— Но какво й има? — Каролайн хвърли поглед през рамо, докато Садаи я извеждаше навън.
— Млечна треска. Много жени я получават. Но ще се оправи. А ти трябва да си починеш. — Хвана я за ръка и я повлече след себе си към стълбите.
В салона Каролайн зърна Раф и един индианец, но Садаи не й позволи да спре. Когато изкачиха стълбите, тя я побутна с едрите си ръце към стаята й.
— Откога не си спала? — запита я Садаи, след като отгърна юргана.
— Наистина не съм уморена. Само се тревожа за Мери.
— Вече има кой да се грижи за нея. И за теб, и за бебето ти е вредно да работиш без почивка.
Каролайн се обърна рязко, без да се съобразява с протестите на Садаи, която в момента разкопчаваше корсажа й.
— Откъде си толкова сигурна, че съм бременна? — Само веднъж бе споменала, че това е възможно — в деня, след като Робърт я беше пребил. Оттогава не бяха говорили за това.
Индианката само направи гримаса, сякаш да каже, че не е глупава.
— Искам да знам — настоя Каролайн. Беше се изучавала внимателно пред огледаното преди нападението на индианците и беше убедена, че никой не би могъл да познае. Това беше преди не повече от седмица. Наистина оттогава не беше обръщала внимание на външния си вид, но със сигурност не се бе променила чак толкова. Щом връзките на корсета й се разхлабиха, бързо хвърли поглед надолу към корема си.
— Виждам, че си талули, бременна, тук — Садаи посочи бузите й. — Освен това — добави тя, като наведе глава настрана и я огледа с бадемовите си очи — си се позакръглила. — Свали корсета й и я остави по риза и фуста. — Но не се тревожи, мисля, че Уойа не е забелязал.
— Защо пък трябва да се тревожа за това? — Каролайн положи усилия да изрече спокойно думите.
— Детето ще е негов цункиниси, по-малък брат. Затова Уойа ще се погрижи за теб.
— О… да. Вярно, така е. — Каролайн позволи на възрастната жена да я настани в леглото. Всички щяха да смятат детето й за брат на Улф. Освен ако не му кажеш истината, напомни й предателско гласче в нея.
— Садаи.
Индианката се спря на пътя към вратата и погледна зад пълното си рамо.
Каролайн прехапа устни.
— Моля те… не казвай на Раф… за бебето.
Садаи само сви рамене:
— Не ми е това работата.
Въпреки че беше много уморена, дълго време не заспа. Накрая успя, но сънят й бе неспокоен. Едно дете с очи, тъмни като нощта, се взираше въпросително в нея. Тя се опита да му каже истината, но то се обърна и изчезна в мъглата, която се кълбеше около пълничките му крачета. В кошмара Каролайн се видя да тича след него, да вика отново и отново името му и да го моли да се върне при нея.
Нейното дете.
То не искаше да спре и накрая тя толкова се умори, че нямаше сили да продължи след него. Падна на колене и усети топлина — Улф стоеше пред нея. Ръцете му грубо я сграбчиха за лактите и я привлякоха към устните му. Чувствената целувка я накара да простене в съня си.
Отдаде му се напълно, нищо не му отказа. Двамата се извисиха заедно в небето и сякаш наблюдаваха отгоре насладата, която си доставяха взаимно.
Но после всичко свърши и той се вгледа мрачно в нея. Запита я: „Защо направи това с мен? И с моя син.“ Тя се опита да му обясни, но той не желаеше да я чуе. Изостави я и той — лиши я от топлината на тялото и на душата си.
— Не. Не, моля те. Трябваше да го направя. Не разбираш ли?
— Каролайн! Каролайн, събуди се.
Рязко скочи в леглото и отначало се зачуди дали мъжът пред нея е истински, или сънят й още не е свършил. Протегна ръка, докосна силната му челюст, грапавата брада. Сподавено ридание се изтръгна от гърдите й.
Той присви очи и отметна паднала върху челото й къдрица.
— Какво те тревожи, Каролайн?
Искаше да му каже. Отвори уста, но звук не излезе. В съня си страдаше, защото пазеше сина им в тайна от него. Но в действителност животът беше различен. Какво щеше да направи той, ако разбереше, че е бременна от него? Доколкото го познаваше, смяташе, че няма да приеме новината с радост. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе неохотно предложение за женитба, направено заради детето.
После и той като съпруга на Мери щеше да си тръгне и да я изостави. Не й трябваше такъв брак. Предпочиташе да е сама.
А ако я отблъснеше напълно? Детето й щеше да носи клеймото на позора. А тя нямаше да постигне нищо. Едуард и детето й зависеха от нея и тя не можеше да рискува.
Какво те тревожи, беше попитал той. Усмихна се, като си представи по колко различни начини може да отговори на въпроса му, без дори да засегне истината.
— Трудна година изкарах — реши да каже накрая.
— Откакто напусна Англия?
— Не, всичко започна много преди това.
Улф се настани на стола до леглото. Огромният му ръст караше мебелите да изглеждат така, сякаш бяха правени за джуджета. Каролайн се запита защо ли е дошъл при нея. Откакто я доведе за пръв път в „Седемте бора“, той рядко бе склонен да разговаря с нея. Загубата на приятелството му не беше единственото, по което тъгуваше, след като я напусна. Но сега от угрижения му вид я побиха тръпки.
— Какво има? — Тя го накара да отмести поглед от прозореца, през който се беше загледал. — Да не би Мери да е по-зле?
— Не. — Очите му не мигнаха и Каролайн въздъхна облекчено. — Садаи й даде билки за треската. Колин спи, коремчето й е пълно.
Каролайн се надигна и се облегна на леглото. Издърпа юргана до брадичката си.
— Но нещо май не е наред.
— Не съвсем. — Той се наведе напред и подпря ръце на обутите си в кожа крака. Намираше се на не повече от три стъпки от леглото и изкушението да се пъхне при нея под юргана беше зашеметяващо. Улф стисна зъби.
— Вождовете тръгват към Чарлз Таун.
— Чудесно. — Каролайн поотпусна юргана, който бе стиснала здраво. — Нали това желаеше? — Лицето му бе непроницаемо. — Сигурна съм, че англичаните и твоят народ могат да разрешат противоречията си.
— Само че в чия полза? — Улф се изправи и бутна стола до стената. — Всъщност ти имаш право. Не бива да се съмнявам в изхода на преговорите, още преди да са започнали. — Закрачи към отсрещния ъгъл. За нещастие стаята не беше голяма. Не преставаше да усеща сладкия цветен аромат, който принадлежеше само на Каролайн. Не биваше да влиза в стаята й. Всъщност така бе решил, още докато стоеше пред вратата. Само че виковете й го бяха накарали да надникне.
— Защо тогава се съмняваш? — вдигна вежди тя.
Тя явно го познаваше добре.
— Сигурно защото нямам вяра на англичаните.
— Някои те мислят за англичанин — закачливо подметна тя и вирна брадичка.
— Възможно е, но ти знаеш какъв съм.
— Знам само, че се разкъсваш между двете струи, които текат в кръвта ти, и сам нямаш представа какъв си. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да ги обмисли… преди да се сети как ще ги възприеме той. Беше сигурна, че е права, но това нямаше да повлияе на гнева му. Приготви се за яростен сблъсък.
Но такъв не произлезе. Улф отметна глава назад и се разсмя. Толкова рядко го чуваше да се смее, че сега го загледа изумена. В този миг изглеждаше наистина див. Черната му коса бе разпусната, през разкопчаната ловна риза се виждаше широка мургава гръд. Беше по-скоро дивак, отколкото възпитан
