Спомням си как през този дълъг ден непрекъснато ме преследваше чувството, че ни наблюдават отблизо, макар че нямах представа кой и откъде. Това чувство беше толкова силно, че го споделих с професор Челинджър, но той го отдаде на нервна възбуда, предизвикана от треската. Аз се оглеждах час по час, уверен, че ще видя нещо, но погледът ми срещаше само тъмната плетеница на оградата или тържествуващия пещерен мрак на големите дървета, които сключваха свод над главите ни. И все пак чувството, че съвсем отблизо ни следи зорко някакво недоброжелателно същество, ставаше все по-силно. Спомних си суеверния страх на индианците пред страшния потаен горски дух Курупури и бях готов да повярвам, че с ужасното си присъствие той преследва онези, които нахлуват в неговата най-непристъпна и най-свята обител.
Тази нощ — нашата трета нощ в Земята на Мейпъл Хуайт — ни се случи нещо, което остави тежка следа в душите ни и ни изпълни с благодарност към лорд Джон, който беше хвърлил толкова труд, за да направи нашето убежище неуязвимо. Както спяхме край гаснещия огън, от постелите ни вдигна — не, изхвърли ни — страхотен вой и писък. Не зная с какво бих могъл да сравня тази поразителна врява, която, изглежда, идваше от някакво място на разстояние не повече от петстотин ярда от нашия лагер. Тя бе оглушителна като свирка на локомотив, но докато звукът на свирката е ясен, отчетлив и остър, този беше много по-дълбок и вибрираше от агония и ужас. Ние притиснахме длани към ушите си, за да не чуваме този подлудяващ зов. Изби ме студена пот и сърцето замря в гърдите ми. Сякаш всички страдалчески вопли на този свят, всички горести, всички изумителни клетви, отправени срещу небесата, бяха събрани в едно в този страхотен агонизиращ вик. А после към неговите високи звънтящи звуци се примеси гротескният съпровод на нечий прекъслечен, дълбок, гръден смях, нечие ликуващо ръмжене. Страшният дует продължи три-четири минути без прекъсване. Листакът шумолеше от излитането на подплашени птици. След това всичко утихна също така неочаквано, както беше започнало. Ние дълго мълчахме ужасени. Лорд Джон хвърли наръч съчки в огъня. Червеният отблясък освети напрегнатите лица на моите другари и заигра по листатите клони над нас.
— Какво беше това? — попитах аз шепнешком.
— Сутринта ще научим — отвърна лорд Джон. — Беше съвсем близо до нас, не по-далеч от поляната.
— Ние имахме възможност да подслушаме една праисторическа трагедия, разиграла се на брега на юрска лагуна, когато по-големият дракон е довършвал в тинята сред тръстиките по-малкия си събрат — каза Челинджър с тон, по-сериозен от когато и да било. — Човекът е щастлив, че е дошъл на земята по-късно. В по-ранните времена са вилнеели чудовища, с които никаква негова смелост и изобретателност не биха могли да се справят. С какво биха му помогнали копието, бумерангът или стрелата при сблъскването му със силите, които се развихриха тази нощ? Дори при наличието на съвременната карабина всички предимства биха били на страната на чудовището.
— Мисля, че трябваше да подкрепя моя малък приятел — каза лорд Джон, като гледаше своя „експрес“. — Но зверът сигурно щеше да има по-голям шанс за победа от мен.
Съмърли вдигна ръка.
— Шт! — извика той. — Счу ми се нещо.
Мъртвата тишина бе нарушена от глух равномерен тътен. Това бе ритъм на меки, но тежки лапи — предпазливите стъпки на някакво животно. То бавно заобиколи лагера и спря пред входа. Чувахме свистящото му дишане. Само крехкият плет ни делеше от това нощно страшилище. Ние хванахме карабините си, а лорд Джон измъкна един малък храст от плета, за да направи бойница.
— Бога ми! — прошепна той. — Струва ми се, че го виждам!
Аз се наведох над рамото му и надникнах през отвора. Да, наистина. В гъстата сянка на дървото се виждаше друга, още по-плътна. Тази черна, едва забележима, приклекнала фигура беше пълна с дива сила и заплаха. Тя не беше по-висока от кон, но неясните й очертания говореха за огромна маса и мощ. Само един чудовищен организъм можеше да има такова свистящо тежко дишане, равномерно и дълбоко, като изпускането на пара от локомотив. Чудовището се раздвижи и ми се стори, че видях блясъка на две страшни, зеленикави очи. Чу се тревожно шумолене — то запълзя бавно напред.
— Сега ще скочи! — казах аз и вдигнах ударника.
— Не стреляй! Не стреляй! — прошепна лорд Джон. — В такава тиха нощ изстрелът ще се чуе на няколко мили оттук. Пази го като последен коз.
— Ако се прехвърли през плета, с нас е свършено — каза Съмърли и се засмя нервно.
— Не, няма да го пуснем да се прехвърли — отсече лорд Джон, — но пазете куршумите си до края. Може би аз ще се справя с този приятел. Поне ще опитам.
Това беше най-смелата постъпка, която съм виждал. Той се наведе над огъня, издърпа един пламтящ клон и мигновено се плъзна през отвора, който беше направил в оградата. Чудовището се хвърли напред със страхотно ръмжене. Без да се колебае нито минута, лорд Джон го пресрещна с бързи, леки стъпки и тикна пламтящото дърво в муцуната му. За миг пред мен се мярна ужасна маска на гигантска жаба, пъпчива прокажена кожа и зинала, олигавена с кръв уста. В следващия момент храсталаците изпращяха и страшният ни гост изчезна.
— Бях сигурен, че няма да устои на огъня — каза със смях лорд Джон, като се върна при нас и хвърли клона в огъня.
— Не трябваше да рискувате! — в хор извикахме ние.
— Нямаше друга възможност. Ако чудовището се бе промъкнало сред нас, в бъркотията ние щяхме да се изпозастреляме един друг. Ако пък бяхме стреляли през плета и го бяхме ранили, то нямаше да закъснее да скочи върху ни — да оставим настрана това, че щяхме да се издадем. В крайна сметка мисля, че се измъкнахме леко. Що за звяр беше това?
Нашите учени мъже се спогледаха в недоумение.
— Лично аз не мога да го класифицирам със сигурност — каза Съмърли, като палеше лулата си от огъня.
— Като не желаете да се компрометирате, вие проявявате нужната научна сдържаност — обади се снизходително Челинджър. — Аз самият не бих могъл да кажа нищо повече от общата констатация, че по всяка вероятност тази нощ сме срещнали някакъв вид пещерен динозавър. Както ви казах и преди, аз очаквах, че е възможно на платото да съществува нещо такова.
— Не трябва да забравяме — отбеляза Съмърли, — че много праисторически форми не са достигнали до нас. Не би било разумно да смятаме, че можем да назовем всичко, което срещнем по пътя си.
— Точно така. Може би най-доброто, което можем да направим, е една груба класификация. Утре ще имаме някое ново доказателство, което ще ни помогне да я уточним. А сега засега не ни остава нищо друго, освен да възобновим прекъснатия си сън.
— Но не без часови! — заяви решително лорд Джон. — На такова място не можем да си позволим да рискуваме. За в бъдеще — двучасова смяна за всеки от нас.
— Тогава аз ще взема първата! Тъкмо ще имам време да изпуша лулата си — каза професор Съмърли и от този момент нататък ние нито веднъж не останахме без стража.
На сутринта веднага открихме откъде бе дошла ужасната врява, която ни вдигна накрак през нощта. Игуанодонтската поляна наподобяваше страшна касапница. Като видяхме локвите кръв и огромните късове месо, пръснати навред по зелената трева, помислихме, че тук са били убити много животни. Но когато разгледахме останките по-внимателно, открихме, че всички те принадлежат на едно от ония тромави чудовища, които видяхме предишния ден. Животното е било буквално разкъсано на части от някакво друго същество, може би не по-голямо, но много по-свирепо от него.
Нашите професори седяха и разпалено спореха, като проучваха едно след друго парчетата, по които личаха следи от свирепи зъби и огромни нокти.
— Не трябва да избързваме с нашите изводи — каза професор Челинджър, като държеше върху коляното си огромен къс белезникаво месо. — Признаците щяха да бъдат достатъчни, ако се касаеше за саблезъбия тигър, чиито следи откриват и сега в изображенията на нашите пещери, но съществото, което видяхме, несъмнено беше по-едро и имаше по-голямо сходство с влечугите. Лично аз бих го обявил за алозавър.
— Или мегалозавър — каза Съмърли.
— Точно така. Който и да е от по-големите хищни динозаври. Сред тях са всички най-ужасни
