килими и картини, в розовото сияние на цветните светлини? А нима това беше внушителният професор, който се надуваше зад тежкото бюро в своя кабинет на Енмор парк? И най-сетне възможно ли беше това да е същата строга и стегната фигура, която се беше изправила пред събранието на Зоологическия институт? Човек едва ли би могъл да срещне по някоя пътечка на Съри трима скитници, които да изглеждат толкова отчаяни и одрипавели. Ние наистина бяхме прекарали на платото не повече от седмица, но всичките ни запасни дрехи останаха долу, в лагера, а и тази седмица беше сурово време за нас, макар че това се отнася най-малко за мене, защото не се наложи да понасям грубостта на маймуночовеците. И тримата ми приятели си бяха загубили шапките и бяха завързали главите си с носните си кърпи, дрехите им висяха на ивици по тях, а небръснатите им мръсни лица бяха неузнаваеми. Както Съмърли, така и Челинджър силно куцаха, а аз бях още толкова слаб след тазсутрешния удар, че с мъка влачех краката си. Вратът ми беше вдървен от смъртоносната хватка. Ние наистина бяхме жалка група и нашите индианци се обръщаха и ни поглеждаха с учудване и ужас.
Късно следобед стигнахме до брега на езерото. Излязохме от храстите и когато пред очите ни се появи водната шир, нашите тукашни приятели издадоха пронизителен радостен вик и започнаха живо да сочат пред себе си. Гледката наистина беше чудесна. Една голяма флотилия от канута се плъзгаше по гладката повърхност право към брега, на който стояхме. Когато ги видяхме за първи път, те бяха на няколко мили, но летяха насам с голяма бързина и скоро дойдоха толкова близо, че гребците можеха да различават лицата ни. Изведнъж от тях се откъсна гръмовит възторжен вик, те се надигнаха от седалките и размахаха лудо във въздуха веслата и копията си. После се наведоха отново над греблата и като долетяха до брега, издърпаха лодките върху пясъчния откос и се втурнаха към нас, за да се проснат пред младия вожд с високи приветствени викове. Накрая един от тях, възрастен мъж с огърлица и гривна от едри блестящи стъклени мъниста и с рамене, заметнати с петнистата кехлибарена кожа на някакво красиво животно, изтича напред и топло прегърна младежа, когото бяхме спасили. После погледна към нас и след като зададе няколко въпроса, пристъпи с голямо достойнство и прегърна всички ни поред. По негово нареждане цялото племе легна ничком пред нас в знак на почит. Аз изпитах стеснение и неудобство пред това раболепно поклонение и прочетох същото върху лицата на лорд Джон и Съмърли, но Челинджър цъфна като майска роза.
— Може да са низши типове — каза той, като гладеше брадата си и ги оглеждаше, — но държането им в присъствието на по-висши от тях е добър урок за някои от нашите най-издигнати европейци. Колко учудващо верни са инстинктите на примитивния човек!
Туземците явно бяха тръгнали на война, защото всички носеха копия (дълги бамбукови стъбла с костени върхове), лъкове и стрели, а на хълбоците им бяха окачени някакви тояги и каменни бойни секири. Те хвърляха мрачни, гневни погледи към горите, откъдето бяхме дошли ние, и често повтаряха думата „дода“. Всичко показваше, че това е спасителна команда, тръгнала да избави сина на стария вожд, какъвто се оказа младежът, или да отмъсти за него. Сега цялото племе се съвещаваше, приседнало в кръг. Ние седяхме върху един базалтов блок наблизо и наблюдавахме процедурата. Изказаха се двама-трима воини, след което нашият млад приятел произнесе въодушевена реч с толкова красноречива мимика и жестикулация, че ние я разбрахме от началото до края, сякаш знаехме езика.
— Какъв смисъл има да се връщаме — каза той. — Рано или късно това трябва да се извърши. Вашите другари бяха убити. Какво от това, че аз съм здрав и читав? Другите бяха умъртвени. За никого от нас няма сигурност! Сега сме се събрали и сме готови. — После той посочи към нас. — Тези чудновати хора са наши приятели. Те са добри воини и мразят маймуно-човеците като нас. Те командуват — тук той вдигна ръка към небесата — гръмотевицата и светкавицата. Кога ще имаме отново такъв случай? Да вървим да умрем сега или да живеем без страх в бъдеще. Ако не направим това, как ще погледнем жените си, когато се върнем?
Малките червенокожи воини взеха думите на оратора присърце и като размахаха грубите си оръжия, изпратиха речта му с одобрителен рев. Старият вожд пристъпи към нас и ни попита нещо, като сочеше към горите. Лорд Джон му направи знак да почака за отговор и след това се обърна към нас.
— Е, какво смятате да правите? — каза той. — Колкото до мен, аз имам да уреждам сметки с тези маймуни и ако това свърши с изтребването им от лицето на земята, не мисля, че тя ще бъде недоволна. Аз тръгвам с нашите малки червени приятели и възнамерявам да им помогна в битката. Какво ще кажеш, млади приятелю?
— Разбира се, ще дойда.
— А вие, Челинджър?
— Аз, естествено, ще съдействувам.
— А вие, Съмърли?
— Струва ми се, че ние се отдалечаваме много от целта на нашата експедиция, лорд Джон. Уверявам ви, че когато напуснах професорската си катедра в Лондон, аз не си и представях, че правя това, за да възглавявам диваци, които нападат колония от човекоподобни маймуни.
— Наистина ниско паднахме — каза лорд Джон с усмивка. — Но няма какво да се прави: съдба. И така, какво е вашето решение?
— Съмнявам се в необходимостта от тази стъпка — не се предаваше Съмърли, — но ако всички вие тръгнете, нима аз мога да остана?
— Тогава — решено! — каза лорд Джон и като се обърна към вожда, кимна и потупа карабината си. Старецът се ръкува с всички ни поред, а хората му ни приветствуваха с гръмки викове. Вече беше твърде късно, за да се придвижваме, затова индианците се разположиха на бивак. От всички страни забляскаха и задимяха огньовете им. Няколко души се шмугнаха в джунглата и скоро се върнаха, като караха пред себе си един малък игуанодонт. Както и другите, той имаше асфалтово петно на рамото си и едва когато видяхме, че един от туземците пристъпи напред с вид на собственик и даде съгласието си за заколването на животното, най-сетне разбрахме, че тези едри същества са частна собственост, както стадото добитък у нас, и че знаците, които така ни бяха озадачили, не са нищо повече от белези на притежателите. Безпомощни, тъпи и тревопасни, с големи крайници и миниатюрен мозък, те можеха да бъдат подбирани и карани дори от дете. За няколко минути огромното животно беше накълцано и над десетина лагерни огньове увиснаха дебели резени от неговото месо заедно с големите люспести ганоидни риби, набучени с копия в езерото.
Съмърли беше легнал на пясъка и спеше, но ние, останалите, скитахме по брега и се мъчехме да научим нещо повече за тази чудновата страна. Два пъти намерихме ями със синя глина, каквато вече бяхме видели в блатото на птеродактилите. Това бяха стари вулканични кратери и по неизвестни причини събуждаха у лорд Джон най-жив интерес. Челинджър от своя страна бе привлечен от един бълбукащ и клокочещ кален гейзер, в който някакъв странен газ образуваше на повърхността големи пукащи се мехури. Той пъхна в калта куха тръстика и като дете извика от възторг, когато с една запалена клечка успя да предизвика силна експлозия и син пламък на горния й край. Още по-голяма радост му достави това, че след като захлупи края на тръстиката с една кожена торбичка и по този начин я напълни с газ, торбичката излетя във въздуха.
— Възпламеним газ, доста по-лек от атмосферата. Смело бих заявил, че съдържа значителен процент свободен водород. Запасите на Джордж Едуард Челинджър още не са изчерпани, млади приятелю. Тепърва ще ви покажа как един велик ум приспособява цялата природа към нуждите си.
Той се наду от някаква тайна идея, но не продума нищо повече.
На брега не видяхме нищо интересно. Той беше вълшебен, както и водната шир пред нас, обаче числеността ни и шумът, който вдигнахме, бяха пръснали надалеч всички живи същества и ако оставим настрана няколкото птеродактили, които кръжеха високо над главите ни в очакване на леш, всичко край лагера бе спокойно. Но навътре в розовите води на централното езеро беше другояче. То кипеше и се надигаше от странни животни. Големи аспидочерни гърбове и високи назъбени гръбни перки изскачаха, посребрени от капки, и после се търкулваха отново в дълбините. Далечните пясъчни ивици бяха осеяни с чудновати пълзящи животни, огромни костенурки и страшни гущери. На една от тези пясъчни ивици бавно се люшкаше към езерото голямо плоско същество, подобно на пулсиращо парче черна мазна кожа. Тук-таме високо над повърхността се подаваха змийски глави. Те бързо пореха водата, като се издигаха и спускаха с грациозни движения на лебедовите си шии, а пред тях се образуваше малка яка от пяна и зад гърба им оставаше дълга кипяща следа. Съмърли и Челинджър, които бяха се присъединили към нас двамата, гледаха мълчаливо и чак когато едно от тези същества изпълзя върху пясъчната ивица и зад дългия му змийски врат се показа тяло, въоръжено с огромни плавници, подобно на бъчва, двамата се впуснаха в своя дует на удивление и възхищение.
