тези игри остават скрити за възрастните. Присъствието на наблюдател винаги намалява нарцистичната им ерогенна стойност.
Ако се случи, докато го наблюдаваме, момиченцето да проявява тъждествено на майчиното си поведение, то е защото предполага, че майка му изпитва към него орално, анално и клиторно-вулвено ерогенно задоволство от мастурбационен тип. Тук изобщо не става дума за сублимация след изтласкване, а за фетишистко еротично (либидно) задоволяване. Доказателство за това е, че ако някое измислено нещастие или щастие сполети тези неща, детето ще изпита кастрационно или жизнеутвърждаващо чувство. Но нима у много родители няма следи от този нарцистичен вид обич към фетишизираното им потомство?
Колкото до вулво-вагиналната мастурбация у момичето — гордо, че е момиче, значи лишено от цетробежен пенис, — тя е придружена от фантазми за привличане от разстояние на центростремителен пенис, бащиния. Момичето вербализира фантазми от рода на „аз го дръпнах“ — измислен (нарцисизиращ) израз за ръчно захващане, за „да си играем двамата“ и „после той ще ми даде една кукла“. Тук имаме игра на думи4, защото момчетата „стрелят“ по момичетата с центробежната си пушка, докато момичетата „дърпат“ центростремително.
Тъй или инак, ако тригодишните момчета фантазмират и си измислят, че стрелят по жените (и главно по майка си), то е, за да станат господари на живота и на личността на другия. „Ти умря!“ често означава „Аз те умрях“. Колкото до момичето, то иска да стане господарка на пола: „Дай ми една кукла само за мене“. С други думи: докажи ми, че съм те взела в плен, че си запленен от мен.
Именно тази кукла-фетиш в качеството си на игрово „пленяване“ или „власт“ над бащиния пенис заема за момичето известното ни голямо емоционално място и към нея то се държи като малка майка. Тя е куклата на сексуалния фантазъм за контакт с бащата, „свещена“ кукла, „дъщеря“, избрана от момичето.
Следващите два примера доказват, че куклите наистина обозначават ерогенни зони.
Едно момиченце, единствено дете на две и половина години, за пръв път вижда момче да уринира. То се отдалечава тичешком, отива при кръстницата си (нито майката, нито бащата присъстват) и й казва: „Кръстнице, искам да ми подариш кранче, за да пишкам като Пол.“ Смутена, кръстницата отговаря: „Но аз нямам кранче.“ „Ти си лоша, всички са лоши и ние, момичетата, си нямаме нищо…“ Момченцето, което е тръгнало след нея, я утешава, като я прегръща: „Не плачи, можеш да го гледаш и да го пипаш, когато искаш, позволявам ти.“
През ваканцията по-малката от две сестри, пет и половина годишно момиченце, което още не е забелязало сексуалните различия, се къпе заедно с братовчедите си. Изведнъж момиченцето извиква: „Това си е мое“ и хищно сграбчва пениса на едно от момчетата, което се залива от смях. Смехът му раздразва и разочарова момиченцето, което го пуска и крещи: „Нищо не искам, не искам да се мия, не искам да се обличам, нито да вечерям, нито да си лягам“. После избухва в плач. „Толкова съм нещастна и всички ми се подиграват. Защо съм момиче?…“ И отново изпада в отчаяние, а майката я успокоява. През следващите дни момиченцето здраво стиска куклите си фетиши и непрекъснато заявява на същия братовчед, който вече не му обръща внимание: „Няма да ти ги дам, те са си само мои и ако ги искаш, ще ги скрия.“ Той отговаря: „Не ти ща куклите, дръж си ги!“ Тя не слуша и продължава ядосано да избягва контакта с момчетата; на другия ден отказва да се къпе с тях, на следващия също, докато по-голямата й сестра продължава да се къпе с тях. Три дни по-късно нещата се уталожват, добрият емоционален обмен и съвместните игри отново започват.
Структуриране на личността
Момиченцето изгражда личността си през периода на придобиване на самостоятелност в поддържането на тялото си. А колко често в същия период от живота му кастриращата майка му пречи да направи това чрез прекалени грижи, чрез свръхзакрила!
Структурирането се извършва чрез процеса на фалическа идентификация с активното и пасивно поведение на майката — или на заместниците й — и чрез свързания с него процес на интроекция на майката; последният позволява желанията, изпитвани от майката или от жените възпитателки, да станат желания и на момиченцето.
Двата процеса са функция от допълващата диалектична среща на жизнеността на детето и на тази на средата му, среща, често усложнена от намесата на външни обстоятелства. Детето винаги тълкува събитията според това дали му додават или му отнемат жизненост. Въображаемата емоционална хармония между личността му и личностите на двамата родители се възприема като предизвикана от добротворна или злотворна магия. Тази магия играе за детето ролята на въображаем „псевдо-плод“ на усещанията му за мастурбационно еротично удоволствие или на ерогенните му вълнения.
Всичко „ражда“ — в смисъла, според който дърветата раждат листа, цветове и плодове, — всичко ражда щастие или нещастие. Този начин на магическо разбирателство между псевдогениталните отношения на човешкото същество и света може да остане (и наистина остава) пропорционален на не-търсенето на отношения на ли-чен контакт и на техните телесни ефекти. Изпреварващото субективно-емоционално впечатление магически ражда сходни плодове.
Ерогенният сексуален интензитет е толкова богат на образово представяне на избраното лице, че всеки субективен ерогенен акт е въображаем творчески акт. Следствието от това е, че всеки акт, сътворяващ неговия субективен образ — свързан с бащата, отъждеетвен с майката или интроециращия — носи освобождаване от напрежението. Същата тази магия, все още действаща в търсения начин на плодовитост, замества у обладаните от натрапчиви идеи понятието за функционална телесна допълняемост. Благодарение на нея — и точно затова те остават фиксирани върху нея — техният Аз се задържа на стадия на неотказване от едиповия комплекс, като така и не се стига до разграничаване между субект и обект. „Не говори за смъртта“ е останка от този начин на орално мислене, чрез който ни карат да се боим от смъртта или от пожеланието за смърт (афект на раздяла и отхвърляне) под предлог, че смъртта е неприятна и че нанесеното на обекта неудоволствие е част от магията. Докато всъщност ние нямаме никакъв опит със смъртта и сме свикнали да се радваме при раждане, макар новороденото почти никога да няма щастлив вид: Това са магическите емоции на добавеното и отнетото, които са субективен факт за живите същества. Според тази логика да пожелаеш смъртта на някого означава да му причиниш зло, за да се почувстваш самият ти свободен, че си го отхвърлил, след като заради него си изпитвал чувства на отчуждаващо притежание или на осакатяващо отнемане — става дума да скъсаме пакта на отъждествяване с него, да го сведем до състояние на екскремент.
В диалектиката на процеса на идентификация, интроекция и отхвърляне участват елементи, които винаги се появяват при психоанализа: природата на детето, спонтайните му типологични възможности да успее да се е отъждествил с избраната личност и да интроецира поведението й (привличане или отхвърляне), както и възможностите, които са му предоставени от възпитателката. Участват също истински майчинските или не избори на възпитателката и културните характеристики на социалната среда, чийто представител е бащата чрез неизречените си или изречени указания и чрез стила на емоционално, културно и сексуално допълване, който налага на жена си и децата си, явно или прикрито, посредством патриархалната нагласа, въведена от приетото от семейството му име.
Всичко опасно в начинанията или желанията му, всичко нежелано или вредно за един или повече от един член на групата трябва да бъде отхвърлено и се изживява като разделящо детето от родителите му, от които е зависимо, чрез нещо като символичен канал, изразяващ вербализирани емоции. Езикът е представителен за тази емоционална комуникативна връзка.
Тази символична връзка носи смисъла на обичане или необичане между личностите. Ако изречените от обичаното лице думи като реакция на казаното или направеното от момиченцето са порицаващи или отхвърлящи, зависимото дете усеща изтъняване на символичната връзка. Емоционалният поток може също
