— Плезиозавър! Сладководен плезиозавър! — извика Съмърли. — Доживях да видя такова нещо! Ние, скъпи мой Челинджър, сме по-честити от всички зоолози, откак свят светува!
Едва когато падна нощ и огньовете на нашите диви съюзници заблестяха в сенките с червена светлина, успяхме да откъснем нашите двама мъже на науката от магията на на това праисторическо езеро. Даже в тъмнината, легнали на брега, от време на време чувахме пръхтенето и гмуркането на огромните същества, които живееха в него.
В ранни зори лагерът ни беше накрак и час по-късно паметната ни експедиция започна. Често съм мечтал някога да стана военен кореспондент, но и в най-дръзките си мечти не бих могъл да си представя, че ще ми се падне да описвам такова сражение. И така, това е първият ми репортаж от бойното поле.
През нощта от пещерите пристигна подкрепление от нова група туземци, така че при потеглянето навярно сме били четиристотин-петстотин души. Напред бяха изпратени верига разузнавачи, а зад тях по дългия склон на обраслата с храсти местност се изкачваше в стегнати колони цялата армия. Когато приближихме до края на гората, индианците се пръснаха в дълга нестройна фаланга от копиеносци и стрелци. Рокстън и Съмърли заеха позиция на десния фланг, а ние с Челинджър — на левия. Войнство от каменния век — такива бяха тези, които придружавахме в битката ние, въоръжени с последната дума на оръжейното изкуство от Сейнт-Джеймз стрийт и от Странд.
Неприятелят не ни накара да го чакаме дълго. Дива пронизителна врява се надигна от края на гората и внезапно изскочи отряд маймуночовеци с тояги и камъни. Те се насочиха към центъра на индианската редица. Постъпката им беше храбра, но глупава, защото тези едри кривокраки същества се движеха бавно, докато противниците им бяха пъргави като котки. Зрелището беше ужасно. Свирепите зверове се хвърляха напред със запенени уста и горящи очи, замахваха и никога не улучваха изплъзващите се неприятели, а в тях се забиваха стрела след стрела. Едно голямо същество притича към мен, като ревеше от болка. Десетина копия стърчаха от гръдта и ребрата му. Аз го съжалих и забих един куршум в черепа му, след което то се просна сред цъфтящите алое. Но това бе единственият ми изстрел, защото атаката беше насочена в центъра на редицата, а там индианците я отблъскваха и без наша помощ. Струва ми се, че нито един от маймуночовеците, които изскочиха от гората, не можа да се върне. Но положението стана по-опасно, когато навлязохме между дърветата. В продължение на час или повече се водеше отчаяна борба, в която по едно време едва удържахме. Маймуночовеците изскачаха от храсталака, нахвърляха се с огромни тояги върху индианците и често поваляха трима-четирима от тях, преди да паднат, пронизани от копията. Страхотните им удари разбиваха всичко, върху което се стоварваха. Един от тях разтроши карабината на Съмърли, а следващият щеше да пръсне черепа му, ако пристигналият тъкмо навреме индианец не бе намушкал звера в сърцето. Други маймуночовеци ни замерваха с камъни и клони от дърветата, а сегиз-тогиз и сами скачаха върху нашите редици и се биеха яростно, докато ги повалят. Веднъж съюзниците ни се огънаха под натиска и ако не бяха заработили карабините ни, сигурно щяха да си плюят на петите. Но храбрият им стар вожд ги събра отново и те така придойдоха, че маймуночовеците на свой ред започнаха да отстъпват. Съмърли беше без оръжие, но аз изпразвах магазина си колкото може по-често, а от другия фланг се чуваше непрекъснат пукот на карабините на нашите спътници. Тогава изведнъж настъпи паниката и поражението. Големите същества се пръснаха в храсталака с писък и вой, а нашите съюзници последваха бягащите си врагове с викове на дивашки възторг. Всички вражди на безбройни поколения, цялата омраза и жестокост на тяхната бедна история, всички спомени за обиди и гонения щяха да бъдат разчистени днес. Най-сетне човекът щеше да възтържествува, а човекът-звяр щеше да бъде поставен завинаги на мястото му. Както и да препускаха бегълците, те бяха твърде бавни, за да се измъкнат от пъргавите диваци, и навред в гъстата гора се чуваха въодушевени викове, звънтяха кордите на лъковете. Маймуночовеците бяха събаряни от скривалищата си в дърветата и с глух шум падаха на земята.
Тръгнах след другите и видях лорд Джон и Съмърли, които идваха при нас.
— Край! — каза лорд Джон. — Мисля, че можем да оставим прочистването на тях. Колкото по-малко видим, толкова по-добре ще спим.
Очите на Челинджър блестяха от жажда за сеч.
— Ние имахме щастието — избоботи той, като се разхождаше наперен като паун — да присъствуваме на една от типичните решителни битки в историята — битки, които са определили съдбата на света. Какво значение има, приятели мои, завладяването на една нация от друга? Никакво. Резултатът е винаги един и същ. Но тези жестоки боеве в зората на вековете, когато пещерните жители са се изправяли срещу тигрите или когато слоновете за първи път са открили, че имат господар — ето кои са били истинските завоевания, истински ценните победи. Благодарение на този каприз на съдбата ние бяхме свидетели на такова едно единоборство и дори помогнахме за неговия изход. Сега на това плато бъдещето ще принадлежи на човека.
Нужно е да притежаваш твърда вяра в крайната цел, за да оправдаеш такива трагични средства. По пътя си през горите ние на всяка крачка откривахме налягали един до друг маймуночовеци, пронизани с копия и стрели. Тук-таме имаше малки групи разкъсани индианци. Те показваха мястото, където някой от човекоподобните се бе защищавал отчаяно и бе продал скъпо живота си. Пред нас непрекъснато се носеше вой и рев и по тях ние узнавахме посоката на преследването. Маймуночовеците бяха изтласкани обратно в техния град, там дадоха последен отпор, отново бяха разбити и ние дойдохме тъкмо навреме, за да видим окончателната страхотна сцена. Около осемдесет или сто мъжки, последните оцелели, бяха подкарани през поляната, която водеше към края на скалата, същата, на която преди два дни извършихме своя подвиг. Когато пристигнахме, индианците ги бяха обкръжили в полукръг от копиеносци и след минута всичко беше свършено. Тридесет-четиридесет умряха на място. Останалите, които пищяха и дращеха, бяха постигнати от същата участ, която дълги времена сполетяваше техните пленници — те бяха хвърлени в пропастта и профучаха надолу, към острия бамбук на шестстотин фута под нас. Стана така, както беше казал Челинджър. Царството на човека в Земята на Мейпъл Хуайт беше осигурено завинаги. Мъжките бяха унищожени, маймунският град — разрушен, женските и малките — откарани в робство, и дългото съперничество, останало от незнайни векове, намери кървавата си развръзка.
За нас тази победа беше много ценна. Можахме още веднъж да посетим своя лагер и да се доберем до припасите си. Можахме отново да се свържем и със Самбо, когото изсипалата се от скалата лавина от маймуни беше ужасила.
— Бягайте, маса, бягайте! — викаше той, а очите му щяха да изскочат от орбитите си. — Дяволът непременно хваща вас, ако вие стоите там горе.
— Това е гласът на разума! — убедено каза Съмърли. — Досегашните приключения са ни достатъчни. Те и без това не подхождат нито на характера, нито на положението ни. Дръжте на думата си, Челинджър. Отсега нататък вие трябва да посветите силите си на една цел — да се измъкнем от тази ужасна страна и да се завърнем отново в цивилизования свят.
XV. Пред очите ни се извършиха велики чудеса
Пиша дневника си ден след ден, но се надявам, че преди да стигна до края, ще мога да кажа, че най- сетне слънцето е просветнало и за нас. Ние сме затворени тук, не знаем как да се измъкнем и това ужасно ни дразни. Въпреки всичко все ми се струва, че може би ще дойде ден, когато ще се радваме, че сме били задържани пряко волята си, за да видим още някои от чудесата на това необикновено място и от съществата, които го обитават.
Победата на индианците и изтребването на маймуночовеците бяха повратна точка в нашата съдба. Оттогава ние станахме всъщност господари на платото, защото туземците ни гледаха със смесено чувство на страх и благодарност, загдето с необичайната си мощ им бяхме помогнали да унищожат вековния си враг. В себе си те може би биха се радвали да видят оттеглянето на тези толкова могъщи и загадъчни хора, но не предлагаха начин, по който да се спуснем в равнините. Преди, доколкото разбирахме знаците им, имало тунел, по който можело да се стигне дотам — същия тунел, чийто изход бяхме видели отдолу. Несъмнено, както маймуночовеците, така и индианците през различни епохи са минали през него, за да се изкачат горе. Същия път са избрали Мейпъл Хуайт и спътниците му. Но предишната година имало ужасно земетресение и горният край на тунела се срутил вътре и изчезнал напълно. Сега индианците само клатеха глави и свиваха рамене, когато изразявахме със знаци желанието си да слезем. Може би не могат, а може би и не искат да ни помогнат да се махнем.
