нас.
— На всички ни, искате да кажете?
— Не, моят план предвижда да се спущаме един по един като с парашут и балонът да се издърпва обратно по начин, който няма да ми бъде трудно да усъвършенствувам. Ако издържи тежестта на един и го спусне безболезнено долу, значи всичко е наред. Сега ще ви покажа възможностите му в тази насока.
Професорът извади голям базалтов къс, издялан така, че да може лесно да се закрепи за него въжето, което донесохме на платото, след като го бяхме използували при изкачването си на канарата. То бе по- дълго от сто фута и макар да бе тънко, беше много здраво. Челинджър бе приготвил нещо като кожен гердан, от който висяха много ивици. Този гердан беше поставен над купола на балона, а отдолу висящите ремъци се събираха така, че тежестта на товара да се разпределя върху значителна повърхност. После завързахме базалтовата буца с ремъците и оставихме въжето да виси от края й, след като професорът го омота три пъти около ръката си. — Сега — каза Челинджър, усмихнат от радостни предчувствия — аз ще демонстрирам подемната сила на моя балон — и отряза с ножа си ремъците, които го придържаха.
Нашата експедиция никога не се е намирала в по-голяма опасност от пълно унищожение. Надутата ципа изхвърча със страшна скорост. За миг Челинджър беше съборен на земята и повлечен след нея. Аз едва успях да обвия с ръце кръста му и сам излетях във въздуха. Лорд Джон със светкавично движение ме хвана за краката, но почувствувах, че той също се отдели от земята заедно със Съмърли. Представих си четирима приключенци, политнали като връзка кренвирши над изследваната от тях земя. Но за щастие напрежението, което въжето можеше да издържи, за разлика от подемната сила на тази проклета машина имаше граници. Чу се остро изпращяване и ние се скупчихме върху земята, а въжето се надипли над нас. Когато се изправихме на крака, видяхме високо в бездънното синьо небе едно-тъмно петно — базалтовата буца набираше скорост.
— Чудесно! — възкликна невъзмутимият Челинджър, като търкаше контузената си ръка. — Пълна и съвсем задоволителна демонстрация! Не съм се надявал на такъв успех. След седмица, господа, обещавам да приготвя втори балон и можете да разчитате, че първият етап на нашето пътешествие към дома ще бъде сигурен и приятен.
Дотук описвах едно след друго всички предшествуващи събития. Сега завършвам повествованието си в стария лагер, където Самбо ни чака толкова дълго. Всички трудности и опасности, сякаш преживени насън, са останали зад нас на върха на тези огромни червеникави скали, които се извисяват над главите ни. Ние слязохме невредими, макар и по най-неочакван начин, и сега всичко при нас е наред. След шест седмици или два месеца ще бъдем в Лондон и може би това писмо няма да стигне до вас много по-рано от самите нас. Сърцата ни вече копнеят и душите ни летят към големия роден град, който пази толкова много скъпи за нас неща.
Промяната в нашите съдби стана същата вечер след опасното ни приключение с Челинджъровия самоделен балон. Бях казал, че единственият човек, който проявяваше някакво съчувствие към опитите ни да се измъкнем, беше младият вожд, когото бяхме спасили. Само той не желаеше да ни задържа в тази необикновена страна против волята ни и ни каза това с красноречивия език на знаците. Тази вечер, като се стъмни, той се спусна до нашия лагер, подаде ми малък свитък от кора на дърво, (не зная защо, той винаги беше любезен с мен — може би защото бях най-близко до възрастта му) и след това, като показа тържествено нагоре към редицата от пещери, постави пръст на устните си в знак на тайна и скришом се върна при своите.
Поднесох кората към огъня и всички ние се заехме да я разучим. Тя беше широка около един квадратен фут и на вътрешната й страна имаше странна редица от черти, които възпроизвеждам тук:
Те бяха начертани чистичко с въглен върху бялата повърхност и на пръв поглед ми заприличаха на груба музикална партитура.
— Каквото и да е това, мога да се закълна, че е от значение за нас — заявих аз. — Прочетох го на лицето му, когато ни го даваше.
— Освен ако не сме попаднали на първобитен шегаджия — предположи Съмърли. — Такива хора, струва ми се, могат да се срещнат и сред най-низшите племена.
— Ясно е, че това е някакъв шифър — каза Челинджър.
— Прилича на лабиринт — подхвърли лорд Джон, като проточи врат, за да го погледне. И изведнъж протегна ръка и сграбчи кората. — За бога! — извика той. — Струва ми се, че го разбрах. Момчето отгатна правилно още първия път. Вижте! Колко знака има този лист? Осемнадесет. Помислете и ще видите, че на склона на хълма над нас има осемнадесет пещерни отвора.
— Когато ми го подаде, той посочи към пещерите — казах аз.
— Това обяснява всичко. Пред нас е картата на пещерите. Ето! И осемнадесетте са в една редица. Някои са плитки, други дълбоки, а някои, както сами видяхме, разклонени. Това е карта и тук върху нея има кръстче. Какво значи кръстчето? То е поставено, за да отбележи една от тях, която е много по-дълбока от другите.
— И която излиза отвъд — възкликнах аз.
— Вярвам, че нашият млад приятел прочете загадката — подкрепи ме Челинджър. — Ако пещерата не излиза отвъд, не виждам защо този човек, който има всички основания да ни мисли доброто, трябва да насочва вниманието ни към нея. Но ако тя минава отвъд и излиза на същото ниво от другата страна, ние не бихме имали повече от сто фута спущане.
— Сто фута! — изръмжа Съмърли.
— Нашето въже е по-дълго от сто фута — казах аз. — Разбира се, че ще можем да слезем.
— Ами индианците в пещерата? — възрази Съмърли.
— В никоя от пещерите над нас няма индианци — обясних аз. — Всички те се използуват като хамбари и складове. Защо да не се качим още сега и да разучим терена?
На платото има сухи смолисти дървета — вид араукария според нашия ботаник, — които индианците използуват за факли. Всички ние взехме по един наръч от техните клонки и тръгнахме по тревясалите стъпала нагоре към пещерата, която бе специално означена на рисунката. Както казах, тя беше празна, ако не се смятат многобройните огромни прилепи, които пляскаха край главите ни при навлизането ни в нея. Тъй като не искахме да привличаме вниманието на индианците, ние се лутахме в мрака и едва след няколко завоя, когато проникнахме доста навътре в пещерата, запалихме факлите си. Тунелът бе красив и сух. Гладките му сиви стени бяха покрити със знаци на туземците, извитият таван образуваше свод над главите ни, а под краката ни се сипеше бял, бляскащ пясък. Обхванати от нетърпение, ние бързо се устремихме напред, но изведнъж спряхме с дълбок стон на горчиво разочарование. Пред нас стоеше отвесна каменна стена, през която не би се провряла дори мишка. Оттук не можеше да се излезе.
Стояхме и гледахме със свити сърца това неочаквано препятствие. Тук не се касаеше за някакво разместване, както в случая с тунела долу. Това беше и си е било винаги un cul-de-sac8.
— Нищо, приятели — каза неуморимият Челинджър. — Вие още можете да разчитате на твърдото ми обещание за балона.
Съмърли изстена.
— Възможно ли е да сме сгрешили пещерата? — предположих аз.
— Не, млади приятелю — отвърна лорд Джон, като прекара пръст по картата. Седемнадесетата отдясно и втората отляво. Съвсем сигурно е, че пещерата е същата.
Погледнах знака, който показваше пръстът му, и внезапно извиках от радост.
— Мисля, че открих! След мен! След мен! — С факела в ръка аз забързах назад по обратния път. — Тук — казах аз, като посочих няколко кибритени клечки на земята — запалихме факлите.
— Точно така.
— Но на картата се вижда, че тази пещера е разклонена. В тъмнината ние сме минали покрай разклонението, преди да запалим факлите. На връщане по-дългият клон трябва да се падне отдясно.
Излезе така, както казах. Не бяхме изминали и тридесет ярда, и в стената се появи голям черен отвор. Ние свърнахме в него и се озовахме в един коридор, много по-широк от предишния. Притаили дъх от нетърпение, за кратко време изминахме стотици ярда. И изведнъж пред нас в гъстия мрак на свода блесна тъмночервена светлина. Вгледахме се учудени. Сякаш някакъв огнен сноп прекосяваше коридора и преграждаше пътя ни. Забързахме към него. Оттам не идваше нито звук, нито топлина, нито движение, но
