внимание на подигравателната му гримаса.
— Тук предпочитам да бъда просто Каролайн Симънс.
— Е, скоро ще бъдеш Каролайн Макуейд.
— Точно така — каза тихо. — Скоро ще бъда Каролайн Макуейд.
Улф си пое дъх, опитвайки се да обуздае бурята, която се надигаше в него.
— Сигурно знаеш, че този брак ще се състои, само защото си дъщеря на граф.
Конят му се изправи на задните си крака и той отстъпи настрана, за да избегне копитата. Но нито за миг не свали поглед от лицето на Каролайн.
— Много добре знам защо баща ти ми направи предложение — отвърна тя колкото е възможно по- спокойно. Той нарочно се опитваше да я нарани. Въпреки че отдавна се беше примирила с този брак, от мисълта, че Раф я мрази и иска да я унизи, й прималяваше. А имаше мигове, когато той се държеше така… Тя повдигна едно листо от земята и се загледа в назъбените му краища.
Улф се зае с конете и ги изведе на пътя.
— Още не си отговорил на въпроса ми.
— Може би нямам желание.
Каролайн се изпречи пред него в мига, когато той щеше да я отмине.
— А аз може би имам право да знам. Защото съм тук заради баща ти.
Той се извърна рязко към нея и стовари едрите си длани върху раменете й. Тя извика от изненада.
— Никога повече не прави грешката да ме държиш отговорен за неговите действия. Или него за моите.
Бяха оставили конете незавързани и те пасяха до една туфа трева. Реката ромолеше, песента й звучеше като възхвала на първичния, див живот. Но Каролайн не виждаше и не чуваше нищо. Сетивата й бяха завладени от мъжа срещу нея. От силата на погледа му. От тайните, които се криеха в него.
Дишането й бе насечено и преди да заговори, се опита да го успокои.
— Ти го ненавиждаш, нали?
Той не отвърна. Продължаваше да я държи в оковите на тъмния си поглед, затова тя добави:
— Ребека ми каза, че го мразиш, но аз не исках да повярвам. — Не поясни, че не е искала да вярва заради останалите и думи: „Ще намрази и теб.“
— Вярвай на каквото си щеш. — Улф я пусна и спокойно я погледна. — Казваш, че искаш да разбереш индианците чероки. — Засмя се горчиво и звукът я накара да потръпне. — Ти, англичанката, дъщерята на граф. Тогава чуй! Всяко убийство трябва да бъде отмъстено… за да се възстанови редът във вселената. Такъв е обичаят на моето племе. На англичаните — също — добави той и многозначително повдигна вежди.
— Искаш да кажеш, че индианците са нападнали заселниците във Вирджиния, за да търсят справедливост? — Тя протегна ръце към него. — За какво? Как е започнало всичко?
— Не знаех, че Ваше благородие се интересува толкова много от история.
Каролайн настръхна при тези подигравателни думи.
— Просто искам да разбера.
— Но нищо не е толкова просто, колкото си мислиш ти. — Той си пое дълбоко дъх и Каролайн забеляза колко широки са гърдите му. — Всеки народ си има свои закони, стари колкото враждите. Моето племе се съгласи да се бие срещу шооните, не защото те са съюзници на французите и врагове на англичаните, а заради старата ненавист между двете племена. Но ние не очаквахме, че ще бъдем нападани от английски заселници, нито че скалповете ни ще бъдат продавани на губернатора на Вирджиния.
Каролайн го гледаше и преглъщаше.
— И това ли се е случвало?
— Да — Улф се обърна с гръб към нея.
— Но защо тези хора не са били наказани. Английският закон със сигурност…
— … се отнася за англичаните, Каролайн. — Погледна я през рамо, докато оправяше конете. Тя стоеше, сякаш пуснала корени на мястото си, и бърчеше чело, опитвайки се да проумее. Улф поклати глава.
Той изведе конете на пътеката, затова Каролайн запретна поли и забърза след него.
— Но на мен ми се струва, че това са недоразумения — каза му, щом го настигна. — Наистина са трагични, но със сигурност нещо може да се направи, ако разумни хора от двете страни…
— Но всяка от страните си мисли, че само нейната позиция е правилна.
Каролайн протегна ръка към бузата му. Не успя да се въздържи.
— А ти си между чука и наковалнята, нали?
Помисли си, че в този миг ще я целуне. И въпреки взетото решение да се държи настрана от него, сега й се искаше да го направи. Почти усещаше вкуса му. Но страстта, проблеснала в очите му, бързо изчезна. Чувствените му устни се извиха в крайчетата.
— Отново ли се опитвате да играете ролята на майка, лейди Каролайн?
— Не — прошепна тя и свали ръката си. Но споменът за кожата му, грапава от наболата брада, не я напускаше, докато яздеха към форта.
Форт Принц Джордж, разположен на брега на река Савана, се намираше съвсем близо до селището на племето чероки, което носеше името Кеоуи. По настояване на Каролайн Улф й разказа историята на форта.
— Когато племето ми се съгласило да изпрати свои воини срещу шооните край река Охайо, укреплението било построено, за да защитава жените и децата им. — Той хвърли поглед към Каролайн. И двамата седяха на конете си и гледаха дървените стени на форта. — Тогава построили също и форт Лъдън, там, където Литъл Тенеси се влива в Телико, и още едно укрепление във Вирджиния.
— Твоето племе искало ли е те да бъдат построени? — Не можеше да разбере нищо от израза на лицето му.
— Предполагам, че да, макар че в замяна на това е трябвало да се бият срещу враговете на Англия. В договора се споменава и това, че на англичаните се преотстъпва земя. Тогава е започнала и търговията между двата народа.
— Това сигурно е било добре дошло за баща ти. — Веднага щом погледна към него, разбра, че е сгрешила, намесвайки годеника си. — Искам да кажа, нали е търговец.
— Да. — Краткият му отговор приключи разговора.
Останаха във форта само колкото бе необходимо, за да си починат конете и Раф да разговаря с командира — човек на име Бойтън. Младият офицер им предложи да прекарат нощта там, но Улф отвърна, че предпочита да прекосят реката, преди да се е мръкнало.
— Но аз съм сигурен, че лейди Каролайн би се чувствала по-добре, ако останете до сутринта. — Полковник Бойтън й хвърли очарователна усмивка.
— Лейди Каролайн гори от нетърпение да пристигне в новия си дом… и при бъдещия си съпруг.
Последните думи бяха изречени толкова тихо и поверително, че Каролайн не бе сигурна дали командирът на форта ги е чул. Но тя ги беше чула и затова усети как по бузите й избива червенина. Имаше само една единствена причина, поради която искаше пътуването да свърши по-скоро.
По пътя дотук бяха преминали през доста реки, но всички те не можеха да се сравняват с тази, която трябваше да прекосят сега. Каролайн погледна надолу по склона към препускащата вода и преглътна. Кобилата под нея се дърпаше и цвилеше и сякаш споделяше страха й. Но пътеката, водеща към „Седемте бора“, прекъсваше там, където водата ромолеше върху камъчетата на брега, и продължаваше чак на отсрещния бряг.
Каролайн нави поводите около ръцете си.
— Колко е дълбоко?
— Точно толкова, че да си измокрите новите обувчици, Ваше благородие.
Тя не обърна внимание на подигравката му. Шумът на забързаната вода изпълваше сетивата й.
— Никога досега не съм правила нещо подобно — викна му тя. Той беше слязъл от коня и го водеше надолу по калната пътека към реката.
— Това не ме учудва. В Англия на такава река щеше да има мост.
