— Той пък откъде знае?
Откакто бе пристигнала в „Седемте бора“, името на Улф бе споменавано няколко пъти. Въпреки желанието си да приеме всичко случило се между тях като урок, Каролайн не можеше да се справи с тревогата, която я обземаше всеки път, щом чуеше името му. Поне да не спохождаше сънищата й всяка нощ…
— Раф е добре осведомен по тези въпроси. Робърт никога не го слуша, но Логън смята, че би трябвало. Аз също.
— Какво е това, което Робърт трябва да направи?
— Инаду, змията, трябва да престане да мами.
Думите на Садаи бяха изпълнени с такава омраза, че Каролайн онемя. Но от това, че и други хора го ненавиждат, не й стана по-добре.
— Хайде, наведи се напред да ги наглася. — Мери отстъпи назад и наклони глава настрана, за да се наслади на резултата от работата си. — Изглеждаш прелестно.
Каролайн й се усмихна с благодарност. Но не се интересуваше как изглежда. Гадеше й се. Съгласи се да се облече като булка, само за да достави удоволствие на Мери. За разлика от другите, тя не виждаше празничност в предстоящото събитие.
— Сигурна ли си, че цветята в косата ми не са прекалено много?
— О, не. Когато се омъжвах за Логън, бях вплела в косата си рози и той каза, че много ми отивали.
Каролайн не отвърна нищо.
— Ти… може би се страхуваш?
— От какво? — Каролайн погледна в овалното огледало и се опита да не се намръщи.
— Ами… нали знаеш, от брачното легло. Мога да те уверя, че не е толкова лошо, колкото някои твърдят. — Бузите й се обагриха в яркочервено. — Ако трябва да бъда честна, бих казала дори, че е приятно.
Мери се зае да оправя гънките на обшитата с брокат рокля. Каролайн си помисли, че внезапното усърдие на приятелката й е предназначено да скрие смущението, но се радваше, че заниманието й изисква да не вдига очи към нея. Защото не искаше Мери да забележи объркването, изписано върху лицето й.
Бързо успя да си придаде спокоен вид, но не можа да потисне чувствата, които пулсираха в нея. Вече бе познала брачното легло, макар че нито пред хората, нито пред бога можеше да употреби думата с чиста съвест. Но това не пречеше на спомените й. Мери го наричаше приятно. Каролайн би продължила.
Чудесно!
Великолепно!
Божествено!
Полата й се разлюля, щом пристъпи към прозореца.
— Благодаря ти, че ми казваш. — Пое си дълбоко дъх. — Но няма защо да се притесняваш, ще се справя.
Трябваше да се справи. Затвори очи за миг и си припомни, че просто няма избор. Когато се обърна към Мери, усмивката й си бе на място.
— Мисля, че е време да слизаме.
С изправен гръб и високо вдигната брадичка тя влезе в салона. Идваше с четвърт час по-късно от времето, определено за бракосъчетанието, но изглежда никой не бързаше.
— А, ето я моята невяста със синя кръв. — Робърт вдигна чаша и разля от течността по копринената си жилетка, докато с насмешка поздравяваше Каролайн. — Досущ като жертвен агнец, нали?
Въпросът бе отправен към преподобния мистър Епълби, който не откри нищо неблагоприлично в него. Засмя се гръмко и сръбна още една глътка от чашата си.
Преподобният не приличаше по нищо на свещениците, които Каролайн бе срещала досега. Не знаеше точно към кое вероизповедание принадлежи той, но какво значение имаше това, след като и годеникът й, и свещеникът бяха пияни?
Само Мери се стараеше да превърне брачната церемония в празник. Тя влезе в салона мрачна и навъсена.
— Срам и позор за вас! Сега не е време да пиете.
— Защо пък не? Това ще е единственото ми удоволствие днес, благодарение на този счупен крак. — Робърт удари с юмрук по бедрото си и се сгърчи от болката. Насочи кръвожаден поглед към Каролайн и изразът на лицето му стана похотлив. — Освен ако Нейно благородие не се съгласи да усмири горещата ми кръв по други начини.
Каролайн само го изгледа студено, но Мери ахна.
— Тя ще те очаква в леглото си като всяка възпитана млада жена. — Беше опряла ръце на наедрелите си хълбоци и видът й напомняше квачка, която пази пиленцата си. Но Каролайн не беше невинно пиленце, нито пък чисто, девствено момиче. Въпреки това при мисълта да се отдаде на похотта на Робърт Макуейд й се завиваше свят.
За щастие церемонията приключи бързо.
Когато последните думи заглъхнаха, Каролайн се почувства като хваната в капан. Беше нелепо чувство, защото най-после двамата с Едуард бяха в безопасност или поне — финансово осигурени.
Сватбените гозби останаха почти непобутнати. Робърт и преподобният Епълби скоро се оттеглиха в кабинета, за да си налеят още освежителни напитки.
— Да не си болна? Толкова си бледа — обърна се Мери към Каролайн.
— Не, само съм уморена. — Тя бутна стола си назад и се изправи, засрамена от липсата на смелост. Неспособна да събере кураж, тя побягна от стаята.
Тъмнината добави още страдания към най-лошия ден в живота й. Каролайн лежеше под юргана с вкочанени крака и се вслушваше във всяко проскърцване по дъските на пода. Беше й казал, че ще дойде тази нощ.
„По дяволите, ти си моя съпруга и аз ще те имам когато и както си пожелая.“ Думите му, изречени преди да напусне сватбената трапеза, кънтяха в главата й. Тя се обърна настрана, сграбчи възглавницата и я притисна към ушите си. Не искаше да чуе тежките му стъпки нагоре по стълбите. Не искаше да идва.
Когато най-после заспа сред объркани и смачкани чаршафи, чувствените й сънища за Улф бяха помрачени от уродливия образ на баща му… нейния съпруг. На сутринта се събуди, за щастие, сама, но с болки в главата и разбунтуван стомах. Беше имала късмет, че снощи Робърт бе заспал в собственото си легло. И сега пак имаше късмет, че успя да стигне до нощното гърне, преди да повърне.
Кървенето не е чак толкова силно.
— Тогава остани в леглото заради мен. — Каролайн натисна раменете на Мери към възглавницата. — Освен това днес няма за какво да ставаш, Мери! — Каролайн придърпа стола по-близо до леглото и седна. — Нали не искаш с теб или с бебето да се случи нещо лошо? Какво ще каже Логън, ако… Просто трябва да се грижиш повече за себе си.
— Толкова го обичам…
Каролайн стисна ръката й.
— Знам, че го обичаш. — Беше разбрала по начина, по който светеха очите на Мери, когато говореше за мъжа си, и по който стискаше единственото писмо, получено от него, откакто Каролайн бе пристигнала.
— Да можеше и той да ме обича така силно, както аз него…
— Какво говориш? Сигурна съм, че те обожава! — Всъщност Каролайн знаеше много малко за по- големия брат на Улф. Мери, разбира се, говореше с възхищение за него. Робърт не казваше почти нищо за когото и да е от синовете си. Но той прекарваше повечето от времето си в плен на алкохола и изглежда нищо друго не го интересуваше.
— О, той се грижи за мен. — Мери извърна лицето си настрана. — И може би аз не бива да говоря така, но една жена винаги усеща тези неща.
— Какво усеща? — Каролайн се опита да я успокои. — Струва ми се, че тревогата ти е изпила ума.
Думите й предизвикаха желаната усмивка, но не разсеяха печалните мисли на Мери.
