би било истинска радост да се хвърля с такъв човек в такова дело. Вече се бяхме надигнали от скривалището си в храсталака, когато изведнъж усетих, че той ме сграбчва за ръката.
— Боже мой! — прошепна лорд Джон. — Идат!
От мястото, където лежахме, се виждаше един кафяв коридор, засводен със зеленина, който бе образуван от стъблата и клоните на дърветата. По него се движеше върволица от маймуночовеци. Краката им бяха криви, гърбовете — закръглени, ръцете им от време на време докосваха земята, а главите им се въртяха наляво-надясно. Прегърбената стойка ги правеше по-ниски, но аз бих им дал около пет фута. Те имаха дълги ръце и огромни гръдни кошове. Много от тях носеха тояги и в далечината изглеждаха като върволица от силно космати, уродливи хора. За миг ги видях ясно. После се скриха сред храстите.
— Не, сега е още рано — каза лорд Джон, който бе вдигнал карабината си. — Най-добре е да се спотайваме, докато се откажат да ни търсят. Тогава ще видим не можем ли да се върнем до техния град и да ги ударим в сърцето. Нека да им дадем още един час — и да вървим.
Докато чакахме, отворихме една от консервените кутии и закусихме. От предната сутрин насам лорд Рокстън не бе хапнал нищо освен няколко плода и сега ядеше като умиращ от глад.
Най-сетне с издути от патрони джобове и с по една карабина във всяка ръка, ние поехме да изпълним своята освободителна мисия. Преди да напуснем малкото си скривалище сред храсталака, се постарахме да запомним точното му място и положението му по отношение на форт Челинджър, за да можем при нужда да го намерим отново. Мълчаливо се провирахме през храстите, докато стигнахме до самия ръб на скалата, близо до стария ни лагер. Там спряхме и лорд Джон ме посвети накратко в своите планове.
— Сред гъстите дървета тези свини са по-силни от нас — каза той. — Те ни виждат, а ние не ги виждаме. Но на открито нещата стоят иначе. Там ние се движим по-бързо от тях. Затова по възможност трябва да се придържаме към откритите места. По ръба на платото големите дървета са по-малко, отколкото във вътрешността. Така че това ще бъде нашият път. Върви бавно, отваряй си очите и дръж карабината готова. И помни — никога, докато имаш поне един патрон, не се оставяй да те пленят. Това е последното, което имам да ти кажа, млади приятелю.
Когато стигнахме до ръба на скалата, аз надникнах и видях нашия черен Самбо. Той седеше на камъните под нас и пушеше. Колко бих искал да го извикам и да му разкажа за нашето положение, но опасността да ни чуят беше твърде голяма. Горите, изглежда, бяха пълни с маймуночовеци — ние често чувахме странния им брътвеж. В такива минути се хвърляхме в най-близкия храсталак, спотайвахме се и чакахме да утихне шумът. Затова се движехме много бавно. Сигурно бяха минали поне два часа, когато предпазливите движения на лорд Джон ми показаха, че трябва да сме близо до целта си. Той ми направи знак да лежа неподвижно, а сам запълзя напред. След миг се върна. Лицето му трепереше от нетърпение.
— Хайде! — каза той. — Хайде бързо! Надявам се, че още не е много късно!
Изтръпнал от възбуда, пропълзях напред и като легнах до него, надникнах през храстите към поляната, която се простираше зад тях.
Това беше зрелище, което не ще забравя до смъртта си — толкова неземно, толкова невероятно, че не зная как да ви накарам да го проумеете. Не зная дали след няколко години самият аз ще повярвам, че съм го видял, ако съм жив да седна пак в едно от креслата в Клуба на диваците и да наблюдавам скучния, непредизвикващ съмнения в своята реалност кей на Темза. Навярно тогава това ще ми изглежда като кошмар, като трескаво бълнуване. И все пак ще го опиша сега, докато е още прясно в паметта ми. Поне един човек, този, който лежеше във влажната трева до мен, ще знае, че не съм излъгал.
Пред нас се откриваше широк простор — на стотици ярда се виждаха само зелени торфове и ниска папрат, която стигаше до самия край на скалата. Около поляната имаше полукръг от дървета, а сред техните клони бяха струпани една върху друга интересни колиби, построени от листа. Най-добре ще ме разберете, ако ви кажа, че те бяха наблъскани като килийки в кошер. По входовете на колибите и по клоните се тълпяха множество маймуночовеци, които, ако се съдеше по ръста им, бяха женските и младите на племето. Те образуваха фона на картината и гледаха с голям интерес сцената, която ни плени и порази.
На поляната, близо до края на скалата, се бяха скупчили стотина от тези рошави червенокоси същества, много от които бяха огромни на ръст и представляваха ужасна гледка. Всички се подчиняваха на някаква дисциплина, защото никой не се опитваше да наруши редиците, които бяха образували. Пред тях стоеше малка група индианци — дребни, неокосмени червенокожи, чиито тела блестяха като лъснат бронз под силното слънце. До индианците се виждаше един висок, тънък бял мъж, с отпусната глава и кръстосани ръце. Цялата му поза изразяваше ужас и униние. Да, това беше ъгловатата фигура на професор Съмърли.
Около тази унила група пленници имаше няколко маймуночовеци, които ги следяха зорко, така че никакво бягство не бе възможно. А встрани от всички останали, близо до ръба на скалата, стояха двама души, които бяха толкова чудновати, а при други обстоятелства биха били толкова смешни, че не можех да отделя поглед от тях. Единият беше нашият другар професор Челинджър. На раменете му още висяха остатъците от палто, но ризата му беше съвсем разкъсана и голямата брада се сливаше с черната растителност, която покриваше мощните му гърди. Той беше изгубил шапката си и косата му, която беше избуяла през нашите странствувания, хвърчеше на всички страни. Сякаш за един-единствен ден професорът се бе превърнал от най-висш продукт на съвременната цивилизация в най-отчаян южноамерикански дивак. До него стоеше господарят му, кралят на маймуно-човеците. Както бе казал лорд Джон, той беше същински двойник на нашия професор и само цветът му беше червен вместо мургав. Същата къса, широка фигура, същите тежки рамена, същите увиснали напред ръце, същата четинеста брада, сливаща се с косматата гръд. Някаква отчетлива разлика се забелязваше само над веждите, където наклоненото чело и ниският извит череп на маймуночовека рязко контрастираха с широкия лоб и великолепния краниум на европееца. Във всичко останало кралят беше смешна пародия на професора.
Всичко това, което ми отнема толкова много време при описанието, се запечата в главата ми за няколко секунди. След това трябваше да мислим за съвсем други неща, защото пред нас се развиваха драматични събития. Двама маймуночовеци бяха сграбчили едного от групата индианци и го мъкнеха към ръба на скалата. Кралят вдигна ръка и даде знак. Те хванаха човека за краката и ръцете и три пъти го залюляха с огромна сила назад-напред. После със страхотен замах запратиха нещастника над пропастта. Хвърлиха го с такава сила, че преди да започне да пада, той се изви високо във въздуха. Когато изчезна от погледа, цялото множество с изключение на стражите се втурна напред към ръба на пропастта. Настъпи продължителна тишина, последвана от див, възторжен вик. Те скачаха, махаха във въздуха дългите си космати ръце и виеха от въодушевление. След това се отдръпнаха от ръба, строиха се отново в редица и зачакаха следващата жертва.
Този път беше редът на Съмърли. Двама от пазачите му го хванаха за китките и грубо го повлякоха напред. Неговата тънка фигура и дългите му крайници се мятаха и трепкаха и той приличаше на пиле, което измъкват от курника. Челинджър се бе обърнал към краля и бясно размахваше ръце пред носа му. Той молеше, умоляваше, настояваше за живота на своя другар. Маймуночовекът грубо го отблъсна и поклати глава. Това беше последното съзнателно движение, което той можа да направи на тази земя. Карабината на лорд Джон изтрещя и косматият червенокос крал се просна на земята.
— Стреляй в най-гъстата тълпа! Стреляй, синко, стреляй! — викаше моят спътник.
И в душата на най-обикновения човек се крият неведоми, кървави дълбини. Аз съм чувствителен по природа и много пъти очите ми са се навлажнявали от писъка на ранен заек. И все пак сега кръвожадността ме беше обхванала. Скочил на крака, изпразвах един след друг магазините, отварях и затварях затвора и в същото време виках и крещях от жестоката радост на убийството. С четирите си пушки ние двамата създадохме страшен хаос. Стражите, които държаха Съмърли, бяха повалени, а той се клатушкаше като пиян от изумление и не можеше да проумее, че е свободен. Гъстата тълпа от маймуночовеци бягаше объркано насам-натам, всички се чудеха откъде иде тази буря на смъртта и какво може да означава тя. Махаха ръце, жестикулираха, пищяха и газеха падналите. После с внезапен порив виещата тълпа се втурна да търси убежище по дърветата. Земята беше осеяна с труповете на убитите. В този момент пленниците останаха сами сред поляната.
Пъргавият ум на Челинджър бе схванал положението. Той сграбчи ръката на слисания Съмърли и се спусна към нас. Двама от стражите се затекоха след тях, но бяха повалени от два куршума на лорд Джон. Ние изскочихме от храстите, за да посрещнем приятелите си, и тикнахме по една заредена карабина в ръцете им. Но силите на Съмърли бяха на изчерпване. Той едва се клатеше. Маймуночовеците вече се
