пребори с него. Чувството й за достойнство се бунтуваше, когато той се нахвърляше с викове срещу Мери.
— Надявам се стаята да ти хареса. — Мери я въведе в малка светла стая и отстъпи назад. — Нямаше с какво да я подредя, затова реших да ушия нови пердета.
— Чудесни са. — Каролайн се изненада, че гласът й прозвуча толкова спокойно. В душата си се чувстваше разбита. — Всичко е много хубаво. — Докосна покривката на леглото. Беше от същия светложълт плат като пердетата. — Не биваше да си даваш толкова труд.
Мери се усмихна и положи ръце върху закръгления си корем.
— С това си запълвах времето. Логън го няма и… понякога се чувствам самотна. — Тя протегна ръка към Каролайн. — Толкова се радвам, че си тук. — Гладкото й чело внезапно се смръщи. — Сигурна ли си, че нищо ти няма? Ръцете ти са студени като лед. И си толкова бледа! — Мери стисна пръстите й в своите и погледите им се срещнаха. — Няма да е толкова лошо.
Каролайн се извърна, преди Мери да забележи сълзите, които се появиха в очите й, и се престори, че разглежда пердетата.
— Много си любезна, но ако може, бих искала да остана за малко сама.
— О, разбира се. Ще отида да кажа на някоя от индианките да ти донесе багажа. Ти си почини добре.
Когато вратата се затвори след Мери, Каролайн изпита желание да я повика обратно. Всъщност не от самота имаше нужда сега — сама в стаята, тя нямаше какво друго да прави, освен да мисли.
Отпусна се в креслото до прозореца и се опита да намери причина за постъпката на Улф — причина, различна от очевидната. Но колкото и да се стараеше, нищо не й идваше на ум.
Но пък и никой не я беше принудил да се люби с него снощи. Той не й беше дал никакви обещания. А тя си бе помислила, че… Каролайн затвори очи и се облегна назад.
Глупачка! Беше кръгла глупачка.
Не беше ли научила още на коляното на баща си какво трябва да прави? Урокът бе ясен. Да разчита винаги само на себе си. А тя си бе позволила да пренебрегне наученото и то заради какво? Заради красиво лице и мускулесто тяло. Заради очи, които сякаш имаха да й кажат толкова много, но в действителност бяха безмълвни.
Знаеше, че не е нито първата, нито последната жена, поддала се на страстите си, но това не й помагаше да се почувства по-добре. За неин срам продължаваше да седи до прозореца и да се ослушва за тропот на копита, които да й докажат, че е сбъркала в преценката си за Улф.
Но дългоочакваният звук така и не дойде и когато Мери плахо почука на вратата, за да обяви, че вечерята е готова, тя бе посрещната от една загубила илюзиите си жена.
— Не исках да те безпокоя, но Робърт каза… — Мери не довърши изречението.
— Знам — Каролайн се изправи и приглади гънките на полата си.
— Успя ли да си починеш? Още ми изглеждаш бледа.
— Добре съм. Наистина. — Каролайн й се усмихна, защото нямаше желание да я тревожи. — Ще слизаме ли? — Тя хвана ръката на Мери — малка утеха, която да я крепи при срещата й с бъдещето.
— Няма защо да отлагаме. Свещеник рядко минава оттук.
Каролайн не откъсна поглед от ситните бодове, с които поръбваше подгъва на една риза.
— Сигурно си прав.
— Говори по-високо, момиче, едва те чувам. По дяволите, и двете с Мери само хленчите.
Каролайн се опита да скрие омразата в погледа, който му хвърли. Бяха минали само две седмици, откакто бе пристигнала, а вече изпитваше към бъдещия си съпруг силна ненавист, която бе трудно да прикрие.
— Нито Мери, нито пък аз хленча. Ти сам каза да говорим тихо.
— Имах предвид да не ми крещите като продавачки на риба.
— Както кажеш — отвърна тя сдържано и продължи да шие.
— Ти, момиче, по-добре внимавай. — Робърт плесна с ръка по облегалката на креслото. — Все още мога да се откажа от този брак.
Каролайн си пое дъх, за да се успокои.
— Кога ще пристигне свещеникът?
— Очаквам го тези дни. Разбрах, че последно бил проповядвал при индианците чероки близо до Естато. Чудя се защо ли се занимава с тия диваци.
Каролайн скъса със зъби конеца, за да не му отговори нищо.
— Къде тръгна? — Робърт почука с патерицата по крака на креслото.
— Да помогна на Мери в приготвянето на свещите. — Тя прибра ризата в кошницата с шивашките си принадлежности. — Днес е горещо и тя не бива да работи толкова много.
Животът в „Седемте бора“ не беше лош. Когато успееше да се отърве от присъствието на Робърт — за съжаление точно към това се стремеше, — можеше да види и да направи много неща. Беше й интересно да разговаря с индианките, които работеха в къщата. Отначало, като знаеха, че тя ще бъде съпруга на Робърт, те се отнасяха към нея с хладна любезност. Но с времето тя спечели сърцата им.
Индианките идваха в „Седемте бора“, за да получат срещу труда си стоките, от които се нуждаеха семействата им.
— Преди идваха мъжете — каза й една сутрин Садаи, докато месеха хляб.
— Защо вече не идват? — Каролайн натисна силно с длан тестото. Печенето на хляба се превръщаше в едно от любимите й занимания, макар че Мери й бе казала, че тестото не се меси така грубо. „Ти го удряш така, сякаш искаш да го накажеш, а нещастната топка от брашно и вода не ти е сторила нищо лошо“, каза й тя първия път, когато месеха заедно. Но нея не я беше грижа. Не тесто си представяше тя, когато забиваше пръсти в гладката маса.
Каролайн се изтръгна от болезнените спомени за Улф и се вслуша в думите на Садаи. Тя беше хубава жена, по-висока и едра от нея. Решеше дългата си черна коса назад и я връзваше на дебел възел на тила. Обичаше красивите неща и на ръцете си носеше безброй гривни от сребро и мъниста, които приятно подрънкваха, докато работеше.
— Вече не ги приемат. Великият баща оттатък водата ни наказва. — Думите й бяха изпълнени със сарказъм.
— Защото вашите воини са нападали заселници?
— Не знам. Те искат мъжете ни да се бият срещу техните врагове, иначе отказват да търгуват с нас.
— Нашите мъже също се бият срещу французите — намеси се Мери.
Каролайн избърса набрашнените си ръце в престилката и прегърна приятелката си.
— Логън ще се върне жив и здрав. Сигурна съм в това.
Усмивката на Мери бе тъжна.
— Разбира се. Просто ми се искаше да е тук, когато бебето се роди. — Тя погали корема си с любов.
— Може да се върне дотогава.
— Хм. — Садаи покри тестената могилка с чиста кърпа. — Англичаните и французите още не са готови да си разменят пояса на мира. — Въпреки че Каролайн й хвърли предупредителен поглед, тя продължи: — Страх ме е, че положението ще се влоши още повече, преди да се оправи.
— Не можеш да си сигурна в това, Садаи.
— Каролайн, не е нужно да ме заблуждаваш. Коремът ми може да е голям, но и аз чувам разни неща.
— Уойа ни предупреди, че ни очаква битка.
Каролайн стисна зъби.
