след като знам, че това, което правиш с мен, няма нищо общо с любовта, а само с омразата към баща ти.
Той не отвърна нищо, продължи да я гледа с мрачни очи.
— Е, какво ще ми отговориш сега? — Каролайн изчака малко, впила огнен поглед в него, после му обърна гръб. — Смятам, че е време да си вървиш.
— Няма да тръгна, преди да разрешим спора.
Улови раменете й и не й даде възможност да се отдръпне, дори когато вратата се отвори и в стаята се появи сънена Мери.
— Всичко наред ли е? — попита тя и се уви в шала си.
— Да. — Улф се ядоса, че ги прекъсват.
— Съжалявам, че сме те събудили. — Каролайн се опита да пристъпи напред, но натискът върху раменете й я спря.
— О, не сте вие. Колин ме събуди. Учудих се, като чух гласове откъм тази стая. — Докато говореше, Мери отстъпваше назад към вратата. Каролайн чу Колин да плаче.
— Говорехме — обясни Улф с по-приветлив тон. — Скоро ще си тръгвам.
— Всъщност той си тръгва веднага. Нали, Раф? — Каролайн се обърна леко към него, за да го погледне.
— Казах скоро…
— Връщам се в леглото.
Двамата откъснаха погледи един от друг навреме, за да видят как Мери затваря вратата след себе си.
— Видя ли какво направи? — гневно изсъска Каролайн.
— Осигурих на двама ни малко време насаме.
— Аз пък не искам да оставам сама с теб.
— Преди малко не беше така…
С рязко дръпване Каролайн успя да се освободи от ръцете му. Застана по средата на стаята с гръб към него. Гордостта й беше разбита.
— Моля те, върви си.
— Каролайн. — Той пристъпи към нея и прегърна стройното й тяло. Този път не грубо, а с нежна милувка обхвана талията й. — Моля те — прошепна той до ухото й и дъхът му развя къдричките около лицето й. Усети, че по тялото й премина тръпка.
— Никога не съм искал да те нараня. Признавам, че преди да се любим първия път, исках да отмъстя. Но щом те взех в прегръдките си, тази мисъл изчезна от главата ми. — Тя не отвърна и той бавно започна да движи ръцете си, да я гали… да й показва колко много я желае. Тя се отпусна до него и Улф наведе глава да вдъхне сладкото, чисто ухание на косата й. Остана за миг така, за да се наслади на аромата.
Беше човек на думите, но никога досега не се беше чувствал толкова непохватно. Искаше му се тя да разбира неговия език, защото усещаше, че така би могъл да изрази по-добре чувствата си.
Привлече я по-близо до себе си и постави ръце върху ханша й.
— Трябва да знаеш, че за мен ти значиш много, че…
Думите му секнаха така внезапно, че Каролайн отвори очи и опита да се обърне. В този миг осъзна къде са ръцете му.
Знаеше, че рано или късно ще разбере. Това бе нещо, което едва ли можеше да се крие вечно. Но колкото и често да си бе представяла този миг, не се беше подготвила за тишината, която последва разкритието му. Навън вятърът виеше — смразяващ акомпанимент към ударите на сърцето й. Искаше да каже нещо… да обясни. Но какво? Устните й пресъхнаха, тя ги навлажни и преглътна, а той бавно изви лицето й към себе си.
Каролайн изпита желание да го види по-добре, но после едва не се засмя на глупостта си. За какво й трябваше да вижда разочарованието в тъмните му очи?
Вместо да си губи времето, трябваше да вземе решение какво да му каже. Дали да избере истината без значение кого ще нарани… или лъжата, която щеше да осигури на детето й живот без позор? Истината или заблудата? Съзнанието й блуждаеше между двете страни на монетата.
Той я чакаше да каже нещо… каквото и да било. Издутият корем под прикритието на полата й не беше плод на въображението му. Стръмната извивка не подхождаше на тялото й, което дори бе отслабнало, откакто бе пристигнала от Англия.
Секундите минаваха, отмервани от ударите на сърцето му, а тя не продумваше. Накрая Улф наруши тишината с въпрос, твърде предпазлив в сравнение с обичайната му безцеремонност. Откри, че не е в състояние да попита кой е баща на детето. Слабостта му към Каролайн го объркваше.
— Кога?
Каролайн въздъхна и нарочно се престори, че не го е разбрала:
— През пролетта.
Ръцете му се свлякоха от раменете й и тя усети липсата на топлината им.
— А, през пролетта — изрече той и закрачи до камината и обратно. — Подходящо време за раждане. Дърветата цъфтят, топло е, изобщо животът се обновява. — Говореше тихо и вървеше към нея. Спря на разстояние, достатъчно за да я докосне. С палец повдигна брадичката й и я принуди да го погледне.
— Кога през пролетта ще се появи бебето? — Трудно му беше да се въздържи да не я прегърне и да поиска да узнае истината. Бавно отпусна ръцете си.
— Не съм сигурна. — Как искаше да отклони поглед от него! Но не можеше. Да му каже, че няма права над нея. Беше се отказал от тях в деня, когато я заведе в „Седемте бора“. И я остави на баща си. Сигурно още тогава е знаел, че тя би живяла вечно с него. Че го обича. Но той я захвърли, принуди я сама да вземе това решение. Решение, което тя не искаше да взема.
Как би могла да избира между доброто за своя любим и доброто за детето си? Коя жена би могла?
Дори не бе сигурна дали Улф иска да знае истината. Не беше й се обяснил в любов. Не беше чула клетви за вечна вярност. Наистина отскоро беше вдовица. Но на границата жените, особено младите, не оставаха дълго неомъжени. Беше ли дошъл при нея с предложение за женитба? Не. Желаеше само тялото й. Това би си признал.
Никога не бе изричал нещо, по което тя да разбере, че желае отговорностите на семейния живот. Беше като брат си. Скитник, който скоро щеше да я изостави. Нея и тяхното дете.
Проявяваше се като глупачка още от първата им среща. Отново и отново. Беше заложила бъдещето си на карта, а също и бъдещето на брат си, заради докосването на ръцете му. Този път трябваше да стори друго.
— Добре, Каролайн. Не си съвсем сигурна кога. Да не би да намекваш, че не знаеш кой е бащата на твоето дете?
— Трябва ли да обсъждаме това сега? — В гласа й се долавяше молба. — Мери може да ни чуе.
— Трябва, Каролайн. — Улф не устоя и хвана ръцете й. — А Мери сигурно знае повече от мен.
Не можеше да отрече… дори не се опита.
— Струва ми се, че въпросът ми не е сложен. Знаеш ли кой е бащата?
— Това има ли голямо значение за теб?
— По дяволите, има! — Улф осъзна, че е повишил тон и поклати глава. Прошепна: — Има голямо значение. Кажи ми знаеш ли?
— Да.
Той явно не очакваше такъв отговор. Щом признаваше, би трябвало да продължи… да му каже това, което го интересуваше. Но тя млъкна. Каролайн стоеше и чакаше, а той бе сложил ръце на раменете й.
— Мое ли е детето? — Стисна я по-силно. — На баща ми ли е? По дяволите, Каролайн, кажи ми!
Сега, когато трябваше да направи избор, тя нямаше сили да отвори уста. Мълчанието бе единствената защита, която можеше да предложи на нероденото си дете.
И това мълчание прогони мъжа, когото обичаше.
— Тъй като отказваш да ме осведомиш, ще приема най-лошото — отсече той и тръгна. Не се спря. Хапещ вятър нахлу в стаята, когато отвори вратата. В следващия миг Улф бе изчезнал.
