звено. И по-добре да си бяха останали липсващо звено. Отнесоха ранения си другар — от него течеше кръв като от прасе. После насядаха около нас и по лицата им беше изписана жажда за убийство. Бяха едри същества — големи колкото човек, но доста по-силни. Под червените валма на веждите сивите им очи приличаха на стъклени. Те просто седяха и ни поглъщаха с поглед. Челинджър не е заек, но и той се уплаши. Успя да скочи на крака и им завика да привършват и да сложат край на тази история. Мисля, че вследствие на бързината, с която се случи всичко, той беше малко не на себе си, защото беснееше и ги псуваше като луд. Ако това беше група от любимите му журналисти, пак не биха получили по-страшни ругатни.
— Е, и какво направиха те?
Аз бях замаян от странната история, която моят спътник нашепваше на ухото ми, докато острите му очи не преставаха да се стрелкат във всички посоки и ръката му стискаше заредената карабина.
— Мислех, че с нас е свършено. Но работата взе друга насока. Те всички забъбраха в хор. После един от тях застана до Челинджър. Можеш да се смееш, млади приятелю, но честна дума, двамата си приличаха като роднини. Не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си. Този стар маймуночовек — той се оказа водачът им — беше нещо като червен Челинджър. Той притежаваше всички красиви черти на нашия приятел, съвсем малко подсилени. Имаше същото късо тяло, широки рамена, изпъкнали гърди, рунтави вежди, поглед, който говори: „Какво искаш пък ти, дявол да те вземе?“, и всичко останало. Когато маймуночовекът застана до Челинджър и сложи лапата си на рамото му, ефектът беше пълен. Съмърли, силно възбуден, се смя до сълзи. Маймуночовеците също се смяха — или поне страшно се разкрякаха, — а след това ни помъкнаха през гората. До пушките и амунициите не се докоснаха — изглежда, ги смятаха за опасни, — но задигнаха всичката ни открита храна. Ние със Съмърли малко се поизмъчихме по пътя — доказателство за това са кожата и дрехите ми, — защото те ни прекараха направо през къпините; а техните кожи са като гьон. Но Челинджър беше добре. Четирима от тях го носеха на рамената си и той пътуваше като римски император. Какво е това?
В далечината се раздаде странно щракане, подобно на звука на кастанети.
— Ето ги, тръгнаха — каза спътникът ми и пъхна патрони във втория двуцевен „Експрес“. — Зареди ги всичките, млади момко, приятелю мой. Няма да се дадем живи. Дори не мисли за това! Такъв шум вдигат, когато са развълнувани. Бога ми! Ще има какво да ги развълнува, ако ни предизвикат. „Карабините си сграбчили с ръце вдървени, от умиращи и мъртви обкръжени…“, както е казал един глупак. Чуваш ли ги сега?
— Много отдалеч.
— Тази малка банда няма да постигне нищо, но техните потери навярно са плъзнали из цялата гора. Но аз ти разказвах моите жалби. Скоро те ни докараха в своя град — около хиляда колиби от клони и листа, разположени сред голяма група дървета до ръба на скалата. На три-четири мили оттук. Тези мръсни животни ме опипаха навсякъде и имам чувството, че никога няма да бъда отново чист. Вързаха ни — приятелят, който се зае с мене, връзваше като боцман — и ето че легнахме по гръб под някакво дърво. Над нас стоеше на пост голям звяр с тояга в ръка. Като казвам „ние“, имам предвид Съмърли и себе си. Старият Челинджър седеше в клоните на едно дърво, ядеше ананаси и си живееше като бей. Трябва да кажа, че той успя да ни прехвърли малко плодове и със собствените си ръце разхлаби връзките ни. Ако го беше видял как седи горе на дървото, пирува със своя близнак и пее с боботещия си бас: „Звънете, луди звънчета“ (музиката, изглежда, повдигаше настроението им), ти би се посмял хубаво, но на нас, както сам се досещаш, не ни беше много до смях. Те бяха склонни в известни граници да му позволят да прави каквото си поиска, а нас ни държаха доста изкъсо. Утешаваше ни мисълта, че ти си на свобода и съхраняваш архивите.
А сега, млади приятелю, ще ти съобщя нещо, което ще те изненада. Ти каза, че си видял следи от хора, огньове, капани и пр. Ние видяхме самите туземци. Те са нещастни, потиснати хорица и имат достатъчно основание да бъдат такива. Изглежда, човеците владеят едната страна на това плато — ей там, където си видял пещерите, — а маймуночовеците владеят отсамната част и между тях непрекъснато се води кръвопролитна война. Такова е положението, доколкото можах да го проследя. Вчера маймуночовеците хванаха десетина човека и ги докараха като пленници. Никога през живота си не си чувал такъв брътвеж и такива крясъци. Човеците бяха дребни, червени същества, нахапани и издрани с нокти така, че едва ходеха. Двама от тях маймуночовеците умъртвиха на място. На единия просто откъснаха ръката — съвсем по зверски. Те бяха смели момчета — почти не издадоха вик. Но на нас ни прилоша. Съмърли припадна и дори на Челинджър му се събра много. Струва ми се, че се пръждосаха, а?
Ослушахме се внимателно, но нищо освен гласовете на птиците не нарушаваше дълбокия покой на гората. Лорд Джон продължи разказа си:
— Ти имаш късмет, млади момко, приятелю мой. Като заловиха индианците, те забравиха за теб. Иначе щяха да се върнат в лагера да те пипнат. Това е по-ясно от бял ден. Разбира се, ти беше прав — те още от началото са ни наблюдавали от дървото и са видели много добре, че един от нас липсва. Мислите им обаче бяха заети само от новата плячка; и поради това сутринта те навестих аз, а не стадо маймуни. После преживяхме нещо ужасно. Боже мой! Какъв кошмар! Помниш ли острите бамбукови стъбла долу, където намерихме скелета на американеца? Те са точно под маймунския град, а там е лобната скала за пленниците. Мисля, че ако бяхме потърсили, щяхме да намерим долу купища от скелети. На върха те имат нещо като параден плац и правят всичко с подходяща тържественост. Клетниците трябва да скачат един след друг. Играта се състои в това, да видят дали жертвите ще се пръснат на парчета, или ще се нанижат на бамбука. Изведоха ни, за да гледаме и ние. Цялото племе се нареди до ръба. Четирима индианци скочиха и стъблата ги промушиха, както куките за плетене биха промушили парче масло. Не е чудно, че бамбукът растеше между ребрата на онзи беден янки. Беше ужасно, но имаше нещо страшно интересно. Всички бяхме омаяни, като ги виждахме как скачат, макар да знаехме, че идва и нашият ред да застанем върху трамплина.
Но не стигнаха до нас. Шестима от индианците бяха оставени за днес, доколкото успях да разбера, а ние, изглежда, щяхме да бъдем звездите на представлението. Може би Челинджър щеше да се измъкне, но Съмърли и аз бяхме включени в сметката. Те се разбират повече със знаци и не е трудно да ги следиш. Реших, че е време да направим пробива. Вече го бях обмислил донякъде и бях уточнил някои неща. Трябваше да свърша всичко сам, понеже, на Съмърли не можех да разчитам, а и Челинджър не беше по- добър. Единствения път, когато двамата се събраха заедно, започнаха да се ругаят, защото не можеха да се споразумеят относно научната класификация на червенокосите дяволи, които ни бяха пленили. Единият твърдеше, че спадат към дриопитеките от Ява, другият — че са питекантропи. Лудост му казвам аз на това — откачени и двамата. Но както споменах, бях обмислил някои неща, които щяха да ми помогнат. Едното беше, че на открито тези зверове бягат по-бавно от човек. Те, разбираш ли, имат къси, криви крака и тежки тела. Дори Челинджър на сто метра би могъл да изпревари с няколко ярда най-добрия от тях, а ние с теб бихме били абсолютни шампиони. Другото беше, че те не са чували за пушка. Сигурно не са разбрали какво се случи със съществото, което застрелях. Да не говорим какво можехме да направим, ако се бяхме добрали до карабините си.
И така, рано тази сутрин аз се измъкнах, с един ритник в корема проснах пазача си на земята и се спуснах към лагера. Там намерих теб и оръжието и ето ни сега тук.
— А професорите! — извиках аз ужасен.
— Просто трябва да се върнем и да ги доведем. Не можех да ги взема със себе си. Челинджър беше на дървото, а Съмърли нямаше да издържи. Оставаше една възможност — да взема пушките и да се опитам да ги освободя. Разбира се, за да отмъстят, те може да ги пречукат веднага. Не смятам, че ще докоснат Челинджър, обаче за Съмърли не отговарям. Но, така или иначе, той е в ръцете им. Затова съм сигурен, че не съм утежнил положението, като офейках. Но честта ни повелява да се върнем и да ги измъкнем или да загинем заедно с тях. Така че можеш да си прочетеш молитвата, млади момко, приятелю мой, защото до вечерта съдбата ни ще се реши.
В тези редове се опитвах да имитирам насечения говор на лорд Рокстън, неговите къси и силни изречения, полушеговития-полубезразсъден тон, с който бяха пропити, Той беше роден за вожд. Опасността го развеселяваше. В такива минути речта му ставаше по-оживена, в студените му очи лумваше огън, а донкихотовските му мустаци щръкваха от радостна възбуда. Той обичаше опасностите, дълбоко чувствуваше драмата във всяко приключение — това чувство беше още по-дълбоко, тъй като не му се даваше изява — и неизменно смяташе, че всеки риск е вид спорт, жестока игра със съдбата, в която човек залага живота си. Всичко това го правеше чудесен спътник. Ако не бяха опасенията ни за участта на нашите другари, за мен
