Копнееше да се хвърли в обятията му и да го помоли да остане. Да остане с нея завинаги. Как искаше да му каже за тяхното дете!
Преди да стори нещо, за което после щеше да съжалява, тя се обърна. Той обхвана с ръце раменете й и я принуди да го погледне. По думите му разбра, че погрешно е възприел поведението й като проява на страх. Всъщност, каза си тя, точно това би трябвало да изпитвам в момента.
— Ще се върна колкото може по-бързо.
— Знам. — Той я прегърна силно и сърцето й заби лудо.
— Ще се справиш.
Каролайн усети въпросителна нотка в думите му. Кимна, защото не вярваше на гласа си. Той внимателно, но уверено я притегли към себе си. Беше отпуснала ръце край тялото си, а от едната висеше револверът. Но при всяко нейно вдишване гърдите й закачаха домашнотъкания плат на ризата му. Допирът бе почти незабележим, ала тя го усещаше дори в свитите палци на краката си.
Губеше време. Знаеше, че трябва да тръгва, защото колкото по-скоро потеглеше, толкова по-бързо щеше да се върне. Но нямаше сили да се откъсне от нея. Ето защо не му оставаше нищо друго, освен да я привлече по-близо до себе си. Искаше да го направи нежно, но ръцете му не се подчиняваха на разума. Притисна я към себе си така, че тя изохка.
Устните й бяха топли и издаваха, че е готова да се предаде на волята му. Не устоя и отпи жадно от тях. Когато се отдръпна, тя простена и се олюля към него. Той отстъпи назад.
Метна мускета на рамо и хвърли поглед към Каролайн. Устата й беше зачервена и влажна. Златната й коса — разбъркана. Тя беше вдовицата на баща му, а той копнееше да я обладае тук, на пода. С въздишка се отправи към вратата. Хвана бравата, но застина на място, защото от спалнята се чу вик.
Каролайн се втурна преди него. Вече се беше навела над Мери, когато той влетя в стаята. Жената на Логън беше бяла като чаршафа, върху който лежеше. Преди малко я бяха оставили дълбоко заспала и Улф бе решил, че ще има време да доведе помощ. Сега разбра, че надеждата му е била напразна. Очите й бяха затворени, а дъхът й излизаше тежко през напуканите устни. Когато събереше сили, тя викаше съпруга си с немощен глас.
Улф добре разбираше защо брат му е заминал. И двамата не можеха да понасят човека, който ги беше създал. Но сега се запита дали Логън не е трябвало да помисли повече за жената, която бе изоставил.
— Струва ми се, че бебето идва. — Гласът на Каролайн, изненадващо спокоен въпреки препускащите удари на сърцето й, вдъхна увереност на родилката. — Може би е редно да изчакаш в другата стая.
Насочи ръцете на Мери към парцалите, които бе завързала за пръчките на леглото. Мери ги сграбчи.
Преди да отметне чаршафа, Каролайн забеляза, че Улф все още стои на прага. Не беше помръднал и ако не се намираше в толкова тежко положение, Каролайн сигурно би се разсмяла от израза на лицето му. Беше почти толкова блед, колкото и жената, на която предстоеше да роди детето си. Дори по-блед, защото усилията, които Мери полагаше, бяха обагрили бузите й в розово. Докато стискаше зъби и се напъваше, по кожата й изби пот.
— Раф! — Наложи й се да повтори два пъти името му, преди той да се обърне. — Иди да стоплиш водата.
Само това й хрумна, за да го накара да излезе, но то подейства. Без да го е грижа колко вода разлива по пътя си, Улф грабна конопените дръжки на кофите и изчезна от стаята.
Каролайн поклати глава и се съсредоточи върху Мери. Преди, докато Мери й обясняваше какво трябва да направи, тя бе сигурна, че нищо няма да запомни. Нито пък, че ще съумее да го изпълни както трябва. Сега разбра, че действа по-скоро по интуиция.
— Продължавай да се напъваш, Мери. Вече го виждам. — Наведе се и потупа приятелката си по рамото, за да й вдъхне вяра. — Чудесно се справяш.
Съмняваше се, че Мери изобщо чува думите й сред стенанията си, но поне себе си успокояваше. А може би Мери все пак съзнаваше какво й говори и щеше да издържи още малко.
Защото силите я напускаха.
— Хайде, Мери. Не бива да спираш сега. Трябва да го родиш това бебе.
Косите й настръхнаха от вика, който разтърси тялото на Мери. Главата на бебето се показа.
— Още малко ти остава. Готово! — Хлъзгавото телце се плъзна в ръцете й. Сълзи избиха в очите й и тя въздъхна от облекчение. Когато Улф се втурна в стаята, тя го посрещна със смях.
— Момиче е. — Каролайн занесе дребното ревящо същество до леглото. — Мери, имаш дъщеря.
Не забеляза радостна възбуда. Сякаш изчерпала всичките си сили, Мери лежеше, безжизнено отпуснала глава върху възглавницата. Дишаше тежко и не реагираше колкото и да викаха името й.
— Раф, ела тук. — Той веднага застана до нея. Каролайн му подаде бебето.
— Искаш аз да го държа? — По гласа му личеше, че я мисли за полудяла.
Тя само кимна към пелените върху скрина.
— Донеси ги. Бързо! — нареди Каролайн и той разбра, че няма избор. Взе детето в протегнатите си ръце.
Докато Улф стоеше край леглото, Каролайн чевръсто работеше върху Мери. Издърпа плацентата и завърза пъпната връв. От време на време поглеждаше към приятелката си с надеждата да забележи подобрение в цвета на кожата и дишането й. Не видя нищо. Но поне Улф вече нямаше вид на човек, който всеки миг ще се строполи на пода.
— Нормално ли е да е толкова малко? — попита я той, щом Каролайн плътно уви дребното телце в пелените.
— Май не. Но нали се роди много рано. — Въпреки че беше малко, бебето изглеждаше по-добре от майка си. Каролайн отново връчи вързопчето на високия мъж и потопи парче плат в кофата до леглото. Водата беше изстинала, но тя реши, че така е по-добре, отколкото да изтрие лицето на Мери с гореща вода.
Улф не знаеше какво да прави и затова закрачи из стаята, като държеше бебето пред себе си така, сякаш то бе от стъкло. Усещаше, че Каролайн се е навела над леглото и напява нещо на снаха му, искаше му се да помогне, но се страхуваше да откъсне поглед от малкото човече, сгушено в ръцете му. То беше изцапано с кръв и Улф се канеше да попита Каролайн дали не се е порязало, но реши, че тя сигурно ще знае, ако нещо трябва да се направи… Надяваше се да знае.
Чудеше се къде ли е оставил мускета си, когато Каролайн го повика. Детето вече не плачеше и Улф се зарадва, че няма да поднесе ревящо бебе на младата майка. Най-после Мери се беше събудила.
— Нека да го подържа. — Гласът й беше отслабнал. Каролайн пое новороденото и го положи внимателно върху гърдите на Мери. Едва доловима усмивка разтегли устните на Мери и изчезна, още преди Улф да я е осъзнал. Той също се усмихна, но като забеляза набразденото от тревога чело на Каролайн, доби замислен вид.
А тя продължи тихо и нежно да говори на Мери колко красива дъщеря е родила и колко много трябва да се гордее.
Чак когато излезе от стаята, за да потърси пушката си в салона, където смяташе, че я бе оставил, Улф се досети, че нещо не е наред.
Каролайн не се откъсваше от леглото. Миеше приятелката си с водата, която той беше длъжен непрекъснато да подгрява. Затова Улф се изненада, че тя го последва в салона и затвори вратата след себе си.
Единствената светлина идваше от запалената свещ, но въпреки това успя да види тревожния израз на лицето й.
— Какво има?
— Притеснявам се за Мери.
Тя скръсти ръце и се приближи до прозореца. Навън листата на дъба, които въпреки студа упорито се държаха за клоните, изглеждаха посребрени от лъчите на луната. Видя как една миеща мечка притича през сечището, после се обърна към Улф. Той стоеше безмълвен до камината.
— Няма сили.
— Може би просто е уморена — отвърна той и повдигна вежди. — Самата ти се чувстваш изтощена, нали?
