— Нито пени. — Едуард се изправи и отиде до сестра си. Отначало я прегърна плахо. Беше свикнал тя него да успокоява. — Реших, че ще е най-добре да дойда и да те потърся — каза той, когато тя облегна глава на рамото му. — Съжалявам, че нещата не се наредиха така, както се надяваше.
Каролайн го погали по бузата и се изненада, че вече не е гладка като бебешка кожа. Беше му поникнала брада. Но Едуард бе пораснал не само физически.
— Радвам се, че дойде. И без това смятах да те повикам.
— Наистина ли?
Сините му очи проблеснаха щастливо и за миг тя отново зърна предишния Нед.
— Наистина. Сега си лягай. Сигурно си уморен от твоето „приключение“.
— Малко. Но къде ще спя? — Той се огледа наоколо, сякаш очакваше да види таен коридор, водещ към спалните помещения. Каролайн се усмихна при мисълта с колко различен живот ще трябва да свикне брат й.
— Качи се по онази стълба на тавана — посочи тя със замах. — Там ще намериш уединено кътче и удобен дюшек.
За негова чест Едуард само кимна и сложи крак на долното стъпало. Но по средата на стълбата се спря и погледна към сестра си.
— Щастлив съм, че дойдох, Каро. Не ми харесваше да сме разделени от цял океан.
— На мен също, Нед.
Каролайн дълго остана загледана в грубата стълба, преди да се обърне към единствения друг човек в стаята. Смяташе, че за него оттеглянето на брат й ще бъде идеалната възможност да си тръгне. Но Улф сякаш бе пуснал корени. Наблюдаваше я изпод мигли с непроницаем израз на лицето и не помръдваше.
Каролайн преглътна и се зае да прибира чиниите. Брат й бе погълнал две порции яхния, няколко филии царевичен хляб и десерта за толкова кратко време, че тя се запита откога ли не е ял. Раф бе приел само чаша загрято и подправено ябълково вино. Каролайн реши, че няма да се приближи до него, за да вземе чашата.
— Благодаря ти, че доведе Нед — каза тя, когато тишината стана непоносима. — Къде по-точно го намери?
— Недалеч от пътеката, близо до Естато. Беше си запалил голям огън. Не беше трудно да го забележа.
Каролайн заля чиниите с вряла вода, добави сапун и ги остави да киснат.
— Още веднъж ти благодаря. Нед сигурно е доволен, че си го довел до форт Принц Джордж.
— Не знам. — Улф остави пушката в ъгъла и се приближи до масата. Дръпна един стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. — Стори ми си, че се зарадва най-много, като разбра, че те познавам.
Каролайн кимна и започна да търка чиниите. Не й се нравеше нито чувството за уют, обзело я от близостта на Улф, нито изпепеляващият поглед, прикован в гърба й. Въпреки че в стаята не беше топло, по челото й избиха капчици пот.
Плискането на водата, пращенето на съчките в огъня — тези шумове сякаш кънтяха в тишината на нощта. Когато вече не можеше да издържа, тя се обърна рязко, сложи сапунени ръце на хълбоците си и впи поглед в него. Той не изглеждаше изненадан от внезапните й движения.
— Е, вече знаеш.
Улф само вдигна вежди, което я накара да процеди през зъби:
— Не се преструвай, че не си чул какво каза Нед. Омъжих се за баща ти поради една единствена причина.
— Не се учудвам. — Улф се наведе напред и облегна брадичка на кръстосаните си ръце. — Не съм си и помислил, че е било по любов.
Равнодушният му, почти безразличен тон я вбеси… а може би вестите, които брат й бе донесъл, най- после проникваха в съзнанието й.
— Останах без пари — каза тя с горда осанка. — А баща ти дори не изпълни условието в брачния договор. — Не обърна внимание на гласчето, което й казваше, че тя също е нарушила уговорката. — Обеща да се погрижи за брат ми, а не го направи.
Той отново не отвърна нищо, а продължи да я гледа с тъмните си жарки очи, които я привличаха като магнити. Ала тя упорито не отстъпваше.
— Какво искаш от мен?
Можеше да се закълне, че нещо проблесна в очите му, но изразът му остана непроменен.
— Каролайн, за теб е по-добре да не задаваш такива въпроси. Един ден може да ти кажа какво точно искам от теб. А засега ми стига да ти поискам обяснение закъде, по дяволите, си стегнала багажа.
Каролайн проследи погледа му до натъпканата кожена торба. Беше я оставила върху сандъка в ъгъла, преди да сложи масата за Нед.
Не изпита страх от ниския му заплашителен тон.
— Ще заведа Мери, бебето и Нед в „Седемте бора“.
— Побъркана жена! Нямаш ли малко разум в главата?
— Имам, и то много разум, който ми казва, че е по-добре да напуснем това нападнато от болести място. — Каролайн осъзна, че не умее да владее гласа си, и се изви към умивалника, без да обръща повече внимание на Улф. Поне на това се надяваше да е способна.
— Ще те заведа в Чарлз Таун.
— Какво? — От всички аргументи, с които очакваше да я засипе… от всичко, което можеше да й каже, това беше най-неочакваното. — Не искам да ходя в Чарлз Таун.
— По дяволите, Каролайн, мястото ти не е тук.
— А къде? — Тя му обърна гръб с надеждата да не забележи блясъка на сълзите в очите й. — Нали чу Нед? В Англия нямаме нищо. — Тя въздъхна дълбоко и отново се обърна с лице към него. — „Седемте бора“ е всичко, което имам.
— Значи според теб това е всичко, което ти и детето ти имате.
За пръв път, откакто се бе появил на прага, споменаваше за тяхното дете и Каролайн почти бе забравила ужасната раздяла след предишната им среща. Сега всичко се стовари отново върху нея. Гневът на Улф, завещанието на Робърт, което я оставяше без пари, ако не излъжеше, че детето е негово.
— Най-добре си върви. Още веднъж ти благодаря, че доведе… Престани. Какво правиш? — Той беше станал от стола и я бе сграбчил за раменете.
— Не ми е нужна благодарността ти, много добре знаеш.
Присъствието му я зашеметяваше… Мирисът, допирът на силните му ръце. Но Каролайн се обгради с желязна стена.
— Нищо друго няма да получиш от мен.
Улф не каза: „Ще видим“, но лицето му — с повдигнати вежди и разширени ноздри — говореше красноречиво. Целуна я и решимостта й започна да се стопи. Целувката му бе бърза и груба. Собственическа. Настоятелна. Отдръпна се и я загледа, докато тя бавно отвори очи.
— Очакват ме в Естато утре. Всъщност още днес, но сметнах, че не е хубаво брат ти да се лута сам. Щом се върна, ще продължим разговора.
С тези думи той излезе.
Трябваше да го побутне два пъти, преди Едуард да отвори очи. Той веднага се оплака от светлината.
— Хайде, Нед — настоя тя и постави свещника на пода. — Време е за ставане.
— Каро. — Произнесе името й с такъв умолителен тон, който й напомни за някогашното малко момче. Тя се засмя и дръпна юргана от лицето му.
— Тук ставаме преди петлите, Неди.
— Мистър Макуейд не става толкова рано. — Едуард леко отвори едното си око.
— Да, но мистър Макуейд вече не е тук.
Каролайн не разбра дали тонът на гласа й накара брат й да се изправи рязко на лакти. Не искаше думите й да прозвучат така горчиво, но вече не можеше да ги върне обратно.
