все пак голямата огнена завеса светеше пред нас, посребряваше цялата пещера и превръщаше пясъка в стрити скъпоценни камъни. Когато се приближихме, тя доби кръгло очертание.
— Господи — луната! — извика лорд Джон. — Излязохме, момчета! Излязохме!
Наистина това бе пълната луна, която светеше направо в отвърстието на скалите. Отворът беше малък, не по-голям от прозорец, но достатъчен за целта. Когато пъхнахме главите си през него, видяхме, че спущането няма да бъде много трудно и че равният терен не е много далече от нас. Нищо чудно, че отдолу не бяхме забелязали това място, тъй като скалите над нас бяха извити и изкачването оттук би изглеждало толкова невъзможно, колкото да обезсърчи всяко по-внимателно проучване. Решихме, че с помощта на въжето ще можем да се спуснем, и след това радостни се върнахме в лагера, за да се приготвим за следващата вечер.
Каквото имаше да правим, трябваше да го направим бързо и скришно, тъй като дори в този последен час индианците можеха да ни върнат. Имуществото си с изключение на пушките и патроните щяхме да оставим тук. Но Челинджър имаше някакъв тежък багаж, който много искаше да вземе със себе си. Това се отнасяше особено за един пакет, за който не трябва да разказвам и който ни създаде най-много трудности. Денят си отиде бавно и когато се стъмни, ние бяхме готови да тръгнем. С голяма мъка изкачихме нещата си по стъпалата. След това се обърнахме и за последен път огледахме тази чудна земя, която, боя се, скоро ще бъде осквернена и ще стане плячка на ловци и изследователи, но която за всички нас е приказната земя на обаянието и романтиката, земя, където проявихме голямо дръзновение, много страдахме и много научихме — нашата земя, както винаги с обич ще я наричаме. Отляво съседните пещери хвърляха в мрака веселите си червеникави огнени отблясъци. От склона под нас се издигаха гласовете на индианците, които се смееха и пееха. По-нататък започваше дългата извивка на гората, а в средата меко блестеше голямото езеро, гнездо на чудновати чудовища. Даже сега, когато гледахме натам, в тъмнината ясно прозвънтя висок пронизителен вик, зовът на някакво дяволско животно. Това бе гласът на земята на Мейпъл Хуайт, която ни казваше сбогом.
Обърнахме се и хлътнахме в пещерата, която водеше към къщи.
Два часа по-късно ние заедно с нашите денкове и всичко, което притежавахме, бяхме в подножието на скалата. Ако не се смята багажът на Челинджър, не срещнахме никаква трудност. Оставихме всичко там, където слязохме, и тръгнахме веднага към Самбовия лагер. Рано сутринта го приближихме, но за наше учудване намерихме в равнината не един, а десетина огньове. Беше пристигнала спасителната група. Имаше двадесет индианци от крайречните племена с колове, въжета и всичко, което можеше да послужи за прехвърлянето ни през пропастта. Поне утре, когато тръгнем обратно към Амазонка, няма да ни бъде трудно да носим багажа си.
И така, смирен и благодарен на съдбата, аз привършвам тези редове. Пред очите ни се извършиха велики чудеса, а душите ни се възвисиха от изпитанията, през които преминахме. Дълбоко в себе си всеки от нас е по-добър и по-богат. Може би, когато стигнем до Пара, ще спрем, да се приготвим за по- нататъшното пътуване. Ако направим това, настоящото писмо ще ни изпревари с един пощенски кораб. Ако не — то ще стигне в Лондон едновременно с мен. И в двата случая, скъпи господин Макардъл, надявам се, че много скоро ще ви стисна ръката.
XVI. Шествие! Шествие!
Бих искал да изкажа на всички приятели в долината на Амазонка нашата благодарност за голямата им доброта и за гостоприемството, което ни оказаха при завръщането ни. Особено признателен съм на сеньор Пеналоса и другите представители на бразилското правителство за специалните условия, които се погрижиха да ни осигурят по пътя, а също и на сеньор Перейра от Пара, благодарение на чиято предвидливост ние намерихме в града всичко онова, което ни беше нужно, за да се появим в приличен вид в цивилизования свят. Измамата е лоша отплата за вежливостта, с която ни посрещнаха нашите домакини и благодетели, но при стеклите се обстоятелства ние наистина нямахме друг избор и с настоящото аз ги предупреждавам, че ако се опитат да тръгнат по следите ни, само ще пропилеят времето и парите си. Дори имената бяха изменени в нашите описания и аз съм съвсем сигурен, че и при най-внимателно проучване на хиляди мили от нашата неизвестна земя не ще видите нито едно от тях.
Вълнението, с което ни посрещнаха в ония части на Южна Америка, които трябваше да прекосим, ние сметнахме за чисто местно явление и мога да уверя нашите приятели в Англия, че не сме и предполагали за шума, който само слухът за нашите приключения е предизвикал в цяла Европа. Едва когато „Иберия“ се приближи на петстотин мили от Саутхамптън и телеграфическите послания на вестници и агенции започнаха да ни предлагат огромни суми за кратък отговор относно действителните ни постижения, разбрахме с какво напрегнато внимание са ни следили не само в научния свят, но и сред широката публика. Ние обаче решихме на пресата да не се дава никакво определено изявление, докато не се срещнем с членовете на Зоологическия институт, тъй като съзнавахме ясно, че наш дълг като делегати е да се отчетем първо пред организацията, от която сме били командировани. Затова, макар че заварихме Саутхамптън пълен с журналисти, ние категорично отказахме да съобщим каквото и да било, което естествено доведе до съсредоточаване на общественото внимание върху срещата, която бе обявена за вечерта на седми ноември. Зоологическата зала, в която някога се бяхме наели с нашата задача, беше сметната за твърде малка за това събиране. То би могло да се проведе само в Куинз хол на Риджънт стрийт. Добре известно е сега, че ако уредниците бяха се опитали да наемат Албърт хол, мястото пак щеше да се окаже твърде недостатъчно.
Голямата среща бе определена за втората вечер след пристигането ни. За първата ние всички несъмнено имахме свои неотложни лични дела, които ни погълнаха. За моите аз още не мога да говоря. Може би след време ще мога да обмисля всичко и даже да говоря за тези неща с по-малко вълнение. В началото на това повествование показах на читателя причината на моите действия. Може би е справедливо да продължа разказа и да покажа също и резултатите. Но все пак навярно щеше да дойде ден, когато това трябваше да се случи. Поне бях подтикнат да взема участие в едно чудесно приключение и не мога да не бъда благодарен на силата, която ме подтикна.
А сега пристъпвам към последния, върховен и напрегнат момент на нашите приключения. Докато се мъчех да измисля как най-добре да го опиша, погледът ми попадна на сутрешния брой на моя вестник от осми ноември с пълното и отлично изложение на моя приятел и колега-репортер Макдона. Какво по-добро мога да направя, освен да препиша неговия разказ — от заглавието до края? Признавам, че вестникът беше разточителен по този въпрос, за да се похвали със собствената си предприемчивост при изпращането на кореспондент, но и описанията на другите големи ежедневници едва ли бяха по-бегли. Та ето какво писа моят приятел Мак в своя репортаж:
Новият свят
Голяма среща в Куинз хол
Шумни сцени
Необикновено произшествие
Какво беше това? Нощна оргия на Риджънт стрийт
(От нашия специален кореспондент)
„Нашумялата среща на Зоологическия институт, свикана, за да изслуша отчета на Комитета за проучване, изпратен миналата година в Южна Америка, за да провери изявленията, направени от професор Челинджър, относно съществуването до днес на праисторически живот в този континент, се състоя снощи в голямата Куинз хол и спокойно може да се каже, че тази дата вероятно ще стане празник в историята на науката, защото работата на срещата беше толкова забележителна и сензационна, че нито един от присъствуващите не ще я забрави.“ (О, братко списвателю Макдона, какво чудовищно встъпително изречение!) „Теоретично поканите трябваше да бъдат раздадени на ограничен кръг членове и техни приятели, но последното понятие е разтегливо и доста преди осем часа — часа, определен за откриване на срещата — голямата зала беше натъпкана до краен предел. Но в осем без четвърт широката публика, която без никакво основание се чувствуваше обидена, че не е била включена в сметката, щурмува вратите. В продължителното меле бяха контузени няколко души, между които инспекторът Скобъл от поделение Н., чийто крак за нещастие беше счупен. След това неоправдано нахлуване, при което бяха запълнени не само