— Защо никога не говориш за това с мен? — Облечена в риза и корсаж, които сякаш бяха шити за по- едър човек, Мери се приближи до Каролайн. Хвана ръцете й. — Толкова си добра! Грижиш се за нас. Вършиш цялата работа и ме изслушваш, когато изливам сърцето си пред теб. Разкривам ти тайни, които дори пред себе си не бих признала. И въпреки това не ми позволяваш да ти помогна.
— Мери — Каролайн улови студените й ръце и се опита да им даде малко от своята топлина, — не би могла да ми помогнеш с нищо.
— Мога да те изслушам, Каролайн. Нали за това са приятелите?
— Няма нищо за казване. — С мъка изрече лъжата и когато Мери й обърна гръб, протегна ръце към нея. — Моля те, не се сърди.
— Не се сърдя. — Мери тръгна колебливо към закачалката, където висяха роклите й. — Има нещо странно в начина, по който Улф те гледа. И по който ти го гледаш…
Тя поклати глава и не се доизказа. Каролайн й беше благодарна за това. Защото не би могла да отрече неоспоримото. А лъжите й ставаха все по-чести.
Замисли се за детето, скрито в нея, и разбра, че измамите ще продължат. И ще стават все по- жестоки.
— Мери. — Тя замълча, стиснала в ръцете си кожените върви на торбата, докато приятелката й не я погледна. Развълнуваният израз на лицето й се стопи при следващите думи на Каролайн. — Предпочитам да не споменаваш пред Улф, че очаквам дете.
— Защо? Той сигурно ще се зарадва.
Каролайн се съмняваше в това, дори ако въпросът за бащинството не изникнеше веднага в съзнанието му. Все пак кимна.
— Права си. Но все още не съм напълно сигурна. Бих искала да изчакам.
— Разбира се. Ще уважа желанието ти. — Мери завърза полата си. — Твоя приятелка съм… завинаги.
Малко преди обяд четиримата потеглиха. Мери яздеше странично върху единствения кон, останал след нападението на индианците, а бебето се гушеше в дълъг шал, вързан през гърдите й. По този начин индианките носеха децата си. Мери изглеждаше уморена, със сенки под очите, но настроението й беше приповдигнато. Каролайн предпочете да върви отзад и да води коня, с който Улф беше пристигнал. Самият той вървеше начело на необичайното шествие с дълга пушка в ръката и бдителна стойка.
Тръгнаха по същата пътека, по която Каролайн бе дошла за пръв път в „Седемте бора“… само преди няколко месеца. Животът й се беше променил неузнаваемо за толкова кратко време. Тя се опита да не мисли и продължи да крачи и да се ослушва. Какво очакваше? Нападение? Улф не беше казал нищо, но тя предполагаше, че той върви напред и оглежда гъсталака именно затова.
Но не чу нищо друго освен крясъка на ястреб и от време на време шумоленето на лисица или заек в храстите. Спряха до завоя на един поток, за да си починат. Каролайн стоеше настрана, докато Улф помагаше на майката и детето да слязат от коня. Мери му се усмихна плахо, когато я настани върху килим от мъх и я облегна на широкия ствол на един дъб. Колин заплака и не се успокои, докато Мери не й подаде гръдта си.
Каролайн погледа известно време приятелката си, после тръгна след Улф към брега, където бе отишъл да напои конете.
— Сигурен ли си, че това пътуване е необходимо? Мери изобщо не изглежда добре.
Улф я погледна през рамо, после се взря през паяжината от клонки без листа, която ги делеше от Мери. Тъмните му вежди се свъсиха.
— Утре по това време ще бъдем във форта. Тогава ще си почине.
— Не отговори на въпроса ми. — От все сърце й се искаше да разговаря с него разумно и спокойно, но всеки път в думите й се прокрадваше гняв. Питаше се дали гневът й не е начин да се справи с болката, която изпитваше. Или с копнежа, който я заливаше винаги, щом го погледнеше. Глупаво беше да го желае след всичко, което й бе сторил. Глупаво, глупаво — нашепваше си тя наум, когато обсидиановият му поглед падна върху нея.
— Не бих рискувал, ако не смятах, че е необходимо.
Трябваше да приеме обяснението му и да се върне при Мери. Много добре знаеше това. Но не го направи, а продължи да го дразни със съмненията си.
— Наистина ли?
Той присви очи.
— Това пък какво означава?
— Означава, че ми е трудно да ти повярвам — рече Каролайн и му обърна гръб, за да не забележи, че лъже. Защото колкото и нелепо да беше, тя му вярваше. Сърцето — не, но поне разумът й не се съмняваше, че ще я опази от неприятели.
Не очакваше ръката му да се озове върху рамото й, затова не се беше подготвила за пламъците на желанието, които я обхванаха.
— Какво искаш от мен, Каролайн? Извинение?
— За какво? — Тя му хвърли поглед през рамо и веднага осъзна грешката си. Щом ставаше дума за него, защитните й сили я напускаха.
Той внимателно я огледа с тъмните си очи, после поклати глава.
— Изненадваш ме. Смятах те за по-честна.
— Какво знаеш ти за честността?!
— Защото те използвах ли?
Беше го казал… беше признал… Как й се искаше да не беше така! Обърна се, но силните му ръце я уловиха и извърнаха лицето й към него.
— Затова ли не ми вярваш, Каролайн?
— Да! Това не стига ли, за да не ти вярвам… дори да те мразя? — Изрече последните думи съвсем тихо, с надеждата Мери да не я чуе. Но беше много развълнувана. Гърдите й се спускаха и издигаха при всяко вдишване.
Погледът му се плъзна към извивката на гръдта й над къдричките на ризата, после бавно потърси лицето й. Бузите й бяха алени, а сините очи блестяха от гняв. Продължи да стиска раменете й и не я пусна, дори когато тя рязко се дръпна.
Каролайн опита още веднъж да се отскубне, макар да знаеше, че е безсмислено.
— Как смееш да ме гледаш така!
— И двамата знаем, че смея много повече. — Съзнаваше, че трябва да я целуне и без да разсъждава за последствията, наведе глава и намери устните й. Тя не му позволи, огъваше тялото си, за да се освободи от ръцете му, и се стараеше с всички сили да държи устата си затворена. Но Улф можеше да бъде търпелив, щом искаше нещо. А сега искаше Каролайн. Нейният мирис, нейният вкус го преследваха от последния път, когато я бе държал в прегръдките си.
Езикът му я мъчеше, зъбите я хапеха, а Улф я притискаше все по-силно към себе си. Тя осъзна, че докато се извива, само усилва желанието му и застина на място. Но дори това не го разколеба. Бавно, но сигурно той усещаше как тялото й се отпуска.
Прекара ръце зад гърба й и проследи черупката на корсета до мястото, където се извиваха бедрата й. После се върна обратно. Целият бе напрегнат. Каролайн отвори уста, за да си поеме дъх, и той я изпълни с езика си. Ръцете й, които досега висяха отпуснати до тялото, се впиха в раменете му, после обвиха шията му. Остана така, докато езикът му навлизаше все по-дълбоко. Докато Улф разпалваше и нея, и себе си с дива, необуздана страст.
Когато се разделиха, трябваше да почакат миг, за да се успокои дишането им. Погледите им се срещнаха, но Каролайн бързо наведе очи. Улф повдигна с пръст закръглената й брадичка и със същата увереност, с която я бе целунал, я принуди да го погледне.
Тя не изглеждаше доволна нито от едното, нито от другото.
— Сега щастлив ли си? — попита го с глас, дрезгав от страстта, която още свързваше телата им.
Улф не знаеше как да отговори на подобен въпрос, затова замълча и облегна брадичка върху главата й. Меки къдрици от чисто ухаеща коса погалиха шията му. Следващите й думи го накараха да се дръпне назад и да погледне внимателно лицето й.
