освен това, че науката никога няма да получи важния принос, който вече сме й приготвили. Професор Челинджър намери начин да се изкачи на платото, макар че то изглеждаше недостъпно. Сега неговата изобретателност трябва да ни помогне да се върнем в света, от който дойдохме.
Признавам, че когато Съмърли изложи своето гледище, то ми се видя съвсем разумно. Дори Челинджър не остана равнодушен пред съображението, че враговете му няма да бъдат опровергани никога, ако неговите изявления не бъдат потвърдени пред онези, които се бяха усъмнили в тях.
— На пръв поглед слизането е неразрешим проблем — каза той, — но аз не се съмнявам, че интелектът може да го разреши. Готов съм да се съглася с колегата, че понастоящем не е разумно да удължаваме престоя си в Земята на Мейпъл Хуайт и че скоро ще трябва да се заемем с въпроса за завръщането ни. Аз обаче категорично отказвам да напусна тази страна, преди да сме я проучили дори повърхностно и преди да сме в състояние да отнесем оттук някаква карта.
Професор Съмърли изпръхтя от нетърпение.
— Ние я проучвахме цели два дни — възрази той, — но и сега сме толкова вещи в географията на тази местност, колкото бяхме в самото начало. Ясно е, че тя е гъсто залесена от край до край. За да се проникне в нея и да се изучи разположението на отделните области, ще бъдат необходими цели месеци. Ако в центъра й имаше връх, положението щеше да бъде друго. Но, както виждам, там тя се снишава. Колкото по-нататък отиваме, толкова по-малка е надеждата да се открие общ изглед.
И тогава ме осени вдъхновението. Погледът ми неволно се спря върху огромния чепат ствол на дървото гингко, което простираше грамадните си клони над нас. Щом то превъзхожда всички останали дървета по дебелината на стъблото си, навярно ги превъзхожда и по височината си. Ако ръбът на платото е наистина най-високата му част, тогава защо това могъщо дърво да не бъде наблюдателната кула, от която се вижда цялата страна? Още от времето на палавото си детство в Ирландия винаги съм се катерел по дърветата с храброст и умение. Може би моите спътници бяха по-опитни от мен в катеренето по скалите, но аз бях сигурен, че сред клоните ще бъда най-добрият. Веднъж да стъпя върху най-ниското от гигантските разклонения, само някакво чудо би ми попречило да стигна до върха. Другарите ми приеха моята идея с радост.
— Нашият млад приятел — каза Челинджър, като изду червените ябълки на бузите си — е способен на акробатически упражнения, които биха били невъзможни за човек с по-солиден и по-внушителен вид. Аз одобрявам решението му.
— Бога ми, млади приятелю, та това е откритие! — възкликна лорд Джон, като ме потупа по гърба. — Не мога да разбера как не се сетихме за него по-рано! След около час ще се мръкне, но може би ще успееш да нахвърлиш в бележника си груба скица на местността. Ще поставим трите сандъка с патроните под клона и аз веднага ще те повдигна.
Той стъпи върху сандъците и започна полека да ме повдига. Тогава Челинджър подскочи и така ме тласна с огромната си ръка, че просто ме изстреля в короната на дървото. Аз се вкопчах с две ръце в клона и усърдно задрасках с крака, докато прехвърлих върху него тялото, а след това и колената си. Над главата ми имаше три огромни разклонения като превъзходни стъпала, а над тях започваше плетеница от удобни за изкачване клони. Катерех се с такава скорост, че скоро листакът закри земята под мен. От време на време срещах препятствия. Веднъж се наложи да се катеря около десет фута по един лиан. Но въпреки всичко се придвижвах отлично и боботещият глас на Челинджър сякаш идваше от някаква голяма дълбочина. Дървото обаче беше грамадно и листата над мен се диплеха все така гъсти. Както пълзях по един клон, натъкнах се на някакъв зелен израстък — вероятно подобен на храст паразит. Надникнах, за да видя какво има зад него, и едва не паднах от дървото от изумление. Само на един-два фута пред себе си видях нечие лице. Съществото, което се взираше в мен, се беше свило зад паразита и надникна иззад него в същия миг, в който и аз направих същото. Лицето беше човешко — или поне далеч по-човешко от лицето на коя да е маймуна. То беше дълго, възбяло и пъпчиво. Носът беше сплескан, а по издадената долна челюст около брадичката имаше твърда четина. Очите, разположени под гъсти и тежки вежди, бяха свирепи и кръвожадни, а когато устата се отвори, за да изръмжи срещу мен нещо, което прозвуча като проклятие, в нея видях остри закривени кучешки зъби. За миг прочетох в злите очи омраза и заплаха. После с бързината на мълния на тяхно място се появи непреодолим страх. Чу се трясък на счупени клони и съществото се гмурна в плетеницата от зеленина под мен. Зърнах едно космато като червеникаво прасе тяло, което изчезна във въртопа от листа и клони.
— Какво става? — извика Рокстън отдолу. — Случи ли се нещо?
— Видяхте ли го? — извиках аз, обвил клона с ръце, изтръпнал от напрежение.
— Чухме шум, сякаш се подхлъзна. Какво беше това?
Бях толкова потресен от внезапната поява на този странен маймуночовек, че се подвоумих дали да не се спусна долу и да разкажа случката на своите спътници. Но вече се бях покатерил доста високо и ми се струваше унизително да се върна, без да съм изпълнил задачата си докрай.
И така, след дълга пауза, през която се успокоих и набрах смелост, аз продължих изкачването. Веднъж стъпих на гнил клон и няколко секунди висях на ръце, но, общо взето, катеренето мина леко. Постепенно листата край мен оредяха и по вятъра, който ме лъхна, разбрах, че всички останали дървета са под мен. Но тъй като бях решил да не се оглеждам, преди да стигна до самия връх, аз не престанах да драскам нагоре, докато и най-високият клон не се сведе под тежестта ми. Там намерих един удобен чатал и като се закрепих добре, видях под себе си великолепна панорама на чудноватата страна, в която се бяхме озовали.
Слънцето почти докосваше западния хоризонт. Вечерта беше необичайно прозрачна и ясна, така че под мен се виждаше цялото плато. Погледнато от тази височина, то имаше овален контур с дължина около тридесет мили и ширина — двадесет. Общата му форма наподобяваше плитка фуния, чиито стени се спускаха към едно голямо езеро в центъра. Обиколката на това езеро навярно беше десет мили. То беше много красиво под вечерната светлина — зелено, опасано с гъсти тръстики и прорязано от няколко жълти плитчини, които блестяха като златни в меките лъчи на слънцето. По краищата на тези пясъчни ивици лежаха много дълги черни силуети, по-широки от алигатори и по-дълги от канута. С бинокъла се виждаше ясно, че това са живи същества, но какви точно, не можеше да се каже.
От тази страна на платото, където бяхме ние, към централното езеро се спущаха дълги пет-шест мили гористи склонове с пръснати тук-таме поляни. Току под краката ми се откриваше поляната на игуанодонтите, а по-нататък сред дърветата имаше кръгъл отвор, който показваше, че там се намира блатото на птеродактилите. Но отсрещната страна на платото изглеждаше другояче. Там базалтовите скали, също като ония, които видяхме отвън, образуваха верига, висока около двеста фута, с горист склон в подножието й. В основата на тези червени скали, малко над земята, с бинокъла се виждаха много тъмни дупки. Предположих, че са входове на пещери. В една от тях проблясваше нещо бяло, но не можах да определя какво е то. Седях и чертаех карта на местността. Едва когато слънцето залезе и стана толкова тъмно, че вече не можех да различавам подробностите, аз се спуснах при своите спътници, които ме чакаха с нетърпение под голямото дърво. Този път вече станах герой на деня. Сам се сетих за това, сам го направих и сега притежавахме карта, която щеше да ни спести цял месец сляпо лутане в неизвестността. Всички ми стиснаха тържествено ръка. Преди да започне обсъждането на моята карта обаче, трябваше да разправя за срещата ми с маймуночовека в клоните.
— Той е бил там през цялото време — казах аз.
— Откъде знаеш? — попита лорд Джон.
— Постоянно имах чувството, че нечий враждебен поглед ни следи. Аз ви споменах за това, професор Челинджър.
— Нашият млад приятел наистина каза нещо такова. Той всъщност единствен между нас е надарен с келтски темперамент и на това се дължи неговата повишена чувствителност към такива неща.
— Цялата теория на телепатията… — започна Съмърли, като пълнеше лулата си.
— Е твърде обширна, за да я разискваме сега — прекъсна го Челинджър решително. — Кажете — добави той с вид на епископ, който говори в неделното училище, — не сте ли забелязали случайно дали въпросното същество може да прехвърли палеца си върху дланта?
— Не.
— Имаше ли опашка?
— Не.
— Можеше ли да се хваща с краката си?
