— Не знам. Ами ако собствениците се върнат? Какво ще си помислят? — Не се тревожеше чак толкова за собствениците, но това бе добър аргумент. Следващите му думи го разбиха.
Пламъците близнаха едно трупче и той се изправи. Почти не погледна към нея, а направо тръгна към вратата.
— Колибата е моя.
Пресегна се към кофата с въжена дръжка, която висеше до вратата, и се обърна към нея.
Погледите им се срещнаха и на оранжевата светлина от пламъците Каролайн си въобрази, че той много добре разбира истинската причина за неохотата й да се съблече и че я намира детинска и глупава.
— Отивам за вода. Вие направете както намерите за добре, Ваше благородие. — Взе дългата пушка, която бе облегнал на стената, и излезе от колибата.
Не колебанието, а премръзналите й пръсти и мокрите дрехи, забавиха движенията й. Първоначално реши да остави долната си риза, но тя беше студена и се лепеше по тялото й, затова я съблече. Одеялото бе голямо и я покриваше от глава до пети. Но това не попречи на руменината да избие по лицето й, когато той се върна. Ала Улф изобщо не обърна внимание на голотата й под одеялото.
Обаче Каролайн не можеше да мисли за нищо друго.
Той не каза нищо, докато изливаше водата в казана над огъня. После извади нож от гамашите си и отряза парчета месо от говеждия бут, окачен на една греда от покрива. Излезе отново и се върна с малка плетена кошница, пълна с картофи и зелен фасул.
— Мога да ти помогна — предложи Каролайн, щом той започна да чисти фасула.
Отговорът му се състоеше в повдигане на вежди. Но й позволи да вземе кошницата. Не й беше лесно да обели картофите. Ножът беше много голям и тежък, а тя трябваше да внимава да не би одеялото да се разтвори. Почувства облекчение, когато той отново излезе от колибата, за да донесе седлата и багажа й. Но и останалите й дрехи също се бяха намокрили.
— Изненадана съм, че живееш тук. — Надяваше се, че разговорът ще разсее смущението й. В това време Улф окачваше дрехите й, за да съхнат. — Мислех, че живееш с баща си. — Тя разполови един картоф.
— Не, не живея с него.
— Да, сега разбрах. — Каролайн се огледа наоколо. — Какво правиш? — Гласът й изтъня и последните думи прозвучаха като писък.
— Преобличам се.
— Но аз… аз…
— Щом нямаш желание да ме виждаш гол, просто не гледай.
Смутена, отвърна очи, защото в този миг правеше точно това — с широко отворени очи съзерцаваше широките му мускулести гърди и интересната плетеница от татуировки, простираща се от едното му рамо до другото. Сграбчи одеялото, което се бе свлякло, и се почувства като глупачка. А когато той докосна рамото й, подскочи.
— Няма защо да се страхуваш. Нищо лошо няма да ти сторя.
— Да… знам. — Не пожела да се обърне към него, дори за да вземе меката памучна риза, която той й подаде.
— Ще се чувстваш по-удобно в това, докато дрехите ти изсъхнат. Поне няма да се налага постоянно да държиш одеялото с ръка.
— Благодаря. — Каролайн взе ризата. Приличаше на тази, която той бе облякъл — бяла на цвят и свободно падаща. Носеше я над гамашите си. За нея ризата щеше да е достатъчно дълга и не й трябваше нищо друго освен одеялото, което бе решила да не сваля от себе си, чак докато стигнат в „Седемте бора“.
Улф предложи да се заеме с рязането на зеленчуците и да гледа само напред, докато тя се преоблича. Вярваше на думите му. Но това не й помогна много. Защото не вярваше на себе си.
ГЛАВА ПЕТА
— Яхнията е много вкусна. — Каролайн си взе още една лъжица от задушените зеленчуци и го погледна. Раф беше разчистил от масата книгите и свещта и я бе настанил на единственото кресло. Самият той седеше върху капака на дървен пътнически сандък.
— Какво има?
— Нищо. Защо питаш? — отвърна Каролайн бързо… Твърде бързо, помисли си тя.
— За три минути успя три пъти да похвалиш яхнията.
— Така ли? — Бе скръстила ръце в скута си и сега ги гледаше съсредоточено.
— Точно така.
Положи усилия да не поглежда към него, но в края на краищата се предаде. Както и очакваше, неустоимият му, страстен поглед бе насочен към нея. Притегляше я към себе си така, сякаш тя не притежаваше собствена воля. Каролайн навлажни устни, питайки се защо бе толкова трудно да преглътне.
— Ами… изглежда много ми харесва… яхнията, искам да кажа — поясни тя и усети как гореща вълна залива тялото й. А тя не идваше от огъня зад нея. Огънят, който очертаваше около тялото на Раф червен ореол.
— Изглежда е така.
Беше невъзможно да устои на усмивката му. Тя бързо бе разбрала, че всичко в него й действа по същия начин. Но това не значеше, че трябва да се предаде. Усилено търсеше какво да каже — трябваше да е нещо, което не е свързано с яхнията.
Изкашля се и каза:
— Сигурно много обичаш да четеш.
— Това изненадва ли те?
— Не. Защо трябва да ме изненадва? — попита, щом видя как той многозначително повдига гарвановите си вежди. Раф сви рамене и погледът й бе привлечен от широките му гърди. Там, където ризата му бе разкопчана, кожата изглеждаше тъмна и загадъчна на фона на снежнобелия памук.
— На някои им се струва странно дивак да чете Волтер.
— Възможно е. — Каролайн отпи от чая, който той бе приготвил. — Но ти забравяш, че те видях за пръв път в Чарлз Таун, а там изобщо не приличаше на дивак.
— Въпреки че понякога нося копринена жилетка и си връзвам косата на опашка, пак си оставам индианец.
— Не съм казала противното. — Като го гледаше сега, Каролайн не можеше да отрече, че в жилите му тече дива кръв, нито можеше да се самозалъгва, че това не я привлича. В него имаше нещо тъмно и опасно. Пулсът й запрепуска.
Много опасно.
Наведе се и взе най-горната книга от купчината до краката й. Прочете заглавието и проследи с пръст златните релефни букви.
— Неди обожава този философ. Четеше го и после настояваше да ми обяснява разсъжденията му. — Усмивката изчезна от лицето й. — Много ми липсва. — Вдигна очи и срещна погледа му. — Сигурно ме разбираш. Нали и ти имаш брат?
— А, значи Нед е твоят брат?
— Разбира се. Едуард ми е брат. Ти какъв мислеше, че ми е?
Той се наведе напред, облегна се с лакти на масата и в очите му заиграха весели пламъчета.
— Любовник. Някой млад обожател, който си изоставила, за да дойдеш в Новия свят.
— Шегуваш се, нали?
— Не. Когато спомена Едуард преди… — Улф се облегна назад и скръсти ръце. — Това си помислих.
Каролайн поклати глава. Усещаше как по бузите й избива руменина.
— Не съм оставила разбити сърца след себе си. — Стана от креслото, събра празните глинени купи и ги занесе до кофата край огнището.
— Трябва ли ти още вода? — Улф проследи движенията й с поглед, после се изправи и хвърли още
