която ни бе обезпокоила в лагера. Свирепият му рев и страшната енергичност, с която ме преследваше, ме убеждаваха, че това е един от големите кръвожадни динозаври, най-ужасните зверове, които са живели на този свят. При скоковете си приблизително на всеки двадесет ярда огромният звяр падаше на предните си лапи и допираше нос до земята. Душеше следите ми. Понякога за миг ги изгубваше, но ги намираше отново и с бързи подскачания препускаше по моя път.
Дори сега, когато си помисля за този кошмар, пот избива по челото ми. Какво можех да сторя? Безполезното чифте беше в ръката ми. Какво можеше да ми помогне то? Изгубил всяка надежда, аз се огледах да видя някоя скала или дърво, но в джунглата от храсти, в която се намирах, не се виждаше нищо по-високо от фиданка. Знаех добре, че чудовището, което беше зад гърба ми, би могло да строши обикновено дърво, както се троши тръстика. Единственият ми шанс беше бягството. Неравната пресечена местност не ми позволяваше да се движа бързо, но като се озърнах отчаяно, открих пред себе си добре очертан утъпкан път. И преди, по време на експедициите, бяхме виждали такива пътеки на различни диви зверове. Ако тръгнех по нея, може би щях да запазя преднината си, защото бягам бързо, а и бях в отлична форма. Хвърлих ненужната пушка и изминах половин миля с такава скорост, каквато не съм постигал нито преди, нито след това. Краката ме боляха, гръдта ми се издуваше, струваше ми се, че гърлото ми ще се пръсне от недостиг на въздух, но страшилището беше зад гърба ми и аз тичах, тичах, тичах… Най-сетне, когато вече почти не можех да се движа, спрях. За миг ми се стори, че съм се отървал. По пътеката зад мен беше спокойно. Но изведнъж зверът се появи отново. Той мачкаше и трошеше всичко по пътя си. Трополеше с гигантските си стъпала, а чудовищните му дробове дишаха тежко. Беше съвсем по петите ми. Аз бях загубен.
Какъв идиот съм бил да се бавя толкова време, преди да побягна! Дотогава зверът ме преследваше, като душеше следите ми, и затова се движеше бавно. Но когато се втурнах да бягам, той ме е видял и от този момент насам ме е преследвал направо. Пътеката му е показвала къде съм отишъл. Сега, когато излезе иззад завоя, той се носеше с големи скокове. Луната блестеше върху огромните му изпъкнали очи, върху грамадните зъби в отворената му уста и върху лъскавите нокти на късите му силни предни крака. Аз извиках от ужас и като се обърнах, се втурнах диво надолу по пътеката. Дълбокото, задъхано дишане на чудовището се чуваше все по-силно зад мене. Тежките му стъпки ме настигаха. Всеки миг очаквах да ме сграбчи отзад. И тогава внезапно се разнесе трясък и аз полетях в пространството, а след това настъпи пълен мрак и покой.
Когато дойдох на себе си — това според мен е станало след не повече от пет минути, — усетих ужасна и силна миризма. Протегнах ръка и в мрака напипах нещо, подобно на огромен къс месо. Другата ми ръка хвана една голяма кост. Над мен се виждаше кръг от звездното небе, който показваше, че лежа на дъното на дълбока яма. Бавно се изправих на крака и опипах тялото си. Бях схванат и всичко от главата до петите ме болеше. Но крайниците ми се движеха и ставите се сгъваха. Когато възстанових в объркания си мозък обстоятелствата на своето падане, аз погледнах ужасен нагоре, като очаквах да видя онази страшна глава, очертана върху бледнеещото небе. Но от чудовището нямаше и следа. Не се чуваше никакъв шум. Тръгнах с бавни стъпки, като опипвах всичко около себе си, за да разбера какво е това странно място, в което се сгромолясах толкова навреме.
Както казах, това беше яма със стръмни стени и равно, широко около двадесет фута дъно, отрупано с големи късове месо, повечето от тях в последен стадий на разложение. Въздухът беше отровен и ужасен. След като ходих и се спъвах в тези купчини разложена плът, внезапно се натъкнах на нещо твърдо и открих, че в центъра на трапа беше здраво забит един изправен стълб. Той бе толкова висок, че с ръка не можех да стигна върха му и, изглежда, бе покрит с мазнина.
Изведнъж си спомних, че в джоба си имам кутия с восъчни клечки. Запалих една от тях и най-сетне получих някаква представа за мястото, където бях паднал. Не можеше да има две мнения за неговото естество. Това бе капан, направен от човешка ръка. Колът в центъра, дълъг около девет фута, беше изострен на горния край и беше почернял от засъхналата кръв на животните, които са се набучвали на него. Пръснатите наоколо останки бяха част от жертвите, които са били насичани, за да се освободи колът за следващия звяр. Спомних си за изявлението на Челинджър, че върху платото не можели да съществуват хора, защото с жалките си оръжия те нямало да устоят срещу населяващите го чудовища. Но сега стана ясно, че туземците са открили начин. В своите пещери с тесни входове те намираха убежище, в което огромните влечуги не можеха да проникнат, а ето че бяха и достатъчно умни, за да направят по пътеките на животните капани, покрити с клони, и така да унищожават враговете си независимо от цялата им сила и подвижност. Човекът винаги надвива.
За един пъргав мъж не беше трудно да се изкачи по наклонената Стена на ямата. Но аз дълго се колебах, преди да се бутна отново в лапите на ужасното чудовище, което за малко не ме унищожи. Как можех да знам дали то не се спотайва в най-близкия храсталак в очакване на моето появяване? Скоро обаче си спомних един разговор между Челинджър и Съмърли за привичките на големите влечуги и това ми вдъхна смелост. И двамата бяха на мнение, че тези чудовища всъщност нямат разум, че в миниатюрните им черепни кухини няма място за мозък и че тяхното изчезване в останалата част на света сигурно се дължи на собствената им тъпота, поради която не са могли да се приспособят към изменящите се условия.
Ако чудовището лежеше отвън и ме чакаше, тогава то значи е разбрало какво се бе случило с мен, а това на свой ред би свидетелствувало, че е способно да свързва причината и следствието. Естествено, по- вероятно би било за едно безмозъчно същество, движено единствено от неясните си хищни инстинкти, след моето изчезване да се откаже от преследването, да постои известно време в недоумение и после да тръгне да търси друга плячка. Изкатерих се до ръба на ямата и надникнах над него. Звездите гаснеха, небето побледняваше и хладният утринен вятър галеше лицето ми. От моя неприятел нямаше и помен.
Измъкнах се бавно навън и поседях край своето убежище, готов да скоча отново в него, ако се появи някаква опасност. После, окуражен от пълния покой и растящата светлина, събрах цялата си смелост и предпазливо поех назад по пътя, по който бях дошъл. Не след дълго намерих пушката си и после хванах ручея, който ми служеше за водач. И така, като поглеждах често със страх назад, аз се упътих към лагера.
Ненадейно се случи нещо, което ми напомни за моите спътници. Далече в ясния и тих утринен въздух прозвуча острият, рязък звук на пушечен изстрел. Спрях и се ослушах, но не чух нищо повече. За миг си помислих дали не ги е връхлетяла внезапна опасност. Но след това намерих по-просто и по-вероятно обяснение. Денят вече беше дошъл. Те са сметнали, че съм се загубил в горите, и са дали този изстрел, за да ме насочат към лагера. Вярно е, че бяхме взели строго решение да не стреляме, но ако са предположили, че съм в опасност, те не биха се колебали. Сега трябваше да пристигна колкото може по-скоро и да ги успокоя. Бях уморен и изтощен, така че не можех да се движа много бързо, но най-сетне влязох в района, който познавах. Отляво беше блатото на птеродактилите, а там, отпред — поляната на игуанодонтите. Пресичах последния пояс от дървета, който ме отделяше от форт Челинджър. За да успокоя страховете им, нададох весел вик. Сърцето ми се сви пред злокобната тишина. Пред мен се появи плетът такъв, какъвто го оставих, но портата беше отворена. Втурнах се вътре. В студеното утринно осветление пред очите ми се откри страшна гледка. Вещите ни бяха пръснати по земята в пълно безредие, другарите ми бяха изчезнали и тревата край тлеещата жарава на огъня ни бе почервеняла от една ужасна локва кръв.
Бях така зашеметен, че за известно време почти изгубих разсъдъка си. Спомням си неясно, както човек си спомня тежък сън, че се мятах из горите около празния лагер и виках диво спътниците си. Безмълвните сенки не отговаряха. Ужасната мисъл, че може никога вече да не ги видя, че съм останал съвсем сам в това страшно място и нямам никаква надежда да сляза в долния свят, че навярно ще живея и умра в тази кошмарна страна, ме доведе до отчаяние. Едва сега разбрах колко много бях свикнал да се опирам на другарите си, на спокойната самоувереност на Челинджър и на мъжествената хладнокръвна шеговитост на лорд Рокстън. Без тях аз бях безпомощен и безсилен като дете в тъмна нощ. Не знаех накъде да тръгна и за какво да се захвана най-напред.
След като поседях така объркан, аз се заех да открия какво внезапно нещастие е могло да ги сполети. Цялото безредие в лагера свидетелствуваше, че той е бил нападнат. Пушечният изстрел несъмнено бе отбелязал момента на атаката. Тъй като не последва друг изстрел, беше ясно, че всичко е свършило за миг. Карабините още лежаха на земята. В магазина на една от тях — лорд Джоновата — имаше празна гилза. Одеялата на Челинджър и Съмърли бяха край огъня. Това подсказваше, че по време на събитието те са спали. Сандъците с амуницията и продоволствието бяха пръснати на всички страни. Същото се бе случило с
