когато става дума за скулптури, и в двигателните нагони, когато става дума за кино. Поради невъзможността да общува със себе си в огледалото, то схваща, че не може да има желание за обмен и общуване само с образа на другия, когото разпознава, но от когото не е разпознато в същото време, както става при истинска среща в общото за двамата време и пространство — тогава двамата партниращи си и допълващи се събеседници взаимно означават с вида си наличието на желание и съгласие за неговото задоволяване.
Независимо от това, по време на зрелия живот представата за другия, когато той отсъства, предизвиква задържане или възбуждане на желанието. Доказателство ни дават изрязаните от шперплат силуети на готвачи или прикриващи се полицаи край пътищата. Образът на човешко същество с неговите служебни атрибути оказва незабавен ефект върху желанието на субекта, който го съзира. Визуалното изображение не действа като такова; то действа по силата на факта на езиковата условност, запазена в паметта, на междуличностната връзка между субекта и възрастни, които със своя вид, в случая на зрителните нагони, му припомнят езиковите връзки, присъщи на функцията им на готвач или полицай. Тъкмо тази представа предизвиква спомена за междуличностния език, който е в основата на психичната структура на либидото: То (активните и пасивните нагони), Азът (нагоните към уподобяване с първия по важност друг човек, който е възпитал детето, и неговите съгласувани с другите езикови отношения), идеалният Аз (възрастният, в съответствие с когото детето иска да развие своето либидо) и Свръхазът (инхибирането на То в служба на идеалния Аз).
Именно поради опита с гладкото огледало, киното, фотографията, аудиовизуалната техника, звукозаписа на гласа, детето — а впрочем и зрелият човек — разбира чрез посредничеството на присъстващия в тези опити човек образа, който другият си съставя за него по зрителен и слухов път, както и това, че самият той си съставя различен образ за другите чрез частичните нагони, опосредствани от зрителни и слухови образи.
Все чрез тези опити човешкото същество получава възприятие за неумолимата си самота поради факта, че усещането на неговото желание никога не може да се изрази напълно, както и заради това, че никаква взаимност от страна на приятелско човешко същество, колкото и близко да е то, не може да знае страданието му, радостта му; и все пак, за да страда по-малко от самотата си, то трябва непременно да изрази тази взаимност, защото нарцисизмът му я поддържа в равновесие и единство само известно време и тя трябва да бъде постоянно подсилвана чрез контакти с другия. Така е и защото познанието, което дава за себе си чрез словото, и познанието за желанието на другите, което получава от тяхното правдиво или лъжливо слово, излиза от гласа, от дъха, чието седалище е гръдният кош, и защото символичното място на срещата на чувствата, породени от желанието на тяхното излъчване и приемане е разположено в символична органна маса, съответстваща на масата на сърдечната плът. Още повече че при силно вълнение човешкото същество усеща как сърцето му бие с различен ритъм от обикновено и си дава сметка, че това е неочаквана тревога за желанието му.
Чрез загубата или отсъствието, раздялата с приятелите му (тези, които могат да образуват с него съгласувана двойка, подхранваща нарцисизма му) човешкото същество познава сърдечните изпитания. Последните структурират личността му във всяко отношение и стават източник на желания, които могът да бъдат задоволени чрез другите.
Така чрез тези опити човешкото същество открива, че ако не може да се изразява чрез езика и да разбира езика на другите, то е само сред множество, в което неговият избор среща у другите само нищожен отглас, звуково отражение на неразличимия му и пренебрегнат вик.
Либидото е фалическо
Каквото и да е ерогенното място на частичните му желания, обектът на частичното задоволяване на бебето се реферира към фалоса. За устата това е еректилното зърно, което се нагажда към нея и от което бликва млякото, докато ръцете предусещат гъвкавата и издута форма на майчината гръд. За ануса това е формата на седалището и изпражненията. За бебето момче до двайсет и петия месец това е еректилността на пениса, от който блика струята урина. След това еректилността на пениса е в служба само на удоволствието до настъпването на пубертета с изхвърлянето на сперма, което е завършек на еротичната еректилност. Всички частични ерогенни форми са пълни и се реферират към фалоса — било като желание на пениса, било като желание за пенис.
Общият силует на съзрялото тяло в изправено положение, както при мъжа, така и при жената, в морфологично отношение също препраща към фалоса. Това важи и за сексуалните форми: пенисът на мъжа напомня стрела, гърдите на жената — куполи, по различен начин фалически и привличащи зрителните и осезателните нагони. Следователното собственото тяло е тотален фалически обект, а прелъстителните за ерогенните зони области са също фалически, но частични в обема си. Колкото до фините усещания на ушите, очите, носа, осезанието, те също биват валоризирани чрез отнасянето им към фалоса като продълговата форма или дупка и се допълват.
За мъжа женското се свързва с архаичните ценности на майката с пълнотата на гръдта и половия й орган, обещаващ да приеме неговия еректилен пенис, който е нарцистично стойностен за него. За жената мъжът се свързва с фалическите ценности на различието между половете, открито в ранното детство; телесният контакт и желанието на подовия й орган за мъжкия полов орган съдържат обещание за плодовитост: когато се роди, детето ще бъде представител на фалическия символ, въплъщение на свързването на родителското желание на двамата.
Тази изкусителна фаличност, характерна за всички аспекти на либидото на човешкото същество, в същността си се отнася към всички подутини във формата на тялото, представляващи обещание за избликваща изконна сила, оставила в нарцисизма на всеки човек обединяващ спомен от наслаждението, изпитано от задоволяването на желанията. Това обещание за помирение на тялото и сърцето увеличава напрежението на либидото в ерогенните зони, станали такива поради факта на раздялата, на очакваното завръщане и новата раздяла, която придава ценност на желания обект, когато той се отдалечава.
Ето защо въображаемата фалическа представа е винаги в основата на желанието, зовящо другия за междупсихично, междутелесно, междуемоционално общуване, което е обновително и творящо при условие, че удоволствието от него е достигнато. Това е удоволствие от живата цялост, преоткрита благодарение на две желания, съвпадащи в своето рефериране към символичния фалос, който те взаимно се подпомагат да завладеят.
Както видяхме, поради отдалечеността от желания обект в неговата цялост — отдалеченост усещана като отсъствие, когато е пространствена, усещана като минала или предстояща, когато е времева — желанието за телесно обладаване на обекта е придобило фалическо образово и креативно значение у човешкото същество, каквото и да е ерогенното място на неговите частични желания, какъвто и да е обектът, желан от субекта, и какъвто и да е неговият пол. Но всеки от тях, всеки човек е функционално и креативно немощен, когато е сведен до съществуването на самотен индивид, винаги безплоден извън емоционалните срещи.
И ето че отдалечеността на телата, благодарение на която се раждат чувствата, разкриващи любовта, се премахва по време на половия акт, щом телата се прегърнат и половите органи проникнат един в друг. Противоречат ли желанията яа сърцето на желанията на тялото? Да, разбира се, когато езикът на обзетите от желание хора се свежда единствено до сексуалното единение, когато е центриран върху усещанията на телата им, изгубени едно в друго (не казваме ли: „Загубили са си ума от любов“?). Ако никакво слово между тях не продължава да изгражда езика на любовта им и модулациите на чувствата им в наслаждението, което си доставят, а после във взаимото очакване, тогава времето и пространството, изчезнали в половия акт, ги доближават до нечовешкото.
Не е ли това нарцистичното изживяване с примес на агония, което съпътства ефимерността на всички наши земни еротични радости? Тревожността е близо до желанието, толкова по-близо, колкото по-голямо е желанието. Раждането, отбиването, прохождането, контролът на сфинктерите, пълната физическа и функционална самостоятелност в пространството на детето по отношение на тялото на възрастния, морфологичното различие между половете, различните възрасти, смъртта, развалата на плътта отмерват нашето безсилие да се означим другояче освен чрез другия и чрез различията ни: освен телесните различия, които са видими, всички останали източници на динамика, на общуване са ни познати само чрез езика, правдив или не, който свидетелства за различията в мисленето и в чувствата между хората.
