам да изпратя писмо по тях.
— Добре, сър! Аз обещава, те чакат до утре — каза негърът, — но какво трябва аз да прави за вас сега?
Оказа се, че има доста неща за вършене и нашият верен приятел ги свърши възхитително. Най-напред, по наше указание, развърза въжето от дънера и прехвърли единия му край при нас. То не беше по-дебело от въже за пране, но беше много здраво и макар че не можехме да го използуваме за мост, все пак щеше да ни помогне много, ако се наложеше да се катерим някъде. След това Самбо завърза своя край на въжето за торбата с припасите, които беше донесъл горе, и ние успяхме да ги издърпаме при себе си. Дори да не намерехме нищо друго, щяхме да имаме храна поне за една седмица. Накрая той се спусна и донесе отдолу още две торби, в които имаше сандъче с патрони и много други неща, които ние прехвърлихме с въжето. Беше вечер, когато най-сетне той се спусна долу за последен път, като ни увери, че ще задържи индианците до сутринта.
Ето защо аз прекарах почти цялата си първа нощ на платото в описване на нашите преживелици на светлината на мъждукащия фенер.
Разположихме лагера си на самия край на скалата, след това вечеряхме и уталожихме жаждата си с две бутилки „Аполинарис“, които намерихме в една от торбите. За нас бе въпрос на живот и смърт да открием вода, но мисля, че днешните приключения бяха достатъчни дори за лорд Джон и никой от нас не изпитваше желание да надникне в неизвестното първи. Решихме да не палим огън и да не вдигаме излишен шум.
Утре, или по-точно днес, защото вече се зазорява, ние за първи път ще рискуваме да се разходим из тази загадъчна земя. Кога ще мога да продължа записките — и дали въобще ще имам тази възможност — не зная. Както виждам, индианците са все още по местата си и не се съмнявам, че скоро верният Самбо ще бъде тук, за да вземе писмото ми. Надявам се, че то ще стигне до вас.
П. П. Колкото повече мисля за нашето положение, толкова по-мрачно ми се струва то. Не виждам никаква надежда за връщане. Ако близо до ръба на платото имаше високо дърво, можехме да спуснем нов мост, но на петдесет ярда оттук няма нищо такова. Дори с общи усилия не бихме могли да пренесем ствол, който би послужил за целта. Въжето пък е толкова късо, че с него не можем да се спуснем. Да, нашето положение е безнадеждно, безнадеждно!
X. С нас се случиха чудеса
С нас се случиха и продължават да се случват истински чудеса. Всичката хартия, с която разполагам, се състои от пет стари бележника и куп хвърчащи листове. Имам само едно стило, но докато мога да движа ръката си, ще продължавам да описвам нашите преживявания и впечатления. Ние единствени от целия човешки род сме свидетели на тези чудеса и затова е от огромно значение да ги записвам, докато те са още пресни в паметта ми и докато не ни е сполетяла участта, която все по-зловещо надвисва над нас. Дали Самбо ще успее да занесе тези писма до реката, дали самият аз по някакъв вълшебен начин ще ги върна в Лондон, или най-сетне дали този свитък ръкописи ще попадне в ръцете на някой дръзновен изследовател, тръгнал по следите ни с усъвършенствуван моноплан — уверен съм, че във всички случаи това, което пиша, ще се превърне в безсмъртна класическа повест за действителни приключения.
На другата сутрин, след като попаднахме в капана на коварния Гомес, ние навлязохме в новия етап на своите преживелици. Той започна с инцидент, който не ми представи в много добра светлина мястото, в което бяхме попаднали. Когато в зори се вдигнах след краткия сън, съзрях върху собствения си крак нещо много особено. Крачолът ми се беше вдигнал нагоре и беше оголил няколко инча от кожата ми над чорапа. Върху нея лежеше голям червеникав грозд. Учуден, аз се наведох, за да го махна, но за мой ужас той се спука между пръстите ми и опръска всичко наоколо с кръв. Извиках от погнуса и моят вик доведе двамата професори при мен.
