беше прозрачен воал за обществото, но все пак съществуваше.
— Стори ми се, че се чувствахте съвсем спокойно в присъствието на губернатора, лейди Каролайн.
След като вратата се затвори зад тях и те се озоваха на разстояние, от което не можеха да бъдат чути, ниският му, присмехулен глас наруши тишината. Каролайн го погледна изпод клепки, но светлината от димящите факли, разположени нарядко из вътрешността на форта, не бе достатъчна, за да го види ясно. Но можеше да си представи израза на красивото му мургаво лице. Често бе виждала насмешливата извивка на устните му и огънят в обсидиановите му очи.
Тъй като сметна, че от нея не се очаква отговор, пък и защото не желаеше да удължава времето, прекарано с Улф, Каролайн не отвърна нищо и продължи напред с бърза крачка.
— Разбира се, това и очаквах — не спираше той. — Все пак малко се изненадах, когато спомена, че вождовете били затворници. Губернаторът не изглеждаше очарован.
Сега Каролайн се спря, забравила решението си да се отърве колкото може по-скоро от тягостната му компания.
— Доколкото си спомням, казах „заложници“. И целта ми не беше да смая теб.
Той също бе спрял. Стояха на завет зад бараката на склад и бяха почти скрити от погледите на случайни минувачи. Раф се извисяваше над нея и Каролайн съжали, че се е спряла. Но не отстъпи, дори когато той направи крачка напред.
— Иска ми се да се прибера вкъщи — възможно най-твърдо каза тя.
— А, носталгия по родината. Къде по-точно в Англия живееш?
— В Глостър, но нямах предвид Англия, както много добре знаеш. „Седемте бора“ наричам свой дом.
На мъждукащата светлина от близката факла тя забеляза, че Улф присви очи.
— Струва ми се, че сега не е моментът да обсъждаме кой е собственик на „Седемте бора“, особено след като Логън е в Пенсилвания.
Каролайн отново замълча. Независимо от гнева си не можеше да събере кураж и да обяви, че носи неговото дете. После щеше да има достатъчно време за това, успокояваше се тя.
— Какво ви става, Ваше благородие, няма ли какво да кажете на заварения си син?
Явно бе изпил повече, отколкото тя предполагаше, или пък просто тази вечер изпитваше удоволствие да се държи като простак. Обикновено не я предизвикваше така.
Да му избяга нямаше да е лесно. Незнайно как я беше избутал в ъгъла между две дървени постройки, а едрото му тяло й препречваше пътя. Можеше да извика, но щеше да се изложи, тъй като той не й беше сторил нищо, само разговаряше с нея. Затова реши просто да му разкрие желанието си да си тръгне.
Посегна да го отблъсне и мигновено разбра грешката си. Едрата му длан покри ръката й и я притисна към гръдта си. През домашно тъкания плат на ризата му тя почувства ударите на сърцето и топлината на кожата му. Дали Улф забелязваше как се задъхва?
— Искам да се върна в дома на мисис Куин. — С мъка успя да запази гласа си спокоен.
— Така ли?
Каролайн долови съмнението в тона му и се зачуди дали пък Улф не умее да чете мислите й.
— Предполагам, че и без това искаш да се върнеш при губернатора. — Тя реши, че най-добре ще се отбранява, ако напада. — Щом си избрал да застанеш на страната на англичаните, не бива да ги оставяш да вземат решения без теб.
Усети, че тялото му внезапно застина и едва не се усмихна. Но той не пусна ръката й. Даже я стисна още по-силно.
— Изглежда Ваше благородие си е създала грешна представа на чия страна стоя.
— Наистина ли смяташ така? — Каролайн се увери, че способността й да говори като аристократка явно бе вродена. Защото не я беше упражнявала, преди да срещне Раф Макуейд. А сега я използваше толкова често и убедително, че сама себе си заблуждаваше. — Не ми се стори така, когато те видях да яздиш до губернатора. А също и днес, след като разбрах, че си поканен на вечерята, на която присъстваха само отбрани хора.
Целеше да го ядоса, ето защо, когато той отхвърли глава назад и се разсмя, тя изгуби самообладание.
— Опитваш се да ме ужилиш ли, Каролайн?
— Не, само се чудя защо всички останали, които отидоха в Чарлз Таун, за да преговарят, са задържани под стража, а ти се разкарваш свободно.
— Първо, не съм единственият, който е освободен. Двама от вождовете вече поеха към селата си. Второ, никой не ме смята за толкова важен, че да ме задържа. Аз не съм вожд.
— Но хората от племето ти те слушат… и ти вярват.
— Вярно е, че ме слушат, въпреки че действията на губернатора много усложниха достъпа ми до ухото на Малкия дърводелец. Обаче никога не са ми вярвали. Баща ми се беше погрижил за това.
Каролайн не знаеше какво да каже и си замълча. Успя да чуе тихо промърморените думи:
— Това е единственото ми наследство от човека, който ме е създал.
Отново се поддаваше. Отново виждаше човека в него. Изпитваше загриженост, въпреки че взаимност липсваше. Направи всичко възможно да обгради сърцето си със стена. Съсредоточи се върху разговора. Но в нея се надигаха копнежи, които би било добре да останат дълбоко погребани. Постара се да си спомни онази сутрин, когато той я изостави… изостави я в грубите ръце на баща си.
А през цялото време той продължаваше да държи ръката й до гърдите си. Мразовитата зимна вечер ги обгръщаше.
— Май трябва да тръгваме към дома на мисис Куин.
Думите му прекъснаха размишленията й и тя дръпна ръката си. Той я пусна без съпротива и тя се запита дали не е могла да стори същото, още когато я бе хванал. Улф отстъпи настрана и тя тръгна пред него.
Когато стигнаха до грубо издялана врата, той я попита за Мери и детето.
Независимо от чувствата си към него Каролайн знаеше, че той е загрижен за жената на брат си, и изпита желание да му каже нещо добро.
— Мери не е по-зле. Някои дни изглежда почти здрава. После… — Каролайн въздъхна. — Досега трябваше да се е оправила. Има ли начин да съобщим на Логън?
Улф си пое дълбоко дъх. На лунната светлина тя видя как се повдига гръдният му кош.
— Изпратих му писмо. Но няма да стигне бързо, защото войната пречи на връзките между колониите. Не знам дали Логън ще може да дойде, дори когато го получи.
— Няма да може или няма да иска?
— Какво искаш да кажеш? Мери е негова жена.
Край тях мина войник, прегърнал момиче. То се кикотеше, явно бе лапнало по спътника си. Каролайн изпита желание да извика след него да не се оставя красивата външност да я измами. Но вместо това тя насочи вниманието си обратно към мъжа, от когото бе получила този жесток урок.
— Нищо не искам да кажа. Само ми се струва странно, че Логън е оставил жена си и е отишъл да се бие, когато самата тя е в опасност.
— Мери ли е говорила с теб за това?
Каролайн извърна лице. Не желаеше нито да лъже, нито да предаде доверието на приятелката си.
— Когато той тръгна, тя не беше в опасност. — Улф явно реши, че е възприела въпроса му като реторичен. — Заради баща ни не можеше да остане повече вкъщи.
— Заради несъгласието си с начина, по който Робърт е търгувал?
— Виждам, че ти е казала. — Улф се облегна на стената. — Логън смяташе да спести пари и да се върне за нея. През това време Робърт се отнасяше горе-долу добре с нея.
— Много е трудно човек да не я хареса.
Той се съгласи с кимване и продължи.
— Когато тръгна, Логън не знаеше, че тя чака дете… Поне не ми е споменавал.
— А би ли ти казал?
— Ако имаш предвид дали сме споделяли един с друг, отговорът е: да, понякога. Но и много неща ни деляха.
— Твоята индианска кръв? — Каролайн започваше да се пита дали Улф не преувеличава значението на
