— Придружават ги Литълтън и редовна войска от Чарлз Таун. Под строга охрана, както бях и аз отначало.
— Искаш да кажеш, че губернаторът е държал и теб като заложник?
— Няма защо да се изненадваш. Не е тайна, че в жилите ми тече индианска кръв.
— Английска — също.
Без да обръща внимание на забележката й, той тръгна към вратата. Беше й казал всичко, което искаше да знае.
— Събери каквото е нужно и се приготви за тръгване след един час.
— Тръгване ли? Накъде? — Каролайн светкавично се обърна и го улови за ръкава. Ръката й се плъзна надолу и докосна силните кости на китката му. Нямаше намерение да го докосва, само искаше да го възпре, но краткият допир се отрази върху двама им. Той се извърна, в очите му блесна тъмен огън, който изпепели всички прегради, издигнати от нея. После Улф сведе клепки и погледна настрана.
— Към форт Принц Джордж — отговори, когато се увери, че гласът му ще прозвучи спокойно. Не беше подготвен за чувствената искра, която се стрелна през тялото му.
— Но нали каза, че губернаторът ще заведе вождовете там?
— Това е най-сигурното укрепление в района и тъй като нямаме време, за да се върнеш в Чарлз Таун, а още по-малко пък в Англия, смятам, че ще е най-добре двете с Мери да отидете там. — С тези думи той напусна обора.
Когато Каролайн стигна в къщата, той вече беше събудил Мери и й обясняваше положението. И как не? Та той държеше на нея, беше й казал това от самото начало. А Каролайн не беше за него нищо друго освен средство за отмъщение. Нов прилив на гняв се надигна в нея при тази мисъл. Стисна юмруци и остана така, докато Мери не погледна към вратата и не я видя.
— О, Каролайн, чу ли? Улф казва, че колкото е възможно по-бързо трябва да стигнем във форт Принц Джордж.
Гласът й бе разтревожен, но слаб. Каролайн отиде до нея и се усмихна окуражително. Стори й се, че очите на Мери са по-хлътнали от снощи.
— Не съм сигурна, че това е най-доброто решение — каза Каролайн и оправи възглавницата под главата й. С ъгълчето на окото си забеляза, че Улф е спрял до люлката и се е навел над бебето. Ловната му риза беше опъната върху гърба и тя забеляза трепването на мускулите му.
Вниманието й отново бе привлечено от Мери, която я погледна с учудване в сивите си очи.
— Но Раф каза, че…
— Убедена съм, че е предложил пътуването само като една от възможностите, Мери. — Каролайн й помогна да се надигне и облегна раменете й на възглавницата. Не погледна към Улф, когато той подаде на младата майка детето й, но успя да зърне, че то изглежда съвсем дребно в едрите му ръце.
След миг тези ръце се озоваха върху нея, но вече не така нежни, а силни и настойчиви. Улф промърмори някакво извинение пред Мери и бутна Каролайн към вратата. Намеренията й да се съпротивлява изчезнаха, щом той затвори с рамо вратата.
Помъкна я през салона, затвори и втората врата и чак тогава я пусна, но със сила, от която тя залитна.
— Удоволствие ли изпитваш от нападенията на индианци, та толкова ти се иска да преживееш още едно?
— Не ставай смешен. — Каролайн се опита да си възвърне поне част от достойнството. Приглади украсените с брокат поли на роклята си и отказа да срещне погледа му… докато това стана невъзможно. Господи, защо той я привличаше толкова силно?
— Така ми се струва след всичките ти глупави приказки за оставане тук.
— Само защото не се съгласявам с теб, ме обявяваш за глупава. — Каролайн вирна брадичка и се постара да не трепне, докато той се приближаваше към нея. — Ти сам каза, че предишното нападение е било причинено от желание за мъст срещу Робърт.
— Казах само, че това е една от причините. — Хвърли й суров поглед, в него нямаше следа от онази страст, която тя бе зърнала преди малко, когато се докоснаха. Дали не си беше въобразила? — Но дори да е единствената причина, смятам, ще се съгласиш, че обстоятелствата сега са различни.
— Двете с Мери живеем тук вече две седмици и видяхме само добрина от обитателите на селото. — Той пристъпи още по-близо към нея, но тя все още не бе склонна да го погледне. — Не мисля, че…
— Ваше благородие — започна той с нисък глас, който не предвещаваше нищо добро, — не позволявайте на омразата си към мен да замъглява разума ви.
— Не изпитвам омраза към теб — възрази Каролайн, като едва не се задави от лъжата, която се готвеше да изрече. — Напълно си ми безразличен.
Улф вече се намираше толкова близо, че тя усещаше горския мирис, който го обгръщаше. Мирисът на кожа и коне, на дим и хладното ухание на зимата, съчетани със собствения му неповторим аромат. Сетивата й се потопиха в него и тялото й отвърна на спомените, предизвикани от този мирис. Зърната на гърдите й настръхнаха, а между краката, там, където я бе докосвал и галил, тя усети влагата на копнежа.
Смутена, поразена от предателството на тялото си, Каролайн се обърна, но той бе по-бърз и преди да го спре, ръцете му вече бяха върху раменете й и я принуждаваха да го погледне.
Отново го видя — пламъкът на страстта светеше в дълбините на обсидиановите му очи. Още по-горещо желание пламтеше в нея и се сражаваше със спомена за неговата измяна. Стори й се, че тялото й ще се разтопи, докато той проговори. Най-после вниманието й бе привлечено от думите му.
— Дойдох първо при теб. При теб, разбираш ли? — Стисна я по-силно. — Народът ми скоро ще бъде въвлечен във война, която нито му е необходима, нито може да спечели. Но ще воюва, защото е горд и защото няма друг избор. Сега би трябвало да съм в селото и да се опитвам да влея малко здрав разум у младите воини, които виждат само славата на битките. А аз не съм там. Тук съм, защото ти си тук, а аз не мога да понеса мисълта, че отново ще страдаш както преди.
— Страдала съм най-вече в твоите ръце. — Думите й изплющяха като камшик и тя съжали, че ги е изрекла. Не искаше Улф да знае колко дълбоко я бе наранил.
— Сега може да си мислиш така — каза й той с по-нежен, но не по-малко страстен глас, — но аз не съм те изнасилил, нито съм те карал да вършиш нещо, което е било против волята ти.
— Използва ме. Доведе ме тук, при него… И ме изостави. — Каролайн извърна лице, смутена от сълзите, които заплашваха да потекат изпод миглите й.
Той въздъхна дълбоко и преодоля желанието да я привлече в прегръдката си и да изтрие сълзите й… да изтрие и своята вина. Вместо това й предложи каквото можеше. Сигурност… поне доколкото бе възможна тук, на границата.
— Моля те, приготви се за път — настоя той и освободи раменете й. — В това време аз ще събера провизии.
Каролайн усети липсата на топлината му. Разтри ръцете и раменете си и си пожела да не беше така. Но желанията не се сбъдваха лесно — Улф я беше научил на това. Тя само подсмъркна обидено, избърса лицето си с длани и се отправи към спалнята на Мери.
Отбягваше погледа й, докато можеше, докато сгъваше фустите и ги пъхаше в дисагите, които извади от най-горното чекмедже на скрина. Но това не я спаси.
— Какво значеше всичко това? — попита Мери, след като закопча корсажа си и премести заспалото пеленаче на рамото си.
— Нищо.
— Не ми изглежда да е нищо. Какво се е случило между вас двамата?
— Просто имахме спор дали да заминем, или не за форт Принц Джордж. — Каролайн отвори едно чекмедже и започна да тъпче чорапите на Мери в кожената торба. — Вече реших, че е прав, като настоява да заминем.
— Сигурно е прав. — Мери изпълзя от леглото и внимателно повдигна Колин. — Улф разбира отношенията между англичаните и индианците. — С усмивка положи детето в люлката, бавно се изправи и погледна Каролайн. — Но не това имах предвид и смятам, че знаеш.
— Нищо подобно не знам. — Каролайн хвърли торбата върху масичката. — Виждам, че си накърмила Колин и можеш да довършиш събирането на багажа си. Аз ще…
