Всички тези променящи и постепенни изпитания на еволюцията на либидото се съпътстват от тревожност. Тя е присъща на участта ни на човешки същества и подкрепяна от въображението — намира в символната функция езика, помагащ ни да я понесем при отсъствието на друг, който да чуе този език. Благодарение на нар-цисизма, чрез който се възприемаме като междинен обект в отсъствието на другия, ние си изработваме вътрешен език, отдаваме се на креативно действие. Символната функция и посредничеството на думите, писането, изкуството и работата ни позволяват донякъде да отсрочим страданието си; но инстинктът към смъртта, изкусителен и утешителен за самотния субект, изтощен в желанието да срещне другия, не ни оставя дълго в покой.
Отдаването на възстановителния сън е, уви, краткотрайно за този, който е измъчван от желание и любов. Със събуждането изкусителният и динамичен инстинкт към живота подновява вътрешните терзания на човешкото същество. Дори лековете, които символната функция ни помага да открием, са опасни и на свой ред пораждат тревожност, когато са самотни. В самотното умуване и пророкуване езикът на вътрешния живот може да засенчи живота на интелигентността. Съживяването на спомените може да съсипе сърцето в самотен нарцисизъм и в предъвкване на миналото, или да изроди желанието в умствено мастурбиране с празни проекти за бъдещето.
Косативно действие става клопка и бягство от другите, когато е самотно и никой в обществото не го приема, признава или оценява, ако субектът не намира друг, който да се интересува от делото му.
Дори децата, които родителите очакват с нетърпение да се родят, когато са ги желали, бързо избягват от тях, а ако не избягат, подписват провала на потомството им. Целият живот на човешкото същество минава в надежди за завладяване на фалоса, в находки и в радости, че най-после го е открило, и в разочарования, че го е загубило и отново го желае. И така до старостта.
Може би е различно в последния етап, когато най-сетне преситени от фалически илюзии, приемем откритието, че сме обречени на смъртта. Може би тогава желанието, освободено от ценностите, към които тялото и навиците са ни карали да се стремим, достига до единствената безсетивна, безпространствена и безвремева символика, до динамика, лишена от образа на желанието и известяваща на субекта дългоочакваното духовно наслаждение. Може би това значи да умрем — да достигнем до сетния си пристан, до тясната ивица на постигнатата наслада, щом не сме могли поради незнание да назовем този, когото очакваме, символичния фалос и само него — непозната личност, личност източник на словото на словата, смисъл на нашите сетива и оттам техен отговор. Ще ни разкрие ли последният ни дъх, отвъд сетивното, тайнството на онова, което ни кара да живеем и желаем, и да умираме от желание?
След житейското пътуване в пространствено-времевата цялост на тялото, това ли е съдбата на женското либидо? Така мисля и мисля, че същото се отнася и за съдбата на мъжкото либидо. Но дали някога ще узнаем със сигурност?
И защо нашето човешко съществуване да не е просто празен такт като тактът, който се отмерва преди да започне музикално изпълнение? А като говорим за отмерване, целият ни живот не е ли по мярата на нашата обусловеност от другите, тясно свързани в общуването, целият ни живот не е ли в хармония или не с другите? Ние сме отмервали тази вътрешна музика, отмервали сме нашите изразителни слова. Когато се разделяме с тялото си и изказваме на нашите спътници последните си любовни чувства с последната си дума, може би като изпълнителя оставяме инструмента, на който сме свирили музика за ушите на другите хора и за нашите уши. Тогава умът ни започва да очаква нечувана музика, да очаква чувства отвъд тези, които затвореното ни сърце е познало, чувства, идващи от времето, когато сме страдали от всички наши раздели. След като тялото ни се върне в земята, от съединените елементи на която е съставено, какво слово, облекчено от знаци, облекчено от емоции, какво непроизносимо за нашия човешки ларинкс слово ще чуем, което ще подпише истината за дългия ни колкото миг във вечността живот?
Но през този живот, всеки ден и всеки час, жените срещат или си мислят, че срещат мъжете; дори ако са напразни поради свършека на всеки един от нас и поради свършека на свършека на всички човешки същества, тези срещи дават в своето време и пространство, ден след ден, смисъл на техните емоции, желания, мисли, действия и това е предметът на нашия разговор. Така че да продължим…
Едипов комплекс; кастрационен страх, подчиняване на вътрешноприсъщия закон на желанието, отказване от кръвосмешението, генитално значение на падането на зъбите, правило на четирите „г“
Белезите на несъзнаваното изпитание с характер на посвещаване, каквото е падането на млечните зъби, се откриват в много сънища. В тях се извършва работа по архаично нарцистично деинвестйране на субекта, който сякаш изразява в изживяваното от него емоционално изпитание, със или без свое знание, нещо като частична смърт, приемана като единствен изход от либиден конфликт. Спящият изразява символично чрез фантазма, останал от детството му — а именно промяната на устата, загубила зъбите си, че реактивната агресия не му служи за нищо и че трябва да я изостави в изпитанието, през което преминава. У него трябва да се прояви друг начин на адаптиране към събитията, който с цената на мутация ще му позволи да преодолее изпитваното екзистенциално неразположение.
Този наблюдаван факт в съдържанието на сънищата на възрастните ме навежда на мисълта и наистина доказателство за това получаваме, наблюдавайки децата, че не може да става дума за едипов комплекс преди опадването на млечните зъби, последвано от пробиването на постоянните зъби. Освен това, особено при момичето, не може да става дума за едипов комплекс, преди то да се е отказало от всякаква помощ от страна на майката, свързана с телесен контакт. Това отказване, проявило се за първи път по впечатляващ начин вследствие на падането на млечните зъби, настъпва след отпращането на възрастния, който дотогава е оказвал непосредствена телесна подкрепа на безпомощното преди шестата година дете. Отпращането вече е било предшествано от отказването от рождената майка, отказване станало двустранно възможно поради прохождането, а после поради самостоятелния вървеж, придружен от двигателни инициативи на детето. От своя страна отказването от рождената майка е настъпило известно време след отказването от символичната майка по време на отбиването, предшествано на свой ред от чувството за безпомощност, изпитвано при раждането: изгубване на пъпната връзка, дотогава жизнено необходима за човешкия индивид, който поради оцеляването си е видоизменил своите усещания за симбиоза в утробата в усещания за въздушно дишане и сучене от майчината гръд. Отбиването и словесният език (деликатна символична връзка между устата на детето и ухото на майката, заменила връзката между устата и гръдта при телесния допир на бебето с кърмещата майка) са два мутационни момента, които означават за детето преминаването на по-висш етап в развитието му към бъдещия ръст на зрял човек. И двата момента са били възможни благодарение на зъбите.
Тези последователни отделяния, записани несъзнавано в паметта на тялото, привилегироват ерогенната зона, отредена за телесен допир след последната раздяла — телесната раздяла преди самостоятелното движение в социалния живот.
Нека видим как стоят нещата с тези първи ерогенни зони. Едната от тях, устата, е белязана с нарцистично лишение поради падането на зъбите. Другата, клоако-ге-ниталната зона, навремето е изпитала лишение, при което дефекацията е загубила предназначението си в естетическите и етическите отношения с другите и е останало само еротичното удоволствие от тези функции, извършвани насаме. Благодарение на изтласкването на аналните нагони при контрола на сфинктерите се предизвиква действието на същите тези нагони в нарцистичната и езиковата изобретателска и креативна дейност. Остават слуховите нагони за удоволствието от слушането, зрителните нагони за удоволствието от виждането и добре познатото любопитство на момичетата. Остава вкусът към храната, но невъзможността за отхапване и трудното дъвчене, дразненето на венците, измъчвани от натиска на новите зъби, променят удоволствието, давано от устата. Остава и нещо много важно. Това е гениталната ерогенност, посоката на удоволствието, за която казахме, че, що се отнася до фалоса, е центростремителна за избрания инцестен обект. И момичето се ориентира изцяло към това първо генитално удоволствие, когато по времето на първичната кастрация е изпитвало гордост, че е момиче, чувайки от родителите си и особено от баща си, че е сладичка и миличка. Близките възрастни хора също изиграват ролята си, заявявайки, че е, както се казва, „копие на майка си“. И тъй като, каквато и да е майка му, за всяко момиченце тя е образец за красота, това слово го
