— Ако не можеше, едва ли би успяло да се гмурне толкова бързо между клоните.
— В Южна Америка има, ако неми изменя паметта, около тридесет и шест вида маймуни. Нали така, професор Съмърли? Човекоподобните маймуни обаче липсват. Но очевидно в тази страна те съществуват. Местната им разновидност не спада към косматото семейство на горилите, което се среща само в Африка и в Далечния изток. (Като гледах професора, едва се сдържах да не вметна, че съм срещнал първия им братовчед в Кенсингтън.) Това е тип с окосмено лице и бяла кожа. Вторият белег показва, че те прекарват дните си в гъстия листак на дърветата. Въпросът, на който трябва да отговорим, е дали са по-близки до маймуната, или до човека. Във втория случай е много вероятно да се доближават до онова, което непосветените наричат „липсващо звено“. Разрешаването на този проблем е наша неотложна задача.
— Нищо подобно — възрази рязко Съмърли. — Сега, когато благодарение на ума и усилията на господин Малоун (не мога да не цитирам тези думи)1се снабдихме с карта, наша едничка и единствено неотложна задача е да се измъкнем от това ужасно място здрави и читави.
— Благата на цивилизацията не ви дават мира — изръмжа Челинджър.
— Дългът към цивилизацията, сър! Наша задача е да запишем онова, което видяхме, и да оставим по- нататъшните изследвания на други. Преди господин Малоун да приготви картата, вие всички бяхте съгласни с това.
— Е, добре — каза Челинджър, — вярно е, че ще бъда по-спокоен, когато се уверя, че резултатите от експедицията ни са стигнали до нашите приятели. Засега нямам представа как ще се спуснем оттук. Но моят изобретателен ум никога не е срещал проблем, с който да не може да се справи. Обещавам ви, че утре ще насоча вниманието си към въпроса за слизането.
И така, разговорът беше отложен. Но тази вечер на светлината на огъня и свещта беше изработена първата карта на Изгубения свят. Всички подробности, които набелязах грубо, когато бях на своята наблюдателна кула, сега намериха съответните си места. Моливът на Челинджър увисна над голямото бяло петно, което означаваше езерото.
— Как да го наречем? — попита той.
— Защо не използувате случая да увековечите собственото си име? — каза Съмърли с обичайната си хапливост.
— Надявам се, сър, че моето име ще се ползува с други, по-заслужени почести пред потомството — отвърна сурово Челинджър. — Всеки невежа може да остави безценното си име на поколенията, като им натрапи някоя планина или река. На мен такъв паметник не ми е нужен.
Жлъчно усмихнат, Съмърли вече се готвеше за нова атака, но лорд Джон побърза да се намеси.
— Име на това езеро, млади приятелю, трябва да дадеш ти — каза той. — Ти го видя пръв и, бога ми, ти имаш най-голямо право, ако решиш да напишеш върху него „Езеро Малоун“.
— Разбира се, нека нашият млад приятел да му даде име — подкрепи го Челинджър.
— Тогава — казах аз, като се изчервих — нека да се нарича езеро Глейдис.
— Не смятате ли, че названието Централно езеро би дало по-ясна представа за местоположението му? — подхвърли Съмърли.
— Предпочитам да се нарича езеро Глейдис.
Челинджър ме погледна съчувствено и поклати голямата си глава с ирония и укор.
— Момчетата са си момчета — каза той. — Нека бъде езеро Глейдис.
XII. В гората беше страшно
Както казах, а може и да не съм казал — напоследък паметта ми устройва лоши шеги, — аз пламнах от гордост, когато трима такива мъже, каквито са моите другари, ми благодариха, че съм спасил положението или поне много съм спомогнал за излизането ни от него. Тъй като бях младокът на групата не само на години, но и по опит, характер, знания и по всичко, което е нужно за един човек, още отначало останах в сянка. А сега започвах да добивам свое собствено място. Тази мисъл ме сгряваше. Уви, тя беше гордост, която предшествува падението! Още същата нощ тази искра на самодоволство, тази пораснала самоувереност щеше да ме доведе до най-страшното събитие в живота ми, завършило със сътресение, при мисълта за което сърцето ми се свива.
Ето как стана това: бях прекомерно възбуден от приключението на дървото и ми се струваше, че не ще мога да заспя. На пост бдеше Съмърли. Чудатата му ъглеста фигура се беше сгърбила над малкия ни огън, карабината лежеше върху колената му, а острата козя брадичка се поклащаше при всяко клюмване на уморената му глава. Лорд Джон спеше безшумно, завит с южноамериканското си одеяло, а Челинджър хъркаше така, че цялата гора ечеше. Пълната луна сияеше ярко, въздухът беше свеж и студен. Каква нощ за разходка! И тогава изведнъж ми хрумна: „Защо не?“ Ако се измъкна тихо, ако успея да стигна до централното езеро, ако преди закуската се върна с някои сведения за това място — нямаше ли в такъв случай да ме считат за още по-достоен съратник? И освен това, ако Съмърли удържи победа и ако се намери някакъв начин за оттегляне, ние ще се върнем в Лондон, след като сме разгадали централната тайна на платото, до която съм проникнал само аз, единствен в целия свят. Помислих си за Глейдис, която казваше: „Навред край нас има подвизи“. Сякаш отново чух нейните думи. Помислих си също за Макардъл. Какъв материал за три колони на вестника! Каква основа за кариера! В следващата голяма война бих могъл да се надявам на кореспондентско място. Грабнах една пушка — джобовете ми бяха пълни с патрони — и като разтворих трънливите храсти, които запречваха входа на нашата ограда, бързо се шмугнах навън. Последното, което видях, беше задрямалият Съмърли. Този безполезен часови продължаваше да клюма пред тлеещия огън като странна, навита кукла.
Не бях изминал и сто ярда и вече дълбоко се разкаях за необмислената си постъпка. Навярно съм казвал и преди в тази хроника, че твърде силното ми въображение ми пречи да бъда истински храбър, но че винаги много се страхувам да не ме помислят за страхлив. Тъкмо тази сила ме тикаше сега напред. Просто не бих могъл да се промъкна обратно в лагера, без да съм свършил нещо. Дори ако другарите ми не бяха забелязали моето отсъствие, дори ако не узнаеха никога за слабостта ми, в душата ми и тогава би останал един непоносим срам. И все пак аз изтръпнах при мисълта за положението, в което се озовах, и в този момент бих дал всичко, за да се отърва с достойнство от цялата тая работа.
В гората беше страшно. Дърветата растяха така нагъсто, а листакът им се простираше толкова нашироко, че лунната светлина не можеше да проникне през него. Само тук-таме високите клони се сплитаха в сложен филигран върху звездното небе. Когато очите ми попривикнаха с мрака, открих, че тъмнината на леса е неравномерна — между мержелеещите се дървета имаше гарвановочерни сенки, като входове на пещери. Като минавах покрай тях, отдръпвах се ужасен. Спомних си отчаяния вой на изтерзания игуанодонт — този страшен вик, който беше отекнал из горите. Спомних си и онази подпухнала, пъпчива, окървавена муцуна, която зърнах на светлината на лорд Джоновия факел. Дори сега аз се намирах в ловното поле на това безименно и ужасно чудовище. То можеше да скочи отгоре ми всеки миг. Спрях и като извадих един патрон от джоба си, отворих магазина на пушката. Сърцето ми се сви още щом докоснах лоста. Бях взел не карабината, а чифтето със сачмите!
В мен отново се надигна желанието да се върна. Това, разбира се, беше превъзходно оправдание за неуспеха ми — оправдание, за което на мое място всеки друг би си помислил по-сериозно. Но глупавата гордост отново се опълчи срещу самата тази дума. Аз не можех, не трябваше да претърпя неуспех. В края на краищата пред опасностите, които можех да срещна, карабината ми навярно би била толкова безполезна, колкото и чифтето. Ако се върнех в лагера, за да сменя оръжието си, едва ли бих могъл да вляза и изляза отново, без да ме забележат. Щяха да започнат обяснения и моето начинание вече нямаше да бъде изцяло мое. След кратко колебание аз събрах смелост и продължих нататък с ненужната пушка под мишница.
Мракът в гората беше заплашителен, но още по-страшно беше бялото, спокойно сияние на луната върху откритата поляна на игуанодонтите. Скрит в храстите, аз погледнах към нея. Никое от големите животни не се виждаше. Може би трагедията, сполетяла едно от тях, ги беше прогонила от техните пасбища. В неясната сребриста нощ нищо не издаваше присъствието на живо същество. Това ми даде смелост и като я прекосих бързо, отново навлязох в джунглата. Продължих да вървя покрай ручея, който използувах за водач. Той беше приветлив спътник. Бълбукаше и ромолеше като милия стар поток в Западна Англия, където в детството си нощем ловях пъстърва. Следвайки течението, трябваше да стигна до езерото, а по обратния път можех да се върна в лагера. В гъстия храсталак често изгубвах ручея от погледа си, но винаги го чувах
