— Отново доказа и на двама ни колко ми е трудно да ти устоя. Дори след като знам, че си ме използвал, за да отмъстиш на баща си, не мога да те отблъсна. За мен това е срам, с който ще живея вечно.
Той стисна раменете й и я задържа на една ръка разстояние от себе си.
— Не е срамно да изпитваш желание.
— Защо тогава през цялото време съжалявам за това, което правим с теб?
Ръцете му я пуснаха.
— Моля те, остави ме на мира. Това е всичко, което искам.
Преди той да отговори, Каролайн се обърна и се промъкна през храстите. Улф видя как тя коленичи до Мери, която бе заспала заедно с детето си. Каролайн протегна ръка и нежно погали челото й, за да я събуди. Улф усети болка в слабините. Дори само като я гледаше, я желаеше.
Каролайн имаше право, беше доказал на нея… и на двама им… че тя също го желае. Но каква полза от това? Тя го мразеше. И то основателно. Улф поклати глава, като се чудеше какво, по дяволите, се бе опитал да докаже с тази целувка.
Той се съобрази с желанието й и поне за това Каролайн му беше благодарна. До форт Принц Джордж двамата почти не си проговориха.
Дори и да бе забелязала враждебността между тях, Мери не каза нищо. С всеки изминал час силите й отслабваха. Когато най-после стигнаха склона, гледащ към форта, Каролайн въздъхна с облекчение.
Зад дебелите стени гъмжеше от хора. Вестта за действията на губернатора се бе разпростряла по границата. Индианците нямаше да седят мирно и да оставят вождовете им да бъдат задържани против тяхната воля.
Семействата се бяха разположили в сянката на оградата, а децата си играеха на гоненица наоколо и тичаха след кучетата. А отвъд реката, в Кеои, малките индианчета правеха същото, докато всички очакваха развръзката.
Каролайн се зарадва, че Улф предварително им е осигурил подслон в дома на мисис Куин.
— Потропа на вратата ми рано сутринта преди два дни — обясни мисис Куин — и ме помоли да ви запазя място. После си тръгна, без нищичко да хапне.
— Благодарна съм ви, че има къде да се настаним. Мери — също. — Каролайн закрачи из стаята, като държеше Колин до гърдите си и леко я люлееше. Не й се мислеше за това, че Улф е човекът, на когото трябва да благодари.
— Улф каза, че напоследък не ви е било леко — рече възрастната жена и се облегна назад в стола- люлка.
Каролайн се спря и срещна погледа на жената, като се питаше какво ли точно й е казал Улф. Мисис Куин не я остави да се чуди дълго.
— Лоша работа — цъкна тя с език. — Мислех, че индианците чероки не са като другите диваци. С мъжа ми, Едгар, дойдохме тук от Пенсилвания. Шооните там бяха долна сган. Надявах се, че тук индианците ще са по-други.
— В какъв смисъл „по-други“? — Колин се беше успокоила и сънят бе затворил тъмносините й очи, затова Каролайн я остави в кошницата, която двете с мисис Куин бяха застлали с вълна.
— Нали знаеш… — Жената потри с длан отпуснатата си брадичка. — Като нас.
— Честни хора, които заслужават доверие? — Мисис Куин явно не забеляза сарказма в гласа й, защото върху набръчканото й лице се появи беззъба усмивка.
— Точно така. — Тя се наведе и погледна в кошницата. — Малката заспа ли?
— Да, като майка си.
— Струва ми се, че не върви на добре.
— Какво? — Каролайн се изправи до жената, която се бе надвесила над бебето. В кошницата то изглеждаше още по-малко.
— Май не наддава. Даже губи тегло.
Каролайн докосна с пръст мъхестата главичка на детето и й се прииска да възрази срещу думите на мисис Куин.
Мина седмица. Напрежението растеше. Усещаше се във въздуха като студения вятър, който се спускаше по планинските дефилета. Пристигна вест, че губернаторът и войската са на път заедно с вождовете. Всеизвестна тайна бе слухът, че ще бъдат нападнати, когато пресичат реката преди Кеои.
Улф бе заминал. Веднага след като се увери, че са на сигурно място, той се сбогува. Каролайн предполагаше, че е отишъл в онези селища на племето чероки, които не бе посетил, тъй като беше предпочел първо да се върне в „Седемте бора“ и да се погрижи за нея и Мери. Често си представяше вида му в мига, когато й бе казал това. Тогава в очите му бе пламнал див огън.
Сред неизмеримо по-важните проблеми, които ги заобикаляха, тя продължаваше да се тревожи най- много за Мери и нейното бебе.
Дали не трябваше да се върнат обратно вкъщи? Все някак щеше да се справи с коня и да заведе Мери и Колин до „Седемте бора“. Но слуховете, които се носеха из форта като пушека от безбройните огньове, я плашеха и я възпираха от прибързани действия.
Дните ставаха все по-кратки и по-студени. Една сутрин, докато бързаше да се облече, настръхнала от студ, Каролайн забеляза издутина там, където преди коремът й беше плосък. Едва ли някой друг щеше да я види под широката пола, но сега вече и последните следи от съмнение бяха заличени. Странно защо се почувства по-силна сега, когато знаеше със сигурност.
Погълната от мислите си, тя не долови възбудата и раздвижването навън. Гласът на мисис Куин я сепна.
— Най-после пристигат!
Тя набързо се облече и се спусна надолу по стълбата. Мери и детето я чакаха заедно с мисис Куин.
— Решихме, че ще е интересно да погледаме — каза Мери и премести бебето на другото си рамо.
Изгърмя оръдие и трите жени подскочиха.
— Това е само поздрав — успокои ги по-възрастната жена. Минаха през отворените порти. На другия бряг на реката Каролайн видя индианци, очевидно любопитни като нея. И те наблюдаваха дългата нишка от облечени в червено войници, която се виеше през полето пред форта.
— Ето го губернаторът — посочи Мери към група ездачи начело на колоната.
Каролайн проследи погледа й и внезапно гърлото й се сви. Защото точно до губернатора, възседнал дорест жребец, яздеше висок и снажен мъж. Раф Макуейд.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
— Както винаги изглеждате чудесно, лейди Каролайн!
Тя се съмняваше дали губернаторът я помни от кратката им среща в Чарлз Таун. Тогава разгневеният Улф дори не ги беше представил един на друг. Въпреки това Каролайн направи реверанс и сдържано се усмихна на комплимента му.
— Радвам се, че хубостта ви не е повехнала в тази пустош. — Той взе ръката й и сякаш без да забелязва мазолите по дланта й, я постави върху аления си ръкав. Поведе я към стаята, която изпълняваше ролята на салон. Там я представи на своите офицери. Един от тях, майор Мълани, не преставаше да я обсипва с щедри комплименти.
Капитан Годфри също пристъпи към нея така, сякаш тя бе дукеса, а не дъщеря на разорен граф и вдовица на убит търговец. Той изтъкна остроумието си, когато й го представяха, и Каролайн вероятно му бе отвърнала подобаващо, защото той се усмихна и откри белите си зъби, твърде едри за лицето му.
Следващите трима мъже се отнесоха със същото внимание към нея, но Каролайн не се заслуша в имената им. Погледът й непрекъснато се връщаше към мъжа, който стоеше сам, облегнат небрежно на стената. Той също наблюдаваше с развеселен израз на лицето как я развеждат от един офицер към друг, от един възхитен мъж към друг.
— А това, разбира се, е вашият… — Губернаторът внезапно прекъсна думите си, осъзнавайки колко абсурдно е да нарече мъжа пред тях неин заварен син. Тъй като беше опитен дипломат, той гладко и уверено промени насоката на мисълта си: — Рафърти Макуейд — завърши той.
— Да. Радвам се да ви видя, мистър Макуейд.
