произхода си. Мери й беше дала да разбере, че Логън обича брат си.
— Това е само едно от нещата. Важно е и как сме заченати. Логън и брат му са законнородени. Разликата не е малка, нали?
Каролайн се обърна към вратата.
— Мисля, че е време да се прибирам.
Беше се забавила много повече, отколкото възнамеряваше. Но преди да посегне към бравата, Улф я улови за ръката. Тя бавно извърна глава и го погледна с надеждата, че желанието, разгоряло се при допира му, не е изписано върху лицето й.
— Добре ли си, Каролайн?
— Да. Защо питаш?
— Не съм сигурен. — Той присви тъмните си очи. — Изглеждаш… — Поклати глава. — По-добре стой настрана от войниците. Двете с Мери избягвайте да се срещате с други хора. Избухнала е епидемия от дребна шарка, а губернаторът смята, че има опасност и едрата да бъде пренесена от Кеои.
— Видях огньовете, когато горяха къщите на заразените.
— Това го измисли Литълтън. Смята, че така ще спре епидемията.
— А ти какво мислиш?
Погледите им се срещнаха.
— Смятам, че постъпих глупаво още като те доведох от Чарлз Таун.
Каролайн вирна брадичка.
— Но нали не беше ти този, който взе решението? — Пръстите му още стискаха ръката й и Каролайн усети, че хватката се затяга и Улф я придърпва към себе си.
— Много малко неща зависеха от мен, когато ви срещнах, лейди Каролайн. А и тези, които зависеха…
Каролайн така и не разбра какво смяташе да каже. Без да довърши, Улф се наведе, докато устните им се докоснаха. Целувката трая кратко. С връхчето на езика си той само намокри затворената пролука между устните й. Въпреки това допирът му я остави без дъх. Преди коленете й да се огънат, тя успя да се отскубне и да влезе в къщата, но дълго остана да размишлява в безсънната нощ върху неизречените му думи.
Декември се точеше безкрайно.
Ледено заклинание накара земята да замръзне и докара първата снежна вихрушка. Фортът забръмчаваше от слухове всеки път, когато нова група чероки идваха да преговарят с губернатора. А разговорите им сякаш нямаха край.
На десети декември осъмнаха с вестта, че Малкият дърводелец скоро ще пристигне. Според слуховете той държал на мир с англичаните и всички въздишаха от облекчение.
Всички с изключение на Улф, който както винаги беше черноглед. Седеше пред огъня и държеше Колин на ръце, докато Мери кърпеше скъсана риза. Не беше помолил Каролайн да го направи и тя се убеждаваше, че това я радва. Защо пък трябваше да желае да изпълнява съпружески задължение спрямо него?
Обаче с ъгълчето на окото си го наблюдаваше как реже хляб за вечеря. И си мислеше как ли би държал в ръцете си бебето, което сега спеше, скрито под сърцето й.
— Англичаните го нарекоха индиански император — каза Улф за Малкия дърводелец. — Вярно е, че има власт сред народа ми, но тази титла не означава нищо.
— Искаш да кажеш, че няма право да говори от името на целия народ? — Всички във форт Принц Джордж очакваха и обсъждаха пристигането му с голямо нетърпение. Беше й неприятно да мисли, че всичко е напразно.
— Да. — Погледите им се срещнаха и Каролайн бързо сведе очи.
За губернатора това явно нямаше значение, защото той посрещна Малкия дърводелец с цялата помпозност, на която бе способен. Южен ветрец стопляше въздуха и Каролайн и Мери решиха да се поразходят, за да чуят оркестъра и да видят посрещането. Мисис Куин обяви, че се е нагледала на индианци, и се съгласи да остане с малката Колин.
Хубавото време и разнообразието в скучния живот на форта бяха накарали и останалите жители да излязат навън. Не беше лесно да открият местенце, откъдето да наблюдават церемонията. Когато най-после успяха да си проправят път през тълпата, Каролайн не се изненада да види Улф, застанал между Литълтън, Малкия дърводелец и останалите вождове.
— Да вярвам ли на очите си? — попита я Мери и Каролайн кимна. Избраният от англичаните владетел на племето чероки връчи на губернатора осем скалпа. Подаде му и наниз от бели мъниста, сред които имаше и три черни. Двете жени видяха как Литълтън ги извади от огърлицата.
— Това означава, че губернаторът им дава прошка. — Каролайн й хвърли учуден поглед и Мери поясни: — Раф ми каза.
— Не знаех, че двамата си говорите толкова много. — Каролайн се надигна на пръсти, за да погледне над главата на стоящата пред нея висока жена.
— Откъде ще знаеш? Ти винаги си намираш извинение, за да излезеш от стаята, когато той дойде. Чудя се защо.
Каролайн я стрелна с намръщен поглед.
— Не разбирам за какво говориш.
— Не разбираш ли? Не само аз съм го забелязала. На Раф това също му прави впечатление.
— Така ли? И откога аз съм предмет на разговорите ви?
— Откакто той не престава да пита за теб и откакто ти напускаш стаята, веднага щом той дойде. — Мери се уви по-плътно в шала си. — Знаеш ли какво си мисля?
— Нямам представа.
— Че вие двамата не сте равнодушни един към друг.
Известно време Каролайн не продума, само се взираше в Мери с отворена уста. После поклати глава.
— Това е смешно. Струва ми се, че е време да се прибираме. — Внезапно бе изгубила желание да гледа церемонията.
— Ти го обичаш, нали?
Каролайн се закова на място и улови приятелката си за ръка. Поведе я към края на парадния плац.
— Откъде ти хрумват такива нелепи мисли?
Мери я изгледа по начин, който ясно говореше, че колкото и да отрича, не би могла да я убеди в обратното.
— Мери, има неща, които не знаеш. Неща, които не мога да кажа дори на теб. Моля те, не повдигай повече този въпрос.
Мери кимна мълчаливо. И Каролайн й беше благодарна за това. Преговорите напредваха. Улф си оставаше все така черноглед, но Каролайн вече се убеждаваше, че такъв му е характерът. Всъщност бе съгласна с почти всичко, което той казваше, когато се отбиваше при тях. Бе решила, че няма да бие на очи, ако остава с него по време на посещенията му. Но й беше по-лесно да вярва на оптимизма, който цареше из форта.
Губернаторът освободи двама от „гостите“ си. Тисто от Кеои и Шерои от Естато прекосиха реката и над селата им се развя английското знаме. На следващия ден двама воини, Младият близнак и Ловецът на роби, бяха доведени във форта. Те били участвали в нападението срещу заселниците във Вирджиния. Каролайн наблюдаваше пристигането им с тъга в сърцето, въпреки че тяхното предаване бе стъпка напред към мира.
— Принасят ги в жертва — каза Улф вечерта, докато двамата с Каролайн седяха край колебливите пламъци в камината. Навън вятърът виеше, влизаше в комина и раздухваше пушек из стаята. Мери спеше. Колин и мисис Куин — също. След случилото се през деня Каролайн не се изненада, когато Улф застана на прага. Дори беше успяла да убеди себе си, че не го е очаквала. Но сега ясно виждаше болката в очите му. Въпреки това се опита да говори разумно.
— Но те наистина са убили онези заселници.
— Те са отмъщавали за смъртта на членове от семействата си. И сега ще умрат за това. — Обърна се и се загледа в пламъците. — Но най-лошото е, че тяхната жертва ще се окаже безсмислена.
