— Идеята да се оженим беше на Робърт. Искаше да има наследник за името си. — Тя погледна към Каролайн. — Една нощ ги чух да говорят за това, по-точно да си крещят. На Логън не му харесваше да търгува с индианците. Двамата с Робърт непрекъснато водеха битки един с друг.
— Заради нечестната търговия? — Каролайн бе научила от Садаи за отношението на индианците към Робърт.
— Да. Логън не одобряваше далаверите на баща си. Двамата с Раф отидоха заедно в Чарлз Таун да изложат истината пред губернатора. — Тя отметна кичур коса от лицето си.
— И какво се случи? — Каролайн си спомни за срещата на Раф с губернатора, докато тя чакаше във вестибюла. По израза на Мери и свиването на раменете й се досети, че резултатът не е бил добър.
— Литълтън обещал да разгледа въпроса. Дори назначил човек, който да извърши проверка, но нищо не се промени. Раф беше вбесен.
— А Логън?
— Не след дълго ме напусна.
— Не е напуснал теб. Нали сама каза, че е отишъл да се бие с французите?
— Жената винаги усеща — повтори Мери.
Каролайн направи всичко, което беше по силите й, за да убеди Мери, че не е права. Преди да излезе от стаята и да я остави да си почива, Мери вече бе признала, че вероятно тревогата за бебето и умората я карат да изпитва меланхолия. Въпреки това Каролайн се молеше Логън Макуейд да се появи по-скоро на пътеката към „Седемте бора“ и да увери жена си в своята любов.
Както винаги, когато минаваше край салона, тя се опита да стъпва съвсем безшумно. Но този път това не й помогна. Сви се, щом чу гласа на Робърт.
— Мисис Макуейд, елате при мен за малко.
С неохота, която не можеше да скрие, тя спря на прага.
— Тъкмо отивах към градината.
Тежките завеси бяха спуснати, но в стаята се процеждаше достатъчно светлина, за да забележи раздразнението му, когато й махна с ръка да влезе вътре.
Откакто бе пристигнала, той беше напълнял, а кожата му бе придобила пепеляв оттенък. Но изразът на лицето и тонът на гласа му си оставаха все същите, само алкохолът, който поглъщаше, ги променяше от време на време. Този следобед той изглеждаше относително трезвен, макар че на масата до него се виждаше чаша кехлибарена течност.
Погледът му я объркваше, докато стоеше пред него. Но тя съумя да придаде на лицето си любезно изражение.
— Мери си почива. Надявам се нищо лошо да не се случи на бебето.
— От край време жените раждат. Дивачките просто ги изтърсват и забравят за тях. Мери да не е първата? Какво сте се разлигавили двете с нея?
— Това ли е направила майката на Улф — изтърсила го и забравила за него? — Каролайн нямаше представа какъв дух я е обладал, за да изрече подобно нещо. Никога досега не беше споменавала пред Робърт името на сина му, нито пък бе намеквала, че знае за индианската кръв на майка му. Не й беше нужно дълго време, за да осъзнае с какво презрение се отнася съпругът й към индианците.
Без да иска бе уцелила болното му място, но вече бе късно и не можеше да глътне обратно думите. Зачака порой от ругатни и той не закъсня.
— Дяволите да те вземат, момиче! — Робърт скочи на крака така бързо, че загуби равновесие и се тръшна обратно в креслото. — Прекалено дълго търпя твоята наглост. Време е да ти покажа къде ти е мястото.
Мълчанието би било най-добрата отбрана в момента и Каролайн бе достатъчно умна, за да го разбере. Но днес явно някакво палаво дяволче се разпореждаше с езика й.
— Вече съм си намерила мястото.
Той се изсмя злобно.
— Твоето място е в леглото ми.
На това Каролайн не успя да намери отговор. Често чуваше тези думи и ги приемаше като заплаха. Робърт явно изпитваше удоволствие да наблюдава как тя пребледнява, докато той подробно й описва какво ще направи с нея, когато кракът му оздравее.
— И не се надявай, че ще можеш да ме избягваш още дълго… — Той отново се изсмя и избърса слюнката от устните си с опакото на ръката си. — С всеки изминал ден кракът ми се оправя. Ела да видиш, подутината вече е по-малка. — Той й махна с ръка да се приближи.
Каролайн разбираше, че се държи като страхливка, но не успя да събере кураж и да пристъпи към него. Затова бързо се извини, че в градината се нуждаят от помощта й, и изчезна зад вратата. Но до ушите й достигна хрипливият му смях и думите:
— Скоро, момиче, скоро ще е.
Макар че се бе поспряла за малко до вратата, за да успокои дишането си, и Садаи, и Уолини я погледнаха разтревожено, когато се приближи към тях по пътеката, водеща към градината.
— Да не би Мери да е по-зле? — попита я Садаи, след като пусна една тиквичка в торбата, завързана на кръста й.
— Не, не, дори изглежда по-добре. — Каролайн стегна панделките на бонето си, докато вървеше към тях през редовете царевица. Взе една торба, закачена до вратата на кухнята, и започна да я пълни заедно с другите две жени. Разменяха си незначителни фрази — за времето, за зимния лов, за войната.
— Садаи — попита внезапно Каролайн, — ти познаваше ли майката на Раф?
— Майката на Уойа, Алкини, не е от нашето село, но я познавах.
— Беше много красива — намеси се Уолини.
— Пфу! — Садаи направи гримаса. — Че ти изобщо не си я виждала, много си млада.
— Е, поне така съм чувала — оправда се Уолини.
Садаи сви рамене.
— Дъщеря ми е права. Наистина беше красива.
— Дълго ли е живяла в „Седемте бора“?
— Не знам. Казват, че дошла тук да се омъжи за лъжливата змия.
— О! —
— Нищо. Живя. Остаря.
— А Робърт… мистър Макуейд така и не се е оженил никога за нея?
— Не така, както го правят белите. Но при нас всичко е много по-просто. — По тона й личеше, че смята техния обичай и за по-добър. — Ние си разменяме подаръци и толкоз. Ако някой от двамата реши, че не желае да живее повече с другия, просто си тръгва.
— Алкини сигурно е решила да си тръгне? — Каролайн не можеше да си представи, че е възможно някой доброволно да живее с този човек.
Садаи поклати глава.
— Не. Той й каза да си върви. Години след това й взе момчето. — Тя цъкна с език. — Уойа трябваше да остане при нея. И да се учи от чичовците си. Така е при нас.
По-късно, седнала край потока, който се виеше зад къщата, Каролайн мислеше над думите на двете жени. Имаше навик да остава за малко тук, преди да влезе вътре. Наслаждаваше се на спокойствието и усамотението, докато денят отстъпваше пред здрача.
Величието на обкръжаващата я гора й даваше сила да изтърпи вечерта. Тези часове бе длъжна да прекарва със съпруга си. Днес, изплашена от спора, който със сигурност им предстоеше, тя остана малко по-дълго и, седнала на голям, покрит с мъх камък, наблюдаваше кристалната вода, която бълбукаше по гладките камъчета.
Никой не я безпокоеше, докато седеше там, ето защо, когато чу името си, тихо прошепнато, тя се стресна. Но още преди да се бе обърнала, вече знаеше кой стои зад нея. Сякаш с мислите си го бе повикала.
Бавно извърна глава, като си повтаряше, че е готова за срещата с него. За да осъзнае в следващия миг, че не е.
