Изуми се, че маниерите, заучени преди години, веднага й се притекоха на помощ. Защото в този миг сърцето й препускаше и тя нямаше друго желание, освен да се обърне и да побегне.
— Аз също, лейди Каролайн. — Той се отблъсна от стената, пое ръката й, която изведнъж се смали в едрата му длан. — Мога ли да прибавя и своите комплименти към букета, който вече събрахте?
Погледът му спокойно опипа лицето й, спусна се по тялото й, облечено в прост корсаж и рокля, която неведнъж бе виждал, после нагло срещна очите й.
Усмихна й се набързо, сякаш имаха своя тайна, която би смаяла присъстващите в стаята — както всъщност си беше — и я остави на губернатора. Литълтън я заведе до кресло край камината, където гореше огън и стопляше мразовитата вечер.
— Не мога да изразя удоволствието си от това, че приехте поканата ми — рече той, като придърпа стол до нея. — Отдавна живеем в тази пустош, където рядко се случва да чуем нежен женски глас.
Останалите мъже се съгласиха с изключение на Улф, който отново се бе върнал на мястото си до стената. Богато украсените сребърни свещници, които също като облечените в червено мъже според Каролайн не бяха на мястото си в тази примитивна среда, не успяваха да осветят всички ъгли на стаята с дървени стени. Улф оставаше в сянка.
Но на нея не й беше нужно да го вижда, за да усеща погледа му върху себе си и да си представя как изглежда. За разлика от губернатора и офицерите, които бяха безупречно облечени и носеха напудрени перуки и лъснати ботуши, Улф бе навлякъл гамаши и широка домашно тъкана риза. Единствената отстъпка, която бе направил пред цивилизацията, бе да завърже с кожен ремък косата си на опашка. Не носеше и дългата си пушка, но Каролайн забеляза, че тя е облегната в ъгъла на не повече от една ръка разстояние от него.
Разбира се, съвсем не беше невъоръжен. Каролайн се чудеше как ли декоративните мечове, с които англичаните се кичеха, щяха да мерят сили в битка с неговия нож с широко острие, скрит до бедрото му.
— О, извинете, попитахте ли ме нещо? — Каролайн погледна с усмивка в лешниковите очи на един от мъжете, чието име бе пропуснала. Беше млад, с кожа, нежна като бузките на Колин, и й разказваше някаква случка.
— Попитах, Ваше благородие, дали някога сте срещали мечка — повтори той добродушно.
Успя да отвърне нещо безсмислено на лейтенанта, който нито забелязваше, нито възразяваше срещу нейната разсеяност.
Каролайн се зарадва, когато най-после обявиха, че вечерята е готова. Губернаторът я придружи до друго помещение и я настани от дясната си страна. Улф седна отляво на Литълтън и се озова срещу нея на отрупаната с гозби маса.
Губернаторът явно не се лишаваше от удоволствията си дори когато посещаваше пограничните земи. Свещите на масата, пак в сребърни поставки, бяха строени до съдовете от фин порцелан. Покривката беше от ирландски лен, а храната бе изкусно приготвена и украсена.
Каролайн се запита как ли ще се справи Улф с приборите, но когато поднесоха бистра чорба с неповторим аромат, тя забеляза, че дългите му пръсти държаха сребърната лъжица не по-малко умело от пушка… или женска снага.
Тя едва не се задави с виното, когато тази мисъл изскочи неочаквано в съзнанието й. Грациозно попи устните си с поръбената с дантела салфетка и се обърна към губернатора. След като му благодари за изисканата кухня, тя подхвърли тема, която още никой не бе повдигнал.
— Какви са възможностите да избегнете опустошителната война с индианците?
Стори й се, че офицерите около масата се смълчаха и погледнаха към губернатора. Той вдигна чашата си, сякаш за наздравица.
— Огледайте се около себе си, лейди Каролайн. — С жест той посочи седящите около масата. — Това са хора от армията на Негово величество. Как бихме могли да се провалим в разрешаването на този… проблем?
— От време на време трябва да напомняме на диваците кой стои пред тях. — Тези думи изрече седящият от дясната й страна капитан Годфри.
Каролайн стрелна Улф с поглед. Очакваше да преобърне масата и да сграбчи капитана за яката заради думата „диваци“. Но изразът му бе невъзмутим, а стойката — почти отпусната. Очите му не слизаха от лицето й. Сякаш я предизвикваха да продължи темата. И тъй като животът й зависеше повече от плановете на губернатора, отколкото от крехкостта на телешкото, която се разискваше в момента, тя реши да не се предава.
— Разбрах, че се очаква Малкият дърводелец да пристигне скоро във форта. — Каролайн беше чула, че той е най-важният и най-опитният в преговорите вожд на индианците.
Литълтън застина с вилица пред устата.
— Откъде разбрахте?
— Губернаторе — засмя се Каролайн, — слуховете са главната опора на разговорите ни тук, във форт Принц Джордж. Надявам се този да е истина.
— Да, истина е. Един от старейшините на Конасаче донесе вести вчера. Скоро ще ни бъдат предадени воините, които са виновни за клането на заселниците във Вирджиния.
— И тогава ще освободите вождовете, които държите като заложници?
Този път всички в стаята ахнаха.
— Страхувам се, че някой ви е заблудил, лейди Каролайн. — Губернаторът се взираше в Улф. — Заложници тук няма… Само гости.
— В такъв случай предполагам, че някои от вашите гости биха се присъединили към нас за вечеря?
Сама не знаеше защо се държи толкова дръзко. Усещаше, че въпросите й я правят неприятна на губернатора. Но когато плъзна поглед през масата, видя, че Улф се забавлява.
Този път позволи на губернатора да смени темата. Очевидно той нямаше да й каже нищо важно по въпроса, който я вълнуваше.
— Възнамерявате ли да се върнете в Англия? — попита я Литълтън. — Раф ми разказа нещичко за случилото се с вас. Позволете ми да изразя съболезнованията си по повод загубата на вашия съпруг.
— Благодаря. — Каролайн сведе мигли. — Смъртта му бе трагична. — Вдигна очи и срещна тъмните зеници на Улф, а после — пиянския поглед на губернатора. — Въпреки това смятам да остана в Америка… в „Седемте бора“.
— Наистина ли? — Литълтън изглеждаше изненадан и Каролайн си помисли, че вероятно Улф го е убеждавал в противното.
— Да. Щом положението се оправи, ще пиша на брат си да дойде при мен.
— Брат ви? — Гласът на Улф бе нисък и плътен. — Това вероятно е наследникът на графската титла?
— Не, това е Едуард… или Нед, както му казвам. Мисля, че тук ще му хареса. — Всъщност не беше сигурна какво ще каже брат й за колонията. Но искаше Улф да разбере, че твърдо е решила да се засели тук.
Останалата част от вечерята — най-хубавата, която Каролайн бе виждала от доста време — премина без събития. Докато сервираха десерта, разговорът се въртеше около пиесите, които младите офицери гледали в Лондон, и колко примитивен им се струвал животът в пограничните земи.
Каролайн почти не се обаждаше. Не беше гледала никакви пиеси, а страната, която бе новият й дом, започваше да й харесва. Според нея офицерите просто тъгуваха по родината. Нямаше значение дали си отваря устата, важното бе да ги слуша англичанка… и то красива.
Когато личният слуга на губернатора донесе бутилка коняк върху сребърен поднос, Каролайн реши да се сбогува. Беше уморена, освен това трябваше да замества Мери винаги, когато Колин се будеше през нощта. Тъй като домът на мисис Куин се намираше съвсем близо, тя сметна, че изпращач не й е нужен и вежливо отклони предложението на Литълтън да я придружи.
По-трудно беше да каже „не“ на Улф.
Най-вече защото той не я помоли. Направо заяви, че ще я изпрати. И въпреки че инстинктивно съзнаваше, че трябва да му откаже, тя реши, че е по-добре да отстъпи, отколкото да спори пред губернатора и офицерите. В края на краищата Улф беше синът на починалия й съпруг. Семейната им връзка
