което самата тя ражда, не е за нея съперник, а напротив, награда и анулиране на първичната кастрация — за цял живот, ако е син, а ако е дъщеря — до времето, когато ще бъде привлечена от момчетата, нещо очевидно чудовищно за майката, защото никога не го е преживявала. Но, ще кажете, с тази дъщеря тя се е сдобила благодарение на участието на зрял мъж. Да, но това не доказва, че е желала този зрял мъж, нито че има нагласа за обич към детето, нагласа, която да свързва бебето й с баща му; то може да бъде свързано само с любовната зависимост спрямо баба му по майчина линия. В този случай, развивайки се и насочвайки се към своя необичан и нежелан от майката родител, дъщерята служи, в качеството си на малко момиченце, за обект на пренос на собствената си майка, и тъй като развитието на либидото е възможно на всяка възраст, момичето става съперница на жената по отношение на мъжа й. Тези ситуации са патогенни за момичетата.
Да видим как стоят нещата при момчето, което е било възпитавано от ранна възраст без мъж вкъщи. То бива, както момичето, още от вътреутробния си, а после оралния и аналния живот, насърчавно във фалическата референция на взаимоотношенията, представлявана от майката, да изгражда образ на фалическото си тяло, който поддържа нарцисизма му. Но от гледна точка на либидото, то е едновременно пасивно в орално отношение, активно в орално речево отношение и анално и уретрогенитално във фалическо отношение в мъжкото си желание към майка си. Първичните му нагони, които са уретрогенитални в духа на центробежната мъжка динамика, могат чудесно да се развият и следователно да поддържат напълно мъжкия му нарцисизъм. По времето на възбраната върху инцеста то несъмнено ще има характерологични трудности; с пубертета и осъзнаването, че синовете не могат да изпълнят сексуалното си желание чрез генитално сливане с майката, то не получава истинска кастрация, а само информация, която го въвежда в обществото. Желанието му е потиснато, но не е нито изтласкано, нито сублимирано, тъй като, за да даде изтласкването креативно задоволяване на нагоните, е необходима сублимация. Живата му майка продължава да бъде инвестирана с любов от него, докато по отношение на секса, според силата на нагоните си, то търси задоволяване с временни партньорки. В случай че майката е починала или не е отрицателно настроена спрямо някоя от жените, с които младежът се вижда, той може да пожелае, както и всяко момченце желае, да има дете от тази жена, което всъщност е дете на едиповото желание, пренесено върху нея. Ако бебето, което се роди, е момче, той незабавно придобива нагласа на съперник спрямо него, защото то е неудобният трети за връзката му с жената, и се връща към дуалната връзка със собствената си майка, пренебрегвайки майката и детето. Ако е момиче, той може да бъде за известно време възнаграден, въпреки че гледа на телесната връзка на кърмачето с майка му като на част от жена му, част, отнета от оралното му желание за цялата й личност. Развивайки се, момиченцето ще му обръща внимание поради факта на своето желание, но той няма да има бащинско отношение към него. Винаги ще проявява склонност да приравнява момичето със собствената си майка, бабата на детето по бащина линия, установявайки съперничество между майка си и жена си в областта на грижите за детето. Колкото до сина му, за него той поначало е съперник по отношение на жена му, но и по отношение на баба си по бащина линия, когато тя нормално инвестира в своите внуци, все едно дали са момчета или момичета. Бащата впрочем е много по- чувствителен към избора на собствената му майка спрямо сина му и тъкмо тогава изживява към сина си убийственото едипово съперничество, което никога не е изживявал към друг мъж. Що се отнася до момченцето, чийто баща е така устроен в своя нарцисизъм, то не може да го инвестира с любов, защото, за да се интересува момченцето от баща си, бащата е този, който трябва да му засвидетелства специален интерес, обич и подкрепа в утвърждаването му чрез лични рисковани дейности в битовата и социална сфера, които майките са склонни да възпират и които правят момченцето много по-чувствително към помощта на бащата. Тъкмо чрез тази помощ то се превръща в мъж.
Така при второто поколение се разбира ролята на отсъствието на бащата при първото поколение както за единия, така и за другия родител. Докато в същото време тези зрели хора, които не са имали баща, съзнателно смятат — и ви го казват, — че не са страдали от това. Но да оставим за момента проблема с първоначалното формиране на гениталните нагони.
През периода на първото детство до самостоятелността, която му позволява да ходи и стои изправено, детето е зависимо от всеки възрастен. Това предизвиква в усещането и действието на малкия човек разбиране на всяко поведение като следствие на зависимостта от възрастния, наблюдавано у него спрямо възрастния, извън него между възрастните, или наложено му от действията на възрастните. Детето приема всички тези отношения на зависимост като отношения на сродяване. Всяко сродяване в резултат на зависимост е разделително, в смисъл, че представлява двойка, която партньорите образуват, като за детето това е двойка в оралната и аналната дейност, където единият действа вместо другия, който го подтиква да действа. Единият от елементите доминира или е доминиран. Става дума за съотношение на сили, което не се подчинява само на връзката между обособени маси. При него малкият човек винаги е доминиран. Той е доминиран от възрастните, от които зависи оцеляването му, и заради двигателната си безпомощност и липсата на координация на движенията; това продължава повече или по-малко дълго според свободата на инициатива, която възрастният, предпазвайки го от големите опасности, все лак му предоставя.
Чрез слушането на речта на човешко същество в отговор на речта на друг човек, извън него — в противен случай имаме ситуацията доминиращ-доминиран — детето прониква в етиката на двойката, която, преди това, е магическа двойка, без етика. Две човешки същества са такива за него само ако са способни на сътрудничество или несътрудничество, уговорено чрез словото. И наистина, априори, щом проговори, детето се обръща към предметите и животните и доколкото те не му отговарят, започва да прави разлика между предметите, одушевените същества — животните и хората.
Това съответствие на допълващите се усещане и действие, породено от съдействието, оказано на неговите съчетани потребности и желания, или от отказа от страна на възрастния да задоволи желанията му, поддържа символния човешки живот само ако съществува човешка реч, от една страна, и ако, от друга страна, същността, изпълняваща майчинската функция, от която то зависи за всичко, има човешка прилика, когато я сравнява с други хора. Това ни помага да разберем особения случаи на деца, отгледани от животни, които се развиват, идентифицирайки се с тях, бидейки потенциално хора, и изгубват всяка възможна връзка със съществата от своя вид. Именно поради факта на символната човешка функция този резултат в еволюцията на детето го отделя от неговия човешки образ и от способността му да разпознава себеподобни другаде освен в животинския вид на самката, която го е закърмила, и на събратята му, които, благодарение на нея, са били в контакт с него. Необикновената пластичност на човешкото същество и в частност на неговия ларинкс му позволява да издава сигнали от същия вид като призивите на животните. Така онова, което би могло да стане език в контакт с код на човешкия език, прави невъзможно за отгледаното от животни човешко същество да бъде някога въведено в езика на зрелите хора дори в случай, че бъде намерено и прибрано от тях.
Вижда се, че следствието на фактическото състояние на нещата, установено между детето и неговата хранителка, е пълното, ненакърнимо и сляпо доверие в съдей-ствената и сливаща връзка с цел оцеляване. Това доверие му помага чрез пасивно идентифициране да расте като живо огледало по образа на този, който го представлява в родствената двойка с другия. Поддържано от растежа и развитието си, а също и от желанието си, чрез новите си възможности за интроекция, последвана от активно идентифициране с възрастния хранител, детето се превръща в малък човек, без все още да знае това. То си представя собственото си тяло като подобно на тялото на възрастния. Не познава лицето си, въпреки че познава масата и формата му и че има ерогенни зони по повърхността му — видимият вид на лицето му запазва за него образа на лицето на възрастния.
Опитът пред огледалото разкрива на детето как изглеждат тялото му, лицето му и границите му като индивид в пространството. Отначало то предполага, че неговите мимики, жестове, думи са на друго дете, появило се в зрителното му поле, което не отговаря допълващо и съгласувано, не му говори, а реагира винаги с обратна мимика на жестовете му; и чак след смущаващото и неочаквано изживяване на сблъсъка с тайнствената и равна повърхност на огледалото, разкриващо смисъла си на огледало само ако в него се отразяват познатите близки хора, чието присъствие не е илюзия, детето започва да схваща разликата между зрителния образ, който показват собственото му тяло и лице, и усетения образ, единствения, който е имало дотогава, образът на своето желание. Благодарение на разликата между зрителния и пластичен вид на другите и тяхното умалено и неподвижно сензорно частично изображение — портрет, фотография, скулптура, кино, — благодарение на опита с огледалото детето разбира, че тези уголемени или умалени образи на хората от неговото обкръжение само напомнят за тях в зрителните или осезателните нагони,
