Зарадвани от възможността да се запознаят с живота на една праисторическа ера, нашите професори на драго сърце биха останали тук цял ден. Те ни показаха рибата и мъртвите птици, които се търкаляха сред скалите наоколо и навярно служеха за храна на тези същества. Чух как двамата се поздравяваха взаимно, че са изяснили въпроса, защо костите на тези летящи дракони се срещат в такова голямо количество на известни, строго определени места от рода на Кембриджките пясъчници. Причината се откри сега — те са живеели като пингвините — на стада.
Но накрая Челинджър, увлечен в доказването на нещо, което Съмърли оспорваше, подаде главата си над скалата и едва не причини гибелта на всички ни. Изведнъж най-близкият мъжкар издаде рязък, свистящ крясък, изпляска с коравите си двадесетфутови крила и се вдигна във въздуха. Женските и малките се скупчиха край водата, а часовите излетяха един след друг и се извисиха в небесата. Стотината огромни, отвратителни същества, които пикираха над нас като ластовици и режеха въздуха с бързи удари на крилата си, представляваха чудесно зрелище. Скоро обаче разбрахме, че не можем да си позволим да му се наслаждаваме много дълго. Отначало птеродактилите образуваха грамаден кръг, сякаш искаха да уточнят колко голяма е опасността. После започнаха да се спущат все по-ниско и стегнаха обръча, докато засвистяха около нас. Сухият плясък на огромните им черни крила изпълваше въздуха с грохот, който ми напомняше Хендънското летище в състезателни дни.
— Бягайте към гората и не се делете! — извика лорд Джон, като хвана карабината си за цевта. — Тия гадове замислят нещо недобро.
Но в този момент кръгът над нас се затвори толкова плътно, че крилата на най-близките птеродактили почти докосваха лицата ни. Ние ги удряхме с прикладите на пушките, но ударите потъваха в нещо меко и не им причиняваха никаква вреда. После от свистящия черен кръг изведнъж изскочи дълъг врат и една хищна човка се прицели в нас. Последваха я други. Съмърли извика и вдигна ръка към окървавеното си лице. Почувствувах в тила си силно клъвване, което ме зашемети. Челинджър падна, наведох се да го вдигна, нещо отново ме удари отзад и аз се проснах върху него. В същия миг чух как изтрещя лорд Джоновата карабина за слонове и като вдигнах очи, видях, че един от птеродактилите се бъхтеше със счупено крило по земята, като съскаше и се давеше с широко отворен клюн и кръвясали изцъклени очи. Той приличаше на дявол от средновековна картина. Изплашени от внезапния звук, другарите му се вдигнаха по-високо и закръжиха над главите ни.
— Хайде — извика лорд Джон, — спасявайте се!
Ние се промъкнахме през храстите, но когато стигнахме до гората, харпиите отново ни догониха. Съмърли беше повален — ние го вдигнахме и го повлякохме между дърветата. Там бяхме в безопасност, защото сред клоните нямаше простор за техните огромни крила. Зле изпокълвани и сразени, ние поехме назад към лагера, а птеродактилите дълго ни следваха. Те кръжаха толкова високо в синьото небе, че изглеждаха не по-големи от гълъби, и явно не ни изпущаха от очи. Най-сетне обаче навлязохме в по-гъста гора. Тогава те се отказаха от преследването и вече не ги видяхме.
— Много интересен и поучителен случай — каза Челинджър, когато спряхме край ручея, за да наплиска отеклото си коляно. — Сега, Съмърли, ние с вас сме извънредно добре осведомени за поведението на разярения птеродактил. — През това време Съмърли изтриваше кръвта от драскотината на челото си, а аз превързвах раната от неприятното убождане във врата ми. Чудовището беше отпрало рамото на якето на лорд Джон, но кожата бе само одраскана от зъбите му.
— Заслужава да се отбележи — продължи Челинджър, — че нашият млад приятел е бил клъвнат, докато дрехата на лорд Джон е могла да бъде разкъсана само от ухапване. Аз на свой ред бях ударен в главата с крило. Така че ние се запознахме с различните им методи на нападение.
— Още малко и с нас щеше да бъде свършено — каза мрачно лорд Джон. — Не бих могъл да си представя по-гадна смърт от тази — да бъдеш погубен от такива мръсни гадини. Съжалявам, че стрелях, но, бога ми, друг избор нямах.
— Ако не бяхте стреляли — заявих уверено аз, — сега нямаше да сме тук.
— Да се надяваме, че това няма да ни навреди — каза той. — Сигурно в тези гори често се чуват подобни силни трясъци: чупят се клони, падат дървета. Но вярвам, че ще се съгласите с мен; днес имахме достатъчно преживявания и най-добре ще направим, ако идем в лагера и потърсим в аптечката карбол. Кой знае каква отрова могат да имат тези зверове в отвратителните си челюсти.
Но едва ли някой от създаването на света насам е прекарал такъв ден. Непрекъснато ни се готвеха нови изненади. По брега на ручея най-сетне стигнахме до поляната и като видяхме трънливата барикада на нашия лагер, сметнахме, че приключенията ни са свършили. Но излезе, че е още рано да мислим за почивка. Портата на форд Челинджър не беше докосната, стените бяха здрави и все пак някакво странно и могъщо същество го бе посетило в наше отсъствие. То не бе оставило никакви следи по земята и само по увисналия клон на огромното дърво гингко човек можеше да се досети как е дошло и си е отишло. За пакостната му сила достатъчно ясно говореше състоянието на запасите ни. Те бяха пръснати в безредие по поляната, а една месна консерва беше строшена, за да се извади съдържанието й. От един сандък с патрони бяха останали само трески, а до него се търкаляха парчета от медна гилза. В душите ни се засели отново смътен страх и ние огледахме с изплашени очи окръжаващите ни гъсти сенки. Във всяка от тях можеше да се крие нещо ужасно. Каква радост ни донесе гласът на Самбо в този час! Приближихме до края на платото и го видяхме на върха на отсрещната канара. Седеше и ни се усмихваше.
— Всичко добре, маса Челинджър, всичко добре! — извика той. — Аз стои тук. Вие не се страхува. Винаги намери мен, когато иска.
Честното му черно лице и необятната равнина пред нас, която се стелеше чак до притока на Амазонка, ни припомниха, че сме на тази земя и живеем в двадесетия век, а не сме пренесени от вълшебна сила на някаква сурова, първобитна планета. Колко трудно беше да се проумее, че виолетовата черта на далечния хоризонт е толкова близко до онази велика река, по която се движат огромни параходи и където хората разговарят за дребни жизнени проблеми в същото време, когато, захвърлени сред съществата на една отминала ера, ние можем само да гледаме нататък и да тъгуваме за всичко, което сме оставили там.
От този чуден ден съм запазил още един спомен. С него ще завърша това писмо. Двамата професори, чиито нерви несъмнено бяха изопнати от нараняванията, завързаха ожесточен спор за това, дали нашите нападатели принадлежаха към рода на птеродактилите, или диморфодонтите. Размениха се силни думи. За да не слушам техните кавги, аз се преместих малко встрани, седнах върху дънера на едно паднало дърво и запуших. След малко към мен се приближи лорд Джон.
— Слушай, Малоун — каза той, — помниш ли мястото, където видяхме тези твари?
— Съвсем ясно.
— Нещо като вулканичен кратер, нали?
— Точно така — казах аз.
— Забеляза ли почвата?
— Скали.
— А покрай водата — където е тръстиката?
— Там почвата беше синкава. Приличаше на глина.
— Именно. Вулканично гърло, пълно със глина.
— Та какво от това? — попитах аз.
— Нищо, просто така — отвърна той и пое замислено назад, където още се чуваше дуетът на спорещите мъже на науката — високият рязък тенор на Съмърли и звучният бас на Челинджър.
Навярно щях да забравя думите на лорд Джон, ако не го бях чул през същата тази нощ да си мърмори сам: „Синя глина… глина във вулканично гърло!“ Това бяха последните думи, които чух, преди да потъна в дълбок сън, изтощен от дългия ден.
XI. Аз станах герой на деня
Лорд Джон Рокстън беше прав, когато смяташе, че може би ухапването на ужасните същества, които ни нападнаха, е силно отровно. На сутринта, след първото ни приключение върху платото, както Съмърли, така и аз имахме силни болки и треска, а коляното на Челинджър беше толкова отекло, че той едва ходеше. Поради това ние останахме цял ден в лагера и се стараехме според силите си да помагаме на лорд Джон в издигането и укрепяването на трънливата ограда, която беше единствената ни защита срещу враговете.
