Каролайн се засмя горчиво.
— Тя сигурно има право да се чувства по-зле от мен. — Отново насочи поглед към красотата и спокойствието зад прозореца. — Де да знаех какво да сторя за нея…
— Ти се справи чудесно.
Думите прозвучаха тихо и отблизо. Каролайн не го беше чула да пристъпва и сега, като се огледа, го видя да се извисява зад гърба й. Близостта му не преставаше да я обърква и тя се извърна пак към прозореца. Наведе глава и долепи чело до студеното стъкло.
— Мери имаше късмет, че ти се грижеше за нея. — Улф едва устоя на желанието да целуне нежната извивка на врата й.
— Не знаех какво да правя. Ако тя не ми беше казала… — Каролайн не довърши мисълта си.
— Но ти каза.
Тогава тя се обърна към него със замислени сини очи.
— Ти беше прав, когато ме посрещна в Чарлз Таун. Мястото ми не е тук.
— Какво те кара да мислиш така?
Той всъщност не направи крачка назад, само на нея така й се бе сторило.
— Колкото и да е странно — нито нападението, нито това, че ме отвлякоха.
— Какво тогава?
Каролайн си пое дълбоко дъх.
— Чувството, че Мери може да умре, а аз не мога да я спася.
— Не ти ли се струва, че поемаш прекалено голяма отговорност?
— Чудя се как е възможно точно ти да ме питаш. — Улф въпросително повдигна вежди и тя продължи. — Нали се чувстваш отговорен за мира между твоя народ и англичаните?
Той за миг се усмихна широко.
— Не говорим сега за мен. На теб ти се струва, че мястото ти не е тук. Но грешиш.
— Просто стигнах до заключението, което на теб ти беше известно от самото начало.
— Тогава не бях прав.
— Какво? — Каролайн повдигна лице към него.
— Много грешки направих.
Дали една от тях не беше това, че я бе любил? Тя побърза да се обърне към прозореца, за да не се изкуши да го попита. Усети ръката му върху рамото си и полека затвори очи.
— Ще проверя какво става навън. Като се върна, ще поседя при Мери, докато ти си починеш.
Каролайн продължаваше да чувства топлината на допира му, докато го гледаше как пресича пространството пред къщата и изчезва в мрачната гора. След това се върна в спалнята.
На третия ден треската обзе Мери.
Каролайн крачеше напред-назад из стаята с неспокойното бебе. Улф я бе попитал кога според нея Мери и детето ще могат да пътуват. Бързаше да ги настани зад сигурните стени на форт Принц Джордж.
— Не знам — рязко му беше отвърнала тя, преди да спре по средата на килима и да се обърне с лице към него. Той нямаше вина за това, че състоянието на Мери не се подобряваше. И че бебето не спираше да реве. Но и двамата знаеха, че Мери не може да пътува. Едва ставаше от леглото, когато й се налагаше.
Без да каже дума, той пристъпи напред и взе пеленачето от ръцете й. То не престана да хленчи, но поне Каролайн можеше да седне за малко. Напоследък се чувстваше много уморена. Знаеше причината, но това не й помагаше.
Тя му се беше извинила за думите си, а той й бе простил с кимване на глава. Бяха се уговорили да обсъдят плановете си утре сутринта.
Каролайн спеше леко и се ослушваше какво прави бебето. Мери го беше кръстила Колин — на майката на Логън. Щом Колин заплачеше, Каролайн ставаше, сменяше пелените и я подаваше на Мери да я накърми.
Само тогава у нея се усещаше прилив на сили — галеше мъхестата главица на дъщеря си и тихо й пееше.
— Наистина е красива — прошепваше на Каролайн. — Като баща си.
Тя винаги се съгласяваше и казваше, че детето е прекрасно и Логън ще бъде много щастлив, когато се върне вкъщи. Но през цялото време се притесняваше, че Мери не се оправя, а бебето суче неохотно.
Тази сутрин Мери не продума. Зората вече обагряше небето, когато Каролайн чу Улф да излиза за сутрешното си къпане в реката. Колин проплака.
— Мери. — Тя люлееше неспокойното бебе на ръце. — Дъщеря ти е гладна.
Стонът, който Мери издаде, я накара да изтръпне. Бързо остави детето в дървената люлка, която някога бе принадлежала на баща му. То зарева по-силно, но тя не му обърна внимание. Наведе се над леглото и докосна челото на Мери. То беше горещо и сухо. Пламтеше.
Като не знаеше какво друго да направи, Каролайн се спусна към каната върху нощната масичка, но тя беше празна. Ведрото го нямаше. Не можеше да чака, докато Улф се върне и донесе вода.
— Трябва да отида до реката — обяви тя, макар че останалите в стаята нито я разбираха, нито я чуваха. — Ще се върна веднага.
Събра полите си и тичешком излезе през задната врата. Дърветата рязко се очертаваха върху бледото небе, а земята беше покрита с тънка слана, от която краката й се хлъзгаха. Но тя продължи да тича към реката.
Някакъв звук отдясно привлече вниманието й и тя тръгна натам, като помисли, че Улф се връща откъм реката.
— Мери има треска — викна тя. — Трябва да й занеса…
Думата „вода“ се превърна в изумено „ах“, когато ненадейно се озова в ръцете на червенокож дивак.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Голите ръце сграбчиха тялото й и от гърлото й се изтръгна неволен вик. Инстинктивно усети, че няма смисъл да се съпротивлява. Нападателят се извисяваше високо над нея и макар че тялото му не беше мускулесто като на Улф, тя разбра, че е много по-силен от нея.
Но Каролайн вече не беше същата. Преди няколко месеца би припаднала, ако й се случеше подобно нещо. Бореше се с всички сили — драскаше, риташе, хапеше и накрая успя да освободи дясната си ръка. Като извиваше тялото си, успя леко да се обърне. Заопипва полата си и сърцето й заби в гърлото.
Пръстите й откриха процепа на джоба и изригналата възбуда измести страха. Усети гладката дръжка на револвера под дланта си. Събра кураж и се опита да насочи дулото към мъжа, който продължаваше да я държи. Не можеше да извади оръжието от джоба, но това нямаше значение. Струваше си да продупчи полата, за да убие нападателя. Само да успееше да насочи револвера към него.
— Какво, по дяволите…
Съсредоточена в двубоя, тя не забеляза как се озова безцеремонно захвърлена върху твърдата земя. Болка прониза рамото й, а въздухът със свистене напусна дробовете й, но ръката й беше свободна. Свободна да насочи револвера.
Миг преди на натисне спусъка, някой я хвана. Като хълцаше, тя направи всичко възможно да отскубне ръката си, но напразно. Противникът не се предаваше.
— Каролайн!
Тя вдигна глава. Видя Улф, наведен над нея, с мокра черна коса, пригладена назад. Извика от облекчение и… страх. Не забелязваше ли той опасността?
Съвсем спокойно Улф коленичи до нея. С мокра ръка обгърна раменете й, но с другата продължаваше да я държи.
— Всичко е наред, Каролайн.
— Но… — Започна да му обяснява, че е била нападната от индианец. Поредица от тихи гърлени звуци, които не разбираше, прекъсна думите й. Рязко извърна глава и видя червенокожия нападател съвсем близо до себе си и Улф. Ужасът я завладя отново, но за нейно изумление Улф се засмя. Тялото й усети вибрациите
