представители на животинския свят, които някога са били проклятие на земята, а днес са гордост за всеки музей.

Челинджър се засмя гръмко на собственото си остроумие. Макар че нямаше особено чувство за хумор, той ревеше от задоволство и след най-плоската шега, стига тя да излизаше от неговата уста.

— Колкото по-малко шумим, толкова по-добре — напомни рязко лорд Джон. — Не знаем какво ни обкръжава. Ако същият този приятел се върне за закуската си и ни завари тук, едва ли ще има на какво да се смеем. Впрочем какъв е този белег върху кожата на игуанодонта?

На тъмната люспеста кожа, някъде над рамото, се виждаше някакъв белег от вещество, подобно на асфалт. Никой от нас не можеше да отгатне неговото значение въпреки забележката на Съмърли, че той преди два дни зърнал нещо подобно върху гърба на едно от малките. Челинджър не каза нищо, но се беше надул така, сякаш можеше да изясни всичко, само да поиска. Най-сетне лорд Джон го попита направо за мнението му.

— Ако ваша милост великодушно ми позволи да си отворя устата, с радост ще споделя мислите си — започна той с пресилен сарказъм. — Не съм свикнал да ми дърпат ушите по начина, който, изглежда, е обичаен за ваша милост. Не знаех, че трябвало да искам вашето разрешение, за да се усмихна на една невинна шега.

Нашият обидчив приятел не благоволи да се успокои, докато не му се извиниха. Най-сетне, когато вълнението му премина, той произнесе дълга реч. Седнал върху едно повалено дърво, Челинджър, както винаги, говореше така, сякаш предаваше най-ценна информация пред аудитория от хиляда души.

— Колкото до белезите — каза той, — склонен съм да се съглася с моя приятел и колега, професор Съмърли, че петната са от асфалт. Тъй като самото плато е силно вулканично, а асфалтът е вещество, което свързваме с подземните сили, аз не се съмнявам, че той съществува в свободно течно състояние и че е възможно тези животни да са влезли в допир с него. Много по-интересен е въпросът за съществуването на кръвожадното чудовище, което е оставило следите си на тази поляна. Ние знаем, че нашето плато не е много по-голямо от едно средно английско графство. На тази ограничена площ векове са съжителствували различни животински видове, повечето от които са изчезнали в долния свят. Очевидно би трябвало да се очаква, че за такъв продължителен период хищниците, които се размножават безпрепятствено, ще изчерпят хранителните си ресурси и ще бъдат принудени или да изменят своите месоядни навици, или да умрат от глад. Това, както виждаме, не е станало. Следователно трябва да предположим, че природният баланс се охранява от някакъв фактор, който ограничава броя на тези свирепи същества. Един от многото интересни проблеми, който очаква да го разрешим, е въпросът за естеството на този фактор и за неговото действие. Смея да се надявам, че в бъдеще ще имаме възможност да се запознаем по-отблизо с хищните динозаври.

— А аз смея да се надявам, че няма да имаме това нещастие — забелязах аз.

Професорът само повдигна големите си вежди, както прави учителят, когато някой невъзпитан ученик се обади от мястото си.

— Може би професор Съмърли има да направи някаква забележка — каза той и двамата учени се зареяха в онази разредена научна атмосфера, при която единствено може да се обсъжда въпросът, че намалението на раждаемостта било свързано с изчерпването на хранителните ресурси и по този начин се осъществявал балансът в борбата за съществование.

На сутринта ние съставихме план на малка част от платото, като заобиколихме блатото на птеродактилите и се движехме източно, а не западно от ручея. Нататък също имаше гъсти гори и такова огромно количество храсти, че придвижването ставаше много бавно.

Досега аз ви занимавах само с ужасите на Земята на Мейпъл Хуайт. Но тя имаше и друго лице. Цяла сутрин ние бродихме сред прекрасни цветя — повечето бели или жълти. Както обясниха нашите професори, това били двата първични цвята във флората. На много места земята беше буквално покрита с цветя. Затъвахме до глезени в този вълшебен мек килим, а силният им аромат опияняваше със сладостта си. Край нас бръмчеше обикновената пчела, която се въди и в Англия. Клоните на много от дърветата, край които минавахме, бяха наведени от плодове. Някои от тях ни бяха познати, а други — не. Като избирахме само ония, които бяха накълвани от птиците, ние се предпазвахме от отровните и разнообразявахме храната си с това вкусно блюдо. В джунглата често попадахме на пътеки, утъпкани от тежките лапи на диви зверове, а в блатистите места открихме безброй чудновати стъпки, между които и много следи на игуанодонти. Веднъж видяхме няколко от тези огромни същества, които пасяха в една горичка, и лорд Джон установи с бинокъла си, че и те са белязани с асфалт, макар и не на същото място като животното, което изследвахме сутринта. Трудно беше да се каже какво би могло да означава всичко това.

Видяхме много малки животни: няколко таралежа, един мравояд с люспеста кожа и едно шарено диво прасе с дълги закривени зъби. Веднъж зърнахме между дърветата далечния гол склон на зелен хълм, по който се движеше с голяма скорост едро сивокафяво животно. То мина толкова бързо, че не можахме да разберем какво е, но ако е било елен, както твърдеше лорд Джон, би трябвало да е голям колкото чудовищните ирландски лосове, чиито вкаменелости изкопавахме и днес в блатата на нашата родина.

След онова загадъчно посещение на нашия лагер ние всеки път се връщахме в него със страх. Този път обаче намерихме всичко на мястото му. Вечерта обсъдихме обстойно положението, в което се намирахме в момента, и плановете си за бъдещето. Ще трябва да опиша това малко по-подробно, понеже то доведе до един нов начин на действие, благодарение на който опознахме Земята на Мейпъл Хуайт по-добре, отколкото ако бяхме я изследвали дълги седмици. Дебатите бяха открити от Съмърли. Той беше раздразнителен през целия ден, но сега, когато лорд Джон заговори за това, какво трябва да правим утре сутрин, професорът кипна.

— Нашата задача днес, утре и когато и да било е една — тросна се той: — да намерим някакъв изход от капана, в който попаднахме. Всички вие мислите само за това, как да навлезем в тази страна. По моему трябва да търсим начин да се измъкнем от нея.

— Изненадан съм, сър — избоботи Челинджър, като гладеше величествената си брада, — че един човек на науката може да се поддаде на такова низко чувство. Вие се намирате в една земя, която крие за честолюбивия естественик изкушение, по-голямо, отколкото коя да е друга част на света, и предлагате да я напуснем, преди да сме добили нещо повече от най-бегло познание за нея или за обитателите й. Имах по- добро мнение за вас, професор Съмърли.

— Не забравяйте — сърдито отбеляза Съмърли, — че в Лондон аз имам голяма група студенти, които понастоящем съм оставил в ръцете на един съвършено неспособен заместник. Така че моето положение се различава от вашето, професор Челинджър. Доколкото зная, на вас никога не са ви поверявали никаква отговорна образователна работа.

— Съвсем вярно — съгласи се Челинджър. — Винаги съм смятал, че ще бъде светотатство, ако обременя с нещо по-незначително един мозък, способен на най-висша оригинална изследователска дейност. Затова решително обръщам гръб на всякакви предложения за школски длъжности.

— Например? — попита с насмешка Съмърли, но лорд Джон побърза да промени темата.

— Мисля, че за мен би било голям удар — започна той, — ако се върнем в Лондон, преди да науча за това място нещо повече, отколкото зная сега.

— Никога не бих дръзнал да вляза в моята редакция и да погледна стария Макардъл — казах аз. (Надявам се, че ще извините откровеността на този репортаж, нали, сър?) — Той никога не би ми простил, ако пренебрегна един такъв материал. Освен това, доколкото разбирам, не си струва да се говори за това, тъй като, дори и да искаме, не можем да слезем оттук.

— Първичният здрав разум на нашия млад приятел компенсира много от безспорните му умствени недостатъци — отбеляза Челинджър. — Интересите на неговата жалка професия не ни засягат, но както изтъкна той, ние не можем да се спуснем долу, така че да говорим за това, значи да си губим времето.

— Губим си времето, когато се занимаваме с каквото и да било друго — изръмжа Съмърли иззад лулата си. — Не забравяйте, че дойдохме тук със съвършено определена мисия, която ни бе възложена от събранието на Зоологическия институт в Лондон. Тази мисия се състоеше в проверката на истинността на изявленията, които направи професор Челинджър. Трябва да призная, че сега ние можем да потвърдим тези изявления. Следователно нашата официална задача е изпълнена. Колкото до възможностите за по-детайлно проучване на платото, те са толкова много, че с тях би могла да се справи само голяма, специално оборудвана експедиция. Ако се мъчим да се справим с тази задача сами, няма да постигнем нищо друго

Вы читаете Изгубеният свят
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату