летеше ято стрели, но все пак застана до Каролайн. Тя се беше навела над Мери, която дишаше тежко след пристъпа на болка.
— Мери. — Каролайн изчака лицето й да се успокои.
Тя леко се усмихна.
— Ти си тук…
— Разбира се, че съм тук. И двамата сме при теб. — Тя отстъпи назад така, че приятелката й да види Улф.
— Жадна съм. Дайте ми вода.
Три часа по-късно нищо не се беше променило. Улф беше запалил огън в камината и сега клекнал разбутваше горящите въглени. Действията му бяха безсмислени, но поне имаше с какво да се занимава. Погледна към Каролайн, която седеше до леглото с наведена глава, и се изправи.
— Ела да си починеш за малко. — Прегърна я през раменете и я заведе до стола люлка край камината.
— Трябва да съм близо до нея — възпротиви се Каролайн и погледна към приятелката си.
— Тя спи сега, ще поседя при нея.
Късно следобед Каролайн се събуди от дрямката и откри, че Мери още спи.
— Господи! — Отхвърли юргана, който Улф беше метнал върху скута й, стана и се втурна към леглото. — Как можа да не ме събудиш? — смъмри го тя, по-ядосана на себе си, отколкото на него.
Той не обърна внимание на гнева й и я измери с тъмния си поглед.
— И ти като нея се нуждаеш от почивка.
Тя тъкмо се канеше да улови ръката на Мери, но думите му я спряха. Дали не подозираше, че носи дете… неговото дете? Наистина се изморяваше бързо и заспиваше по никое време. Но той явно знаеше по- малко от самата нея за тези неща.
Пък и нали снощи заради него не се беше наспала. Тя се наведе над Мери, за да скрие руменината, обагрила бузите й при спомена за прегръдките му, за сплетените им голи тела.
Взе ръката на Мери. Изглеждаше много по-бяла от нейната. Проследи с палец паяжината от сини вени и погледна към Улф.
— Откога е така?
— От час или малко повече. — Направи й знак да излязат от стаята. В салона не гореше огън и Каролайн усети студа, веднага щом пристъпи прага на спалнята. Обви раменете си с ръце. Тръпката, която премина по гърба й, когато забеляза, че Улф е взел дългата си пушка, нямаше нищо общо със студа. Почти беше забравила, че раждането на Мери не е единственият им проблем. Улф изглежда помнеше това. Следващите му думи затвърдиха съмненията й.
— Колебая се дали да не тръгна?
— Оставяш ни? — Гласът й прозвуча пискливо.
— За да доведа помощ. — Той облегна пушката на стола, за да освободи ръцете си, и обхвана раменете й. Принуди я да го погледне.
— Мери губи сили, а аз не знам какво да сторя.
Каролайн преглътна сълзите в очите си, засрамена от егоизма, който я караше да го моли да остане. Тя сведе мигли.
— Аз също не знам.
— За по-малко от час ще стигна до Кауи.
— Смяташ ли, че Садаи ще дойде? — погледна го тя.
— Ще дойде — отвърна той и по тона му Каролайн разбра, че ако се наложи ще метне жената на раменете си и пак ще я доведе. — Не ми се иска да ви оставям сами.
— Аз мога да се грижа за Мери — обяви тя с повече увереност, отколкото всъщност изпитваше. Но той извади револвера от кожения си колан и Каролайн разбра, че това не е единствената му грижа. Последва го до прозореца, където косите следобедни лъчи на слънцето струяха през стъклата.
Бавно и внимателно той й показа как се зарежда револвера. Отиде да вземе пушката си, но преди това извади торбичката с барут и сипа малко в цевта.
Каролайн избърса влажните си ръце в полата на цветчета и впери поглед в него.
— Нали не вярваш, че пак ще ни нападнат? — От тревога гласът й беше пресипнал.
— Не. — Той й подаде револвера. — Вождът ми даде думата си.
— Тогава от какво се страхуваш? — В гората наистина бродеха диви животни — пуми и мечки, но те рядко се приближаваха до къщата. Явно не й даваше револвера, за да се пази от четириноги хищници. — Талцуска — внезапно се сети тя. — Мислиш, че Талцуска ще се върне.
Той не вдигна очи към нея, но по трепването на мускулите на лицето му Каролайн разбра, че точно от това се страхува.
— Но нали той искаше само да ти покаже, че е недоволен? Самият ти каза, че е можел да те убие, стига да е искал.
— Вярно е, че можеше да ме застреля, когато минавахме през реката.
— Но тогава ти нямаше да разбереш. — Тъмните му очи се изравниха с нейните. — Това е причината, нали? Искал е да разбереш колко е разгневен и… да те накара да бъдеш нащрек.
— Винаги съм нащрек. — Улф сви рамене.
— Не си играй с мен. — Каролайн насочи вниманието си върху револвера, щом той издърпа петлето назад.
— Насочваш мерника към гърдите и заставаш стабилно, преди да натиснеш спусъка. Не си играя с теб, Каролайн.
Подаде й оръжието и тя сви пръсти около приклада. Револверът се оказа по-тежък, отколкото очакваше, и тя напрегна ръката си, за да не го изпусне. Но не го остави да отвлече вниманието й от въпроса, който я интересуваше — защо Улф настояваше да я научи да стреля.
— Защо Талцуска те тревожи толкова много? От него се боиш, нали?
— Да.
Отговорът му я изненада.
— Но нали той…
— Той не търси мен, Каролайн.
— А кого? — Още не беше изрекла думите, когато се сети за отговора. Опита се да преглътне, но усети устата си внезапно суха. — Защо? — с дрезгав глас попита тя.
Улф вдигна рамене, но само за да облекчи болката в схванатия си гръб.
— Може би му харесва цветът на косата ти — прилича на лунни лъчи. А може би — очите? Или устата. — Улф се хвана, че изрежда нещата, с които го привличаше жената пред него, и млъкна. Наистина беше прекрасна, но според него братовчед му не се интересуваше от външния й вид.
— Жена му и синът му умряха от едра шарка. Той оцеля, но болестта остави белези по лицето му.
— Съжалявам. — Объркана, Каролайн поклати глава. — Но не разбирам какво общо има това с мен.
— Той обвинява англичаните, че са пренесли болестта. — Поколеба се и докато стоеше, вперил поглед в нея, очите му потъмняха. — Шарката е само една от заразите, които белите хора донесоха на нашата земя.
— Но те са донесли и цивилизацията. — Каролайн беше видяла градовете, Чарлз Таун, плантациите. Неща, непознати преди това в Новия свят. Но смръщеното му чело говореше повече от всякакви думи.
— Сега нямаме време за такива разговори — отсече той и й подаде револвера. — Зареден е. Ще ти оставя барут и сачми.
Каролайн се колебаеше дали да вземе оръжието, но той го пъхна в ръката й. Пръстите му не се отдръпнаха веднага от нея. Тя бавно повдигна лице и срещна погледа му. Стоеше пред нея, висок и силен — единствената здрава опора в хаоса, който я заобикаляше. Едва се сдържаше да не се облегне на него. Особено сега, когато изразът на лицето му се смекчи.
Беше близо до нея и тя усещаше мириса на гора и топлината, която едрото му тяло излъчваше. Неканени спомени нахлуха в съзнанието й.
