нещастните ни фотоапарати и кутиите с плаките, но нищо от тях не липсваше. От друга страна, всички извадени провизии, а доколкото си спомнях, количеството им бе значително, бяха изчезнали; Значи нападателите са били животни, а не туземци, защото, естествено, последните нямаше да оставят нищо.
Но ако са били животни или едно страхотно животно, какво е станало тогава с моите другари? Кръвожадният звяр несъмнено би ги унищожил и би оставил костите им. Вярно е, че онази ужасна локва кръв говореше за насилие. Някое чудовище, подобно на онова, което ме бе преследвало през нощта, би могло да грабне човек със същата лекота, с която котката грабва мишка. В такъв случай другите биха го последвали. Но ако беше така, те сигурно щяха да вземат карабините си. Колкото повече се мъчех да си обясня тази загадка, толкова по-трудно обърканият ми и уморен мозък намираше правдоподобни разрешения. Претърсих гората наоколо, но не видях никакви следи, които биха ме довели до някакъв извод. Веднъж се изгубих и само благодарение на късмета си след едночасово лутане намерих отново лагера. Неочаквано ме озари мисъл, която ми донесе малка утеха. Аз не бях съвършено сам на света. Долу, в подножието на скалата, чакаше верният Самбо. Ако извикам, той щеше да ме чуе. Отидох на ръба на платото и погледнах отвъд. Наистина той беше в своя малък лагер и се бе изтегнал край огъня, завит с одеялата. Но за мое учудване пред него седеше още един човек. За момент сърцето ми затупа от радост. Помислих, че някой от другарите ми е успял да се спусне долу. Но като погледнах повторно, надеждата ми угасна. Под изгряващото слънце кожата на този човек се червенееше. Той бе индианец. Извиках високо и размахах носната си кърпа. Самбо вдигна поглед, махна ми с ръка и се закатери по островърхата канара. Не след дълго той стоеше на върха й, съвсем близо до мен, и слушаше с дълбока тревога историята, която му разправях.
— Дявол взел тях сигурно, маса Малоун — каза той. — Вие влезли в дяволска страна, сър, и той вземе всички при него. Вие слуша мен, маса Малоун, и слиза бързо долу, иначе той хваща и вас.
— Как да сляза, Самбо?
— Взима лиани от дървета, маса Малоун. Хвърля тях тук. Аз връзва тях за пън и вие има мост.
— Ние вече мислихме за това. Тук няма лиани, които могат да ни издържат.
— Вие праща хора за въжета, маса Малоун.
— Кого мога да изпратя и къде?
— Праща в индианско село, сър. Много кожено въже в индианско село. Индианец долу под вас, праща него.
— Кой е той?
— Един от наши индианци. Другите били него и му взели заплата. Той връща при нас. Сега съгласен да взима писмо, носи въже, всичко.
Да занесе писмо! Защо не? Може би индианецът би могъл да доведе помощ. Но както и да е, той щеше да съдействува нашият живот да не отиде напразно и сведенията за всичко, което постигнахме за науката, да се озоват в ръцете на приятелите ни в Англия. У себе си вече имах две завършени писма. До вечерта щях да напиша още едно, което да разкаже най-новите ми преживелици. Индианецът можеше да занесе всичко това на човечеството. Ето защо наредих на Самбо да дойде пак, когато се свечери, и през целия този скръбен, самотен ден седях и записвах собствените си приключения от предната нощ. Надрасках и една бележка, която индианецът трябваше да предаде на първия бял търговец или капитан на параход, когото срещне. В нея получателят се умоляваше да уреди да ни бъдат изпратени въжета, тъй като от това можеше да зависи животът ни. Вечерта аз хвърлих на Самбо тези книжа и кесията си, в която имаше три английски лири. Парите трябваше да бъдат предадени на индианеца с обещание, че ще получи още два пъти по толкова, ако донесе въжетата.
И така, скъпи господин Макардъл, вие вече знаете как е стигнало до вас това съобщение и в случай, че не получите вече никога известие от злополучния си кореспондент, ще разберете какво е станало. Тази нощ съм твърде уморен и потиснат, за да правя планове. Утре трябва да намеря начин да не се отделям за дълго от лагера и все пак да потърся наоколо следи от несретните си приятели.
XIII. Зрелище, което няма да забравя никога
При залез слънце, преди да се спусне меланхоличната нощ, видях в обширната равнина под мен самотната фигура на индианеца — нашата единствена слаба надежда за спасение. Наблюдавах го, докато изчезна в розовеещите вечерни мъгли, които се издигаха между мен и далечната река.
Когато най-сетне поех към разгромения ни лагер, беше съвсем тъмно. Последното, което видях, преди да тръгна, бе червеният блясък на Самбовия огън. Това беше единственият светлик в широкия свят под мен, който галеше погледа ми също тъй, както присъствието на верния негър галеше помрачената ми душа. И все пак това беше най-щастливият ми миг след сполетелия ме удар. Радваше ме мисълта, че светът ще узнае какво сме направили, че в най-лошия случай имената ни няма да загинат заедно с телата ни, а свързани с резултата на нашия труд, ще достигнат до потомството.
Страшно беше да се спи в този злополучен лагер, но още по-страшно — да се спи в джунглата. Трябваше да се избере едното или другото. Разумът ме предупреждаваше, че трябва да остана на пост, но изтощеното тяло заявяваше, че няма да го бъде. Покатерих се върху един клон на голямото дърво гингко, но по заоблената му повърхност нямаше сигурно място за спане. Достатъчно би било да задремя, за да падна и да си счупя врата. Затова се спуснах долу и взех да мисля как да постъпя. Най-сетне затворих вратата на оградата, запалих три огъня, разположени в триъгълник, и след богата вечеря потънах в дълбок сън. Събуждането ми беше странно и радостно. В ранното утро, когато едва се развиделяваше, нечия ръка се отпусна върху рамото ми. Подскочих настръхнал и протегнах десница към карабината, но в същия миг извиках от радост — в хладния утринен здрач до мен беше коленичил лорд Джон.
Това бе той и все пак, каква промяна бе настъпила в него! Преди лорд Джон беше спокоен, коректен, акуратен в облеклото си. Сега имаше бледо лице и див поглед, дишаше тежко като човек, който е бягал дълго и бързо. Сухото му лице бе издрано и окървавено, вместо дрехи по тялото му висяха дрипи, а шапката му беше изчезнала. Аз се взирах учуден, но той не ме остави да задавам въпроси. Говореше и непрекъснато опипваше припасите ни.
— Бързо, млади приятелю! Бързо! — викаше той. — Да пестим минутите. Вземи карабините. И двете. Другите две са у мен. Сега — всички патрони. Колкото можеш да събереш. Напълни си джобовете. А сега храна. Пет-шест кутии стигат. Достатъчно! Не приказвай и не разсъждавай. Бързай, иначе сме загубени!
Още сънен, преди да разбера какво значи всичко това, аз вече тичах презглава след него с по една карабина под всяка мишница и с куп различни припаси в ръцете си. Той се провираше през най-гъстия шубрак, додето стигна до голяма група храсти. Нахълта в тях, без да обръща внимание на тръните, и като се хвърли в самата им среда, ме свлече до себе си.
— Така! — задъхано каза лорд Джон. — Мисля, че тук сме в безопасност. Те ще нападнат лагера, това е ясно като ден. Първата им мисъл ще бъде тази, но ще бъдат озадачени.
— Какво става изобщо? — попитах аз, като си поех дъх. — Къде са професорите? И кой ни преследва?
— Маймуночовеците — извика той. — Боже мой, какви зверове! Не говори високо, защото те имат дълги уши. Имат също силни очи, но доколкото мога да съдя, нямат нюх, така че едва ли ще могат да ни подушат. Къде изчезна ти, млади приятелю? Имаше късмет, че не беше тук.
С няколко фрази шепнешком му разказах приключението си.
— Много лошо — каза той, като чу за динозавъра и за ямата. — Мястото не е съвсем подходящо за отдих, а? Но преди тези гадове да се доберат до нас, аз нямах пълна представа за него. Бил съм веднъж в плен при папуасите людоеди, но те са рицари в сравнение с тази сган.
— Как се случи това? — попитах аз.
— Беше рано сутринта. Нашите учени приятели едва се бяха размърдали. Дори не бяха успели да се скарат. Изведнъж започнаха да валят маймуни. Те се изсипаха просто като ябълки. Изглежда, са се събирали през нощта, докато голямото дърво над нас се свело под тежестта им. Застрелях една в корема, но преди да се опомним, те ни натръшкаха по гръб. Наричам ги маймуни, но те носеха в ръцете си пръти и камъни, бърбореха помежду си, а накрая завързаха ръцете ни с лиани, така че стоят по-високо от всички зверове, които съм виждал по време на странствуванията си. Маймуночовеци — това са те. Липсващото
