англичанин.
Но тя го беше видяла в копринена жилетка и обувки със сребърни токи. Тогава го бе взела за джентълмен. Сега вече не знаеше какво да мисли за него.
Улф спря да се смее и се върна до прозореца. Усещаше я как лежи зад него, все още увита в юргана. Беше се изказала смело и сега сигурно съжаляваше. Чу как пружината изскърца и се обърна да я погледне. Лицето й беше съживено от руменина, но тя срещна погледа му, без да трепне.
— Отивам с тях — рече той и очите му отново потърсиха горския пейзаж зад стъклото на прозореца.
— С тях? — За миг Каролайн се обърка от неочакваната смяна на темата. — А, да, с вождовете. — Той кимна, но не се обърна към нея.
— Смятам, че ще мога да им помогна.
— Разбира се. Ясно е като бял ден. — Ах, как не искаше да я оставя.
— Не ми се иска да те оставя тук.
Гласът му бе тих и Каролайн се наведе към него, за да се увери, че добре е чула.
— Предполагам, че сме в безопасност, докато двете страни говорят за мир.
— Ще се чувствам по-спокоен, ако те заведа във форт Принц Джордж.
Сега вече я погледна и тя дълбоко въздъхна, като видя пламналите му очи.
— Няма да оставя Мери сама — не се предаде тя.
— Ще вземем и нея заедно с бебето.
— Дори ако нямаше треска, ще е нужна цяла седмица, докато бъде в състояние да пътува. Дотогава ти ще си заминал.
— Садаи ще остане при нея и когато събере достатъчно сили, Гулеги ще я доведе при теб.
— Няма да тръгна.
— Дяволите да те вземат, Каролайн. — Улф заплашително пристъпи към леглото. — Защо се инатиш?
— Ти не отстъпваш. „Седемте бора“ е моят дом, Мери ми е приятелка и аз никъде няма да тръгна. — Вече не можеше да лежи кротко, докато той се извисяваше над нея, и затова спусна крака отстрани на леглото. — Освен това — продължи тя, вече стъпила с боси ходила на пода, — щом за Мери не е опасно да остане тук, не виждам причина и аз да не…
— Забрави ли за Талцуска?
Готвеше се да наметне шал върху раменете си, но го изпусна.
— Не — прошепна Каролайн. Улф се наведе да вдигне вълнената наметка и в това време тя осъзна, че не й вярва. Но какво ли значение имаше това? — Докато вождовете преговарят, той няма да посмее да ми стори нищо — упорито продължи тя. — Ти сам каза, че е можел да те убие, но не го е направил.
Улф бавно се изправи, погледът му пропълзя по нежните й глезени, по прасците и долната риза, която очертаваше извивките на тялото й. Тя не продума, но Улф разбра, че погледът му не е останал незабелязан. Искаше да я сплаши, да й напомни, че се намира в ръцете му. Но когато погледът му се изравни с набъбналите връхчета на гърдите й, той си призна, че се е провалил.
Не беше по-уплашена от него. Желанието бе господар и на двама им. Улф пъхна шала в ръцете й и бързо се извърна, за да не забележи тя твърдата буца, която повдигаше набедрената му превръзка.
— Мога ли да ти напомня, че пребиваваш в „Седемте бора“ благодарение на моето гостоприемство? — Нямаше никакво желание да обсъжда това, но след като нищо друго не бе подействало… Хвърли й бърз поглед през рамо и като зърна слисания й израз, вдигна вежди. — Може би си забравила една точка от брачния си договор. Тази, в която се казва, че ще наследиш „Седемте бора“ и богатството на Робърт, само ако родиш наследник.
— Откъде знаеш? — Каролайн пристъпи към него. Това беше уговорка между Робърт и нейния адвокат. Самата тя не бе чувала за подобно нещо до онази страшна нощ, в която Робърт бе дошъл в стаята й.
— Смятали сте да го пазите в тайна, лейди Каролайн?
— Не, естествено, че не. — Тя отметна косата си назад. — Просто не предполагах, че си осведомен в такива подробности за личните дела на баща си.
— Осведомен съм само за тези, с които той обичаше да се перчи пред мен.
— Не раз…
— Лични дела, лейди Каролайн. Баща ми изпитваше огромно удоволствие да ми разказва за вашия интимен живот. — Той присви очи. — С най-големи подробности.
— Но това е… — Каролайн прехапа език, за да не се изтърве пред него, че баща му го е лъгал.
— Какво, Ваше благородие?
— Нищо. И престани да ме наричаш така.
— А как желаеш да те наричам? — Улф тръгна към нея.
Каролайн стисна зъби, но очите й дори не трепнаха.
— Какво ще кажеш за „любовница“? — Беше вбесена. От Робърт. От сина му. — Нали бързаше да ме направиш своя любовница от самото начало, доколкото си спомням.
— А доколкото аз си спомням, ти не се съпротивляваше особено. Нито тогава, нито по-късно.
— За мой срам, много добре си запомнил.
Улф сведе очи и дълбоко си пое въздух. Когато я погледна отново, тя му беше обърнала гръб. Посегна към рамото й и не се изненада, че отблъсна ръката му.
— Извинявай. Не беше много…
— Джентълменско от твоя страна? — Стрелна го с поглед, пълен с презрение. — Това ли смяташе да кажеш? Но ти изобщо не си джентълмен. Според мен, Улф Макуейд, ти си точно такъв дивак, за какъвто сам се обявяваш.
Той отвори уста да възрази, но преди да успее, тя каза нещо, което го накара да онемее.
— Освен това смятам, че се държиш твърде нагло, като порицаваш баща си за неговата недискретност. Нали от самото начало целта ти беше да му покажеш, че си ме имал първи? Няма значение. — Тя махна с ръка. — Не казвай нищо. Виждам отговора в очите ти.
— Каролайн. — Улф пристъпи към нея и макар че тя не се отдръпна, по израза на лицето й личеше, че би било по-добре да не я докосва. Нямаше как да й обясни. Нито да я помоли за прошка. Това, което беше сторил, бе непростимо. И двамата го знаеха.
В началото му се струваше, че това е идеалната възможност да си разчисти сметките с баща си, да отмъсти за майка си. Но не беше предвидил, че Каролайн ще се окаже такава жена, жена, която въпреки волята му се бе превърнала в най-важното за него.
Но ако тя изобщо бе изпитвала някакво чувство към него, то вече бе угаснало като светлината, която преди грееше в сините й очи.
— Моля те, върви си. — Успя да запази гласа си равен, а стойката — изправена, като през цялото време се молеше да я послуша. Видя го да протяга ръка към нея, но в следващия миг се отказа. Ако я беше докоснал, щеше ли да устои на изкушението да се хвърли в обятията му и да попита защо й бе сторил това? Но нямаше желание да продължава да се държи като глупачка. И когато той най-после се обърна и излезе от стаята, тя въздъхна с облекчение.
Отиде до стола-люлка край прозореца и седна. Шокът от случилото се бавно преминаваше и скоро благословеното вцепенение бе изместено от гняв и болка. Не искаше да му казва всичко това. Досега мисълта, че той е способен да направи подобно нещо, бе само дребно съмнение в дълбините на съзнанието й. Чрез воля се бе заставяла да не разсъждава върху него. Беше твърде жестоко и не й бе лесно да го проумее. Но сега вече знаеше истината. И тя разби сърцето й.
Улф потегли чак след три дни и тя не можеше да си представи как е издържала през това време под един покрив с него. Но Мери оздравяваше, детето също укрепваше и Каролайн се опитваше да не мисли за своите проблеми. Ала всеки път когато вдигнеше поглед и забележеше, че я наблюдава с изпитателните си тъмни очи, й се искаше да изкрещи.
Нямаше друго желание, освен Улф да замине. Но когато най-после това стана, Каролайн продължи да бъде все така нещастна, както и преди. Но пък имаше много работа. Няколко души от племето бяха останали в „Седемте бора“, за да възстановят плевнята според указанията на Улф.
