съвземаха след паниката. Те прииждаха през храстите и имаше опасност да ни преградят пътя. Ние с Челинджър хванахме Съмърли за лактите и го повлякохме, а лорд Джон прикриваше отстъплението ни с непрекъсната стрелба срещу диваците, които ни се зъбеха от храсталака. Докато изминем миля или повече, бъбрещите зверове бяха все по петите ни. После започнаха да изостават, защото се убедиха в силата ни и изгубиха желание да се срещат с тази безпогрешна карабина. Когато най-сетне стигнахме до лагера, ние се озърнахме и открихме, че сме сами.
И все пак грешехме. Едва затворихме входа на оградата с трънливия храст, стиснахме си ръцете и се хвърлихме задъхани на земята до нашия извор, когато чухме отвън бързи стъпки, а след това — тих, жалостив плач. Лорд Рокстън се втурна нататък с карабина в ръка и бутна вратата. Там лежаха ничком четиримата оцелели индианци. Дребните червенокожи трепереха от страх пред нас и въпреки това ни молеха за закрила. Един от тях посочи с красноречиви жестикулации към горите наоколо и обясни, че те са пълни с опасности. После се хвърли напред в краката на лорд Джон, обви глезените му с ръце и притисна лицето си към тях.
— За бога! — извика лорд Джон, като подръпваше мустаците си, крайно объркан. — Слушайте, какво, по дяволите, да правим с тези хора? Стани, момчето ми, и махни лицето си от ботушите ми.
Съмърли седеше и тъпчеше тютюн в старата си лула.
— Трябва да ги спасяваме — каза той. — Вие измъкнахте всички ни от устата на смъртта. Честна дума! Добра работа свършихте!
— Възхитителна! — възкликна Челинджър. — Възхитителна! Не само ние като индивиди, но и цялата европейска наука ви дължи много голяма благодарност за това, което направихте. Не ще се поколебая да кажа, че ако ние с професор Съмърли бяхме изчезнали, в съвременната история на зоологията щеше да остане осезателна празнота. Нашият млад приятел и вие извършихте прекрасно дело.
Той ни озари със своята бащинска усмивка, но европейската наука би била малко учудена, ако можеше да види сега своето любимо чедо, своята голяма надежда. Обрасъл и рошав, с разголена гръд и парцаливи дрехи, той седеше, стиснал между коленете си една от месните консерви, и държеше с две ръце голям къс студено австралийско овнешко месо. Индианецът погледна към него, заскимтя и като се притисна към земята, се вкопча в краката на лорд Джон.
— Не се плаши, милото ми момче — каза лорд Джон и го потупа по главата, покрита със сплъстена коса. — Той се страхува от вида ви, Челинджър. Бога ми, аз не се учудвам. Хайде, момче, той е обикновен човек, като всички останали.
— Така ли смятате, сър! — извика професорът.
— О, да, Челинджър, вие имате късмет, че не сте съвсем обикновен. Ако не приличахте толкова на краля…
— Честна дума, лорд Джон Рокстън, позволявате си твърде много.
— Но това е факт.
— Моля ви, сър, да смените темата. Забележките ви не се отнасят до работата и са неуместни. Въпросът, който трябва да решим сега, е какво да правим с тези индианци. Несъмнено отговорът е — да ги съпроводим до дома им, но ние не знаем къде е този дом.
— Не е трудно да го намерим — намесих се аз. — Те живеят в пещерите отвъд централното езеро.
— Нашият млад приятел знае къде живеят. Струва ми се, че е доста далечко.
— Не по-малко от двадесет мили — отвърнах аз. Съмърли изстена:
— Лично аз не бих могъл да стигна дотам. Още чувам как тия зверове вият по петите ни.
И наистина в този миг от тъмните дълбини на гората до нас долетя далечният брътвеж на маймуночовеците. Индианците отново изхлипаха от страх.
— Трябва да тръгваме, и то бързо! — каза лорд Джон. — Ти, млади приятелю, помагай на Съмърли. Индианците ще носят припасите. Хайде, тръгвайте, преди да са ни видели.
За по-малко от половин час стигнахме до нашето убежище в храсталака и се потулихме. Откъм стария ни лагер през целия ден се чуваха възбудените подвиквания на маймуночовеците, но нито един от тях не се насочи към нас и уморените бегълци, червени и бели, спаха дълго и дълбоко. Самият аз току-що бях задрямал, когато някой ме дръпна за ръкава и видях Челинджър, коленичил до мен.
— Вие водите дневник на тези събития и навярно възнамерявате да го публикувате, господин Малоун — започна той с тържествен тон.
— Аз съм дошъл тук като репортер.
— Именно. Може би сте чули някои твърде идиотски подмятания на лорд Джон Рокстън. Той сякаш намеква, че имало някаква… някаква прилика…
— Да, чух го.
— Излишно е да ви казвам, че разгласяването на тази мисъл … и въобще всякакви шеги във вашето повествование за това, което се случи … биха били извънредно обидни за мен.
— Аз ще се придържам стриктно към истината.
— Често забележките на лорд Джон са изцяло плод на неговата фантазия и той е способен да измисли най-нелепи причини за уважението, което низшите раси винаги проявяват към достойнството и характера. Разбирате ли ме?
— Напълно.
— Осланям се на вашата дискретност. — После след дълга пауза, добави: — Кралят на маймуночовеците беше наистина много издигнато същество — забележително красива, интелигентна личност. Не ви ли направи впечатление?
— Да, твърде забележително същество — отговорих аз. И професорът, явно успокоен, отново се нагласи да спи.
XIV. Ето кои са истинските завоевания
Бяхме си въобразили, че нашите преследвачи — маймуночовеците — не знаят нищо за скривалището ни в храсталака, но скоро щяхме да открием грешката си. В горите не се чуваше никакъв звук — нито един лист не трепваше в дървесата и навред около нас цареше покой. Но ние трябваше да знаем от опит с каква лукавост и с колко търпение са въоръжени тези същества, когато е нужно да наблюдават и да изчакват подходящия случай. Каквато и да бъде съдбата ми, аз съм съвсем сигурен, че никога през живота си няма да бъда по-близо до смъртта, отколкото през онази сутрин. Но нека да ви разкажа всичко поред.
Събудихме се изтощени от вчерашните силни преживявания и оскъдната храна. Съмърли беше толкова слаб, че трябваше да направи усилие, за да стане, но в този старец имаше някаква упоритост и храброст, които никога не биха признали поражение. Бе свикан съвет и решихме да постоим тук един-два часа, да закусим и после да тръгнем през платото, покрай Централното езеро, към пещерите, където според моите наблюдения живееха индианците. Надявахме се, че можем да разчитаме на добрата дума на онези, които бяхме спасили, за да бъдем посрещнати топло от техните приятели. След това, изпълнили своята мисия и навлезли по-дълбоко в тайните на Земята на Мейпъл Хуайт, ние щяхме да насочим мислите си към жизнения проблем за нашето слизане и завръщане. Дори Челинджър беше готов да признае, че тогава всичко, за което сме дошли, ще бъде извършено и наш дълг ще бъде да занесем на цивилизацията удивителните открития, които сме направили.
Сега можехме по-добре да огледаме индианците, които бяхме избавили. Те бяха дребни хорица, жилести, подвижни и добре сложени. Дългите им черни коси бяха завързани с кожен ремък на сноп зад главите им. Поясите им също бяха кожени. Гладките им добродушни лица имаха правилни черти. Торбичките на ушите им висяха раздрани и окървавени. Това показваше, че в тях са били втикнати някакви украшения, които поробителите са откъснали. Речта им, макар и неразбираема за нас, течеше свободно. Те се посочваха един друг и произнасяха многократно думата „акала“. Ние разбирахме, че това е името на тяхното племе. От време на време лицата им се изкривяваха от страх и омраза, те размахваха свитите си юмруци към горите наоколо и викаха: „Дода, дода!“ Това, изглежда, беше названието на враговете им.
— Какво ще кажете за тях, Челинджър? — попита лорд Джон. — Едно нещо ми е съвсем ясно: малкото момче с обръснатото теме е главатарят им.
Наистина този индианец рязко се отделяше от другите и те никога не се осмеляваха да се обърнат към него, без да му отдадат по някакъв начин дълбоката си почит. Той изглеждаше най-млад от всички, но беше
