Времето застудя. Зимата се усещаше. Ако все още имаше някакви съмнения, че е бременна, и те бяха разпръснати. Въпреки че талията й имаше още много да расте, Каролайн усещаше новия живот в себе си.
Една вечер, докато седяха в салона край камината, тя съобщи новината на Мери. Сивооката жена захвърли ръкоделието си настрана и се спусна към Каролайн. Стисна я в прегръдките си и се просълзи от радост.
— Толкова съм щастлива — рече тя, като се изправи и погледна към люлката, където Колин спокойно спеше. — Децата ни ще израснат заедно и ще се сприятелят като нас.
Каролайн се присъедини към радостната възбуда на Мери и започна да отговаря на безкрайните й въпроси.
Избрала ли е вече име? Какво предпочита — момче или сладко момиченце като нейната Колин? Кога очаква да се роди детето? Внезапно по доброто й открито лице премина тъмен облак.
— Жалко, че Робърт не доживя да стане отново баща.
Мери изобщо не се съмняваше в бащинството на Робърт. И Каролайн й бе благодарна за това.
Седмиците се точеха и тя почти забрави, че трябва да вземе решение за детето. Докато един ден, както носеше мляко от обора, вдигна очи и видя Улф да стои пред нея.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
— Не те очаквах толкова скоро. — Каролайн се опита да укроти ударите на препускащото си сърце. Питаше се дали той не ги чува, докато стоеше, висок и снажен, на поляната срещу нея.
Улф преметна ремъка на мускета си през рамо и направи крачка към нея. Погледът му не се отместваше от лицето й.
— Така ли? — попита я той и пое ведрата с мляко от ръцете й, въпреки че тя се възпротиви.
Мразя го, припомни си тя с раздразнение, защото все забравяше. Беше я използвал и изоставил и то жестоко и предумишлено. Винаги я обземаше гняв, като си спомнеше за това. Но сега, видяла умората му от пътя, маската на спокойствие върху лицето, за която знаеше, че е тънка като воал, сърцето й отново се устреми към него.
Би трябвало да ликува. Беше придружил вождовете на племето чероки до Чарлз Таун. Щом и двете страни желаеха мир, сигурно са стигнали до споразумение. Но той бе отсъствал само две седмици — време, недостатъчно да стигнат до Чарлз Таун, та камо ли да намерят начин да прекратят враждите по границата.
— Какво има? — запита тя. — Да не би нещо да не е наред?
Той отвърна на въпроса й с въпрос:
— Как са Мери и бебето? Могат ли вече да пътуват? — Улф продължи с дълги крачки да поглъща разстоянието между двора и къщата. Изведнъж осъзна, че Каролайн не го следва. Обърна се и зачака.
— Какво се случи?
— Могат ли да пътуват?
Погледите им се сляха. Всеки очакваше отговор от другия. Каролайн въздъхна тежко и си каза, че никога няма да разбере какво го тревожи, ако не отговори на въпроса му.
— Предполагам, че ще могат, ако се наложи. Мери още не е съвсем добре, въпреки че се старае да го прикрива. А Колин… — тя вдигна ръце и безпомощно ги отпусна — е много неспокойна. През цялото време реве, макар че жената, която Садаи доведе, я кърми достатъчно.
— Садаи тук ли е?
— Не. Преди два дни отиде до селото. Очаквах я да се върне снощи, но тя не дойде.
— Сигурно вестите са стигнали вече дотам — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Каролайн. Но тя го чу и се спусна към него. Улови ръката му и без да иска, разля млякото. От замръзналата земя се вдигна пара.
— Какви вести? Кажи ми!
Той я погледна и Каролайн усети хлад, който нямаше нищо общо със северния вятър, преминаващ през долината.
— Губернаторът задържа вождовете като затворници.
— Какво? — Кичур коса се измъкна от шапката й и тя нетърпеливо го приглади назад. — Как е възможно? Нали те приеха неговата покана? — Улф не отвърна и тя продължи. — За да решат заедно всички проблеми между двата народа. — Тя усети, че гласът й става писклив и спря. Пое си дъх, за да се успокои.
— Да влезем вътре. — Захлаждаше си, а те стояха навън. Вятърът люлееше високите борове и шумолеше сред изсъхналите листа на дъба, които упорито се държаха за клоните. Улф не беше сигурен дали Каролайн трепери от студ, или от вестите, които бе донесъл… или от гняв. Но когато тя тръсна глава, на него му се стори, че е забравила за последния им разговор, състоял се, преди той да тръгне за Чарлз Таун.
— Мери още е в леглото. Не искам да я безпокоя.
Улф сви рамене. Нямаше нищо против да я оставят да си почива. А Каролайн имаше вид на човек, който за нищо на света не би се заел с каквото и да било, докато не чуе разказа му. Той остави ведрото на земята и я хвана под лакътя, точно където воланите на ризата отстъпваха пред кадифената й кожа. Тя настръхна, но му позволи да я отведе в обора.
Там дървените стени ги пазеха от хапещия вятър, а конят и двете крави, оцелели след нападението на индианците, излъчваха топлина, която ги спасяваше от мразовития въздух. Зимното слънце се промъкваше през процепите между гредите и хвърляше райета от светлина и сянка върху застлания със слама под.
— Е?
Улф почти се усмихна на нетърпението в гласа й. Но това, което имаше да й каже, съвсем не беше забавно.
— Беше капан. Поне така изглежда — добави той, защото не можеше да е сигурен какво се таи в сърцата на другите. — Оконостота и останалите отидоха в Чарлз Таун по молба на Литълтън. Той ги бе уверил, че са в безопасност.
— Да, ти ми каза, преди да тръгнеш.
— Само че когато пристигнахме, губернаторът не се държеше така, сякаш желае да преговаря. В краката му лежеше еленова кожа — символ на мира между англичаните и племето чероки. — Улф присви очи. — Той отказа да я вдигне.
— Какво значи това?
— По онова време не знаех. Оконостота държа реч, в която заяви, че не желае война с англичаните. Каза, че и заселниците във Вирджиния, и воините от неговото племе се държат като малки момчета. Неговото желание било да зарови томахавката на младите.
— А Литълтън? Той не се ли съгласи с него? — Каролайн се загърна по-плътно с шала, макар че почти бе забравила за студа.
— Литълтън повтори искането си тези, които са убивали поданици на краля, да бъдат предадени на английското правосъдие. Каза също, че вождовете ще останат негови гости, докато виновните се предадат.
Каролайн се замисли върху думите му.
— Нали им бяха обещали неприкосновеност?
— Не за първи път народът ми се сблъсква с лъжливия език на белия човек.
Улф бързо се обърна и тя се зачуди дали говори за случилото се в Чарлз Таун, или за измамите на баща си. Но не биваше да позволява на неговото минало да замъглява съзнанието й. Особено след като бе видяла най-много лъжи и измами тъкмо от него. Отвори уста да му го каже, но след миг я затвори така рязко, че зъбите й изтракаха. Каква полза щеше да има от това? В момента новините, които Улф носеше, бяха по- важни. А наивността си вече бе оставила назад.
— Къде са те сега — Оконостота и останалите?
— На път към форт Принц Джордж.
— Но нали каза…
