толкова горд и непокорен, че когато Челинджър постави върху главата му голямата си ръка, подскочи като пришпорен кон и се отдалечи от професора, а в тъмните му очи блесна внезапна мълния. После, като сложи ръка на сърцето си, той промълви няколко пъти с голямо достойнство думата „маретас“. Без да се смути, професорът хвана най-близкия индианец за рамото и започна лекцията си върху него, като че ли той беше нагледно пособие в класна стая.
— Тези хора — каза той със звучния си глас, — независимо от това, дали ще съдим по обема на черепа, по лицевия ъгъл или по някакъв друг критерий, не могат да бъдат отнесени към някои от неразвитите типове. Напротив, ние трябва да ги поставим значително по-високо от много южноамерикански племена, които мога да назова. По никакъв начин не можем да обясним възникването на такава раса на такова място. Но и пропастта, която отделя маймуночовеците от оцелелите върху платото първични зверове, е огромна. Недопустимо е да се мисли, че и те също така биха могли да възникнат тук.
— Тогава откъде, по дяволите, са паднали? — попита лорд Джон.
— Един въпрос, който несъмнено ще бъде предмет на бурни дискусии за всяко научно дружество в Европа и Америка — отговори професорът. — Моето собствено тълкуване, доколкото то е от значение — при тези думи той наду огромната си гръд и се огледа високомерно, — е, че в особените условия на тази страна еволюцията е стигнала до гръбначния стадий, при което старите типове са оцелели и продължили да живеят съвместно с по-новите. Така ние намираме такива съвременни животни като тапира с неговото значително родословие, големия елен и мравояда, редом с някои видове влечуги от юрски тип. Дотук е ясно. И сега идват маймуночовеците и индианците. Как може да се обясни по научному тяхното присъствие? Според мен то се дължи само на преселване отвън. Възможно е в Южна Америка да е съществувала човекоподобна маймуна, която някога е успяла да стигне до това място и от която са се развили тези същества. Ако външността на някои от тях — тук той продължително ме изгледа — беше придружена със съответната интелигентност, уверен съм, че те биха вдъхвали уважение у всяка сегашна раса. Колкото до индианците, не може да има съмнение, че те са по-скорошни емигранти отдолу. Подгонени от глад или от завоеватели, те са се изкачили на платото. Тук са ги посрещнали свирепи същества, които дотогава са им били непознати. Пришълците са намерили убежище в пещерите, за които разказа нашият млад приятел. Но те несъмнено са били принудени да водят тежка битка с дивите зверове и особено с маймуночовеците, които са ги считали за нашественици и са воювали срещу тях безмилостно, с лукавост, която по-големите зверове не притежават. Затова и броят им, както изглежда, е ограничен. Е, джентълмени, разреших ли загадката правилно, или имате някакви въпроси към мен?
Професор Съмърли беше твърде потиснат и за пръв път не се впусна в спор, макар че в знак на пълно несъгласие енергично заклати глава. Лорд Джон само почеса редките си къдрици и заяви, че не може да участвува в борбата, тъй като не е от същата категория. Що се отнася до мен, аз влязох в обичайната си роля на човек, който свежда всичко до съвсем прозаично и практическо ниво, като забелязах, че един от индианците липсва.
— Той отиде да донесе вода — каза лорд Рокстън, — Въоръжихме го с една празна консервена кутия от говеждо.
— Към стария лагер ли? — попитах аз.
— Не, към ручея, ей там, сред дърветата. Не ще да е на повече от 200 ярда оттук. Но той, бедният, сигурно не бърза много.
— Ще ида да го потърся — казах аз и като взех карабината си, тръгнах към ручея, оставяйки приятелите си да се занимават с приготвянето на оскъдната закуска. Може би ще ви се види неразумно, че макар и малко, се отдалечих от надеждното скривалище в гъсталака, но не забравяйте, че от маймунския град ни деляха много мили, че доколкото знаехме, нашето убежище не бе открито и че независимо от всичко, с карабина в ръце, аз не се боях от тях. Още не познавах тяхното лукавство и силата им.
Някъде пред себе си чувах бълбукането на нашия ручей, но между мен и него имаше плетеница от дървета и храсталак. Проправих си път през нея и тъкмо бях излязъл от зрителното поле на моите спътници, когато под едно от дърветата забелязах нещо червено, сгърбено сред храстите. Когато го приближих, останах поразен — това беше липсващият индианец. Трупът лежеше на една страна с опънати крака, а главата му беше извита в най-неестествено положение, сякаш гледаше през рамото си. Извиках, за да предупредя приятелите си, че нещо не е в ред, и като изтичах, наведох се над тялото. Изглежда, моят ангел-пазител е бил много близко до мен, защото някакъв инстинктивен страх или може би някакво слабо шумолене на листа ме накара да погледна нагоре. От гъстия зелен листак, който висеше ниско над главата ми, бавно се спущаха две дълги мускулести ръце, покрити с червеникави косми. Още миг и техните пръсти щяха да бъдат на моето гърло. Отскочих бързо назад, но тези ръце бяха още по-бързи. Вследствие на внезапния ми скок те не успяха да ме хванат както трябва, но една от тях ме сграбчи за тила, а другата — за лицето. Аз вдигнах ръце, за да запазя гърлото си, и в следния миг огромната лапа се плъзна надолу по лицето и се затвори върху пръстите ми. Полека се отделих от земята и почувствувах страшен натиск, който все повече извиваше главата ми назад, докато напрежението върху вратните ми прешлени стана нетърпимо. Зави ми се свят, но продължавах да дърпам ръката и я изтиках от брадата си. Като погледнах нагоре, видях страхотно лице със студени, неумолими светлосини очи, които гледаха надолу към моите. В тези ужасни очи имаше нещо хипнотично. Не можех да се боря повече. Когато чудовището почувствува, че се отпускам в ръцете му, в двата края на отвратителната му уста блеснаха два бели кучешки зъба, а хватката още повече се стегна върху брадата ми, като я тикаше нагоре и назад. Тънка, опалова мъгла падна пред очите ми, в ушите ми зазвънтяха сребърни звънчета. Чух глухо, далечно изтрещяване на карабина и усетих слабо удара при падането си на земята.
Когато дойдох на себе си, лежах по гръб върху тревата в нашето леговище сред храсталака. Някой беше донесъл водата от ручея и лорд Джон пръскаше с нея главата ми, докато Челинджър и Съмърли ме подпираха със загрижени лица. За миг зърнах нещо човешко зад техните маски на учени. Всъщност бях изгубил съзнание по-скоро от разтърсването, отколкото от някакво нараняване и след половин час независимо от главоболието и схванатия си врат аз се вдигнах и бях готов за всичко.
— Но ти се спаси като по чудо, млади момко, приятелю мой — каза лорд Джон. — Когато чух вика ти и изтичах, главата ти беше наполовина извита и четирите ти крайника се мятаха във въздуха. Помислих си, че вече сме с един по-малко. Във вълнението си не улучих звера, но той те пусна и изчезна като мълния. Боже мой, как бих искал да имам петдесет души с карабини! Щях да изтребя цялата им проклета банда и да оставя тази страна малко по-чиста, отколкото я намерихме.
Стана ясно, че маймуночовеците ни бяха забелязали по някакъв начин и ни наблюдаваха отвсякъде. През деня нямаше какво толкова да се страхуваме от тях, но през нощта беше твърде възможно да ни нападнат, така че колкото по-скоро се отървяхме от тяхното съседство, толкова по-добре. От три страни ни обграждаше гора и там ние можехме да попаднем в засада. Но на четвъртата — тази, която се спускаше към езерото — имаше само нисък храсталак с пръснати сред него дървета. Тук-таме се виждаха и поляни. Всъщност това бе пътят, който бях избрал при самостоятелното си пътешествие. Той водеше право към индианските пещери, така че имахме всички основания да минем по него.
За едно ни беше мъчно — трябваше да напуснем нашия стар лагер. Съжалявахме не толкова за припасите, които оставаха там, колкото за това, че прекъсвахме връзката си със Самбо, нашата връзка с външния свят. Запасът ни от патрони обаче беше добър, а и всичките пушки бяха с нас, така че поне за известно време можехме да се справим сами. Надявахме Се, че скоро ще ни се удаде случай да се върнем и да възстановим контакта си с нашия негър. Той ни обеща да стои предано на мястото си и ние не се съмнявахме, че ще удържи думата си.
Рано следобед потеглихме на път. Младият главатар вървеше начело като водач, но с възмущение отказа да носи какъвто и да е багаж. Зад него двамата оцелели индианци носеха на гръб оскъдното ни имущество. Ние, четиримата бели, вървяхме най-отзад със заредени карабини в ръце. Когато тръгнахме, от гъстите тихи гори зад нас внезапно се раздаде силен вой. Маймуночовеците може би тържествуваха по повод на нашето оттегляне или съпровождаха с презрителна насмешка бягството ни. Като се обърнахме, видяхме зад себе си само плътната завеса на дърветата, но този проточен вой свидетелствуваше колко много от нашите неприятели се спотайваха сред тях. По нищо обаче не личеше да ни преследват и скоро излязохме в една по-открита местност извън техните владения.
Аз вървях последен от четиримата. Не можех да не се засмея при вида на тримата ми спътници. Това ли беше блестящият лорд Джон Рокстън, който не много отдавна седеше в Олбъни сред своите персийски
