плодове, а сред треволяка надничаха необикновени, прекрасни цветя. Ще разкажа за дългите лунни нощи, когато лежахме в канутата върху бляскащата повърхност на голямото езеро и наблюдавахме с удивление и ужас огромните кръгове, раздвижени ненадейно от някое фантастично чудовище; или за зеленикавия блясък на някакво необикновено същество, скрито в мрака на дълбините. Някой ден умът и перото ми ще разработят тези сцени с всичките им подробности.
Но, ще попитате вие, защо ви са тези впечатления и защо се бавите толкова, когато ти и другарите ти би трябвало денонощно да се мъчите да откриете някакъв начин за завръщане в отвъдния свят? Ще ви отговоря — нямаше ни един от нас, който да не работи в тази насока, но трудът ни отиваше напразно. Много скоро разбрахме едно — индианците не желаеха да ни помогнат с нищо. Иначе те ни бяха приятели — човек би казал, едва ли не наши предани роби, — но щом предложехме да ни помогнат да направим дъска и да я пренесем до пропастта, за да я прехвърлим като мост над нея, или поисквахме от тях кожени ремъци или лиани, за да оплетем въжета, които можеха да ни послужат, ние се натъквахме на любезен, но неизменен отказ. Те се усмихваха, примигваха, клатеха глави и дотук свършваше всичко. Дори старият вожд ни посрещна със същия упорит отказ и само Маретас, юношата, когото бяхме спасили, ни гледаше тъжно и ни обясняваше с жестове, че му е мъчно за осуетените ни желания. След коронното им тържество над маймуночовеците те гледаха на нас като на свръхчовеци, които носят победата в тръбите на странни оръжия и вярваха, че докато сме с тях, съдбата им ще бъде добра. Предложиха ни великодушно по една дребна червенокожа жена и по една собствена пещера, ако забравим за своя народ и останем завинаги на платото. Дотук всичко беше мило, колкото и да се различаваше от желанията ни, но ние бяхме дълбоко убедени, че истинските ни планове за слизане трябва да се пазят в тайна, защото имахме основание да се боим, че накрая те можеха да се опитат да ни задържат насила.
Въпреки опасността от динозаврите (която през деня не е голяма, защото, както може би вече съм казал, те са нощни животни) през последните три седмици аз прескочих два пъти до стария ни лагер, за да видя нашия негър, който продължаваше да бди и да стои на стража под скалата. Напрягах до болка очите си с надежда да видя далече из голямата равнина помощта, за която бяхме помолили. Но обширните, осеяни с кактуси земи все още се простираха пусти и голи до далечната линия на тръстиковия храсталак.
— Те сега скоро дойдат, маса Малоун. Не мине една седмица, индианци дойдат пак и носят въже и свалят вас долу. — Такъв бе веселият вик на нашия превъзходен Самбо.
Когато се връщах след второто посещение, случи ми се нещо необичайно, поради което останах една нощ далече от другарите си. Вървях по пътя, който бях запомнил добре, и бях стигнал на около миля от блатото на птеродактилите, когато видях, че към мен се приближава нещо необикновено. Беше човек, който си беше надянал рамка от извити тръстики така, че целият бе покрит с кафез във формата на камбана. Като се приближих, учудването ми стана още по-голямо — това беше лорд Джон Рокстън. Той ме видя, измъкна се изпод чудноватия си щит и тръгна към мен, като се смееше, но все пак, както ми се стори, беше малко смутен.
— Е, млади момко — каза той, — кой би си помислил, че ще те срещна тук?
— Но какво правите, за бога? — попитах аз.
— Отивам на гости при моите приятели, птеродактилите.
— Защо?
— Интересни зверове, не си ли съгласен? Но необщителни! Имат отвратително грубо държане с непознатите, може би си спомняш. Затова измайсторих това устройство, което не им позволява да прекаляват с любезностите си.
— Но какво търсите в блатото?
Той ме изгледа продължително с изпитателен поглед и аз прочетох на лицето му колебание.
— Не мислиш ли, че може да има и други освен професорите, които искат да знаят нещо? — отвърна той най-сетне. — Изучавам красивите елени. Това ти стига.
— Простете — казах аз.
Доброто му настроение се върна и той се засмя:
— Не се обиждай, млади приятелю. Готвя се да хвана едно малко дяволско пиленце за Челинджър. Това е една от задачите ми. Не, не ми е нужна компанията ти. В този кафез аз съм в безопасност, а ти не си. Довиждане. Като се смрачи, ще се върна в лагера.
Той се обърна и закрачи към гората в необикновения си кафез.
Ако поведението на лорд Джон по това време беше странно, още по-странно се държеше Челинджър. Трябва да кажа, че той, изглежда, притежаваше голям чар за индианските жени и винаги носеше кичест палмов клон, с който ги отпъждаше като мухи, когато прекаляваха с любезността си. С този знак на властта в ръце Челинджър ходеше като оперетен султан, а черната му брада стърчеше напред, стъпалата му се изпъваха на всяка крачка и след него се движеше свита от ококорени индиански моми, облечени в тънките си растителни тъкани. Това е една от най-гротескните картини, която ще отнеса оттук. Колкото до Съмърли, той бе зает само с насекомите и птиците на платото и прекарваше цялото си време (освен онази значителна част, която посвещаваше на хули срещу Челинджър, задето не ни измъквал от бедите ни) в чистене и подреждане на своите образци.
Челинджър имаше навик да излиза сам всяка сутрин и от време на време се връщаше с тържествено- многозначителния вид на човек, който носи върху плещите си цялата тежест на голямо начинание. Един ден, с палмов клон в ръка и с тълпата от обожателки след себе си, той ни поведе към скритата си работилница и ни посвети в тайната на своите планове.
Въпросното място беше малка полянка, разположена сред палмова горичка. Тук се намираше един от онези врящи кални гейзери, които вече описах. Край брега му бяха пръснати множество кожени ремъци, нарязани от игуанодонтска кожа, и голяма сбръчкана ципа, която се оказа изсъхнал одран стомах на един от големите рибо-гущери от езерото. Единият край на тази огромна торба беше зашит, а в другия имаше само малък отвор с мушнати в него бамбукови стъбла, чиито противоположни краища, свързани с конически глинени фунии, събираха газа, бълбукащ под калта на гейзера. Скоро отпуснатият мях започна бавно да се надува и така се задърпа нагоре, че Челинджър завърза въжетата, които го придържаха към дънерите на околните дървета. След половин час балонът стана доста голям и обтегнатите ремъци показваха, че той може да вдигне значителна тежест. Челинджър стоеше усмихнат като радостен баща в присъствието на своето първородно отроче и гладейки брадата си с мълчаливо самодоволство, се любуваше на творението на своя мозък. Първи наруши тишината Съмърли.
— Нали не смятате, че ще се вдигнем с това нещо, Челинджър? — попита той жлъчно.
— Засега, скъпи мой Съмърли, смятам да ви направя такава демонстрация на неговата сила, че сигурен съм, след като я видите, ще му се доверите без всякакви колебания.
— Можете да изхвърлите това от главата си още сега — заяви решително Съмърли. — Нищо на света не би ме накарало да извърша такава лудост. Лорд Джон, вярвам, че вие няма да позволите такова безумие?
— Дяволски изобретателно, ей богу! — каза нашият пер. — Бих искал да видя как работи.
— И ще видите — рече Челинджър. — Няколко дни вече аз напрягам цялата си умствена сила за разрешаването на проблема, как да слезем от тези скали. Единодушни сме в това, че не можем да се спуснем по стената и че няма тунел. Не можем да построим мост, за да се върнем на островърхата канара, от която дойдохме. Какъв друг начин бих могъл да намеря тогава? Преди известно време споменах на нашия млад приятел, че от гейзера се отделя свободен водород. Естествено, последва идеята за балон. Трябва да призная, че бях малко затруднен при намирането на съд, в който да се вмести газът, но наблюдението на огромните вътрешности на тези влечуги ми помогна да реша проблема. Резултатът е пред вас!
Той пъхна едната си ръка между копчетата на окъсаната си жилетка, а с другата гордо посочи балона.
По това време мехът се беше вече закръглил добре и силно подръпваше ремъците.
— Слънчасал е! — изсумтя Съмърли.
Лорд Джон обаче беше във възторг от идеята.
— Умно, мило старче, а? — прошепна ми той, а след това добави по-силно към Челинджър: — Ами кошница?
— Кошницата ще бъде следващата ми грижа. Аз вече съм планирал как ще се направи и закачи. Междувременно ще ви покажа само способността на моя апарат да издържи тежестта на всекиго от
