— Помислих си, че мистър Макуейд ти е приятел.
— Какво те накара да си помислиш така? — Каролайн взе свещта и тръгна към стълбата.
— Той каза така. — Отговорът на Едуард й напомни за свещеник, който чете Библията.
Сви устни и погледна през рамо.
— Облечи се бързо, Нед. Закуската е почти готова. Трябва да потеглим рано.
Престори се, че не чува въпроса, който той й зададе, и бързо слезе долу. Влезе в спалнята и видя, че Мери седи в леглото и кърми Колин. Тя вдигна глава и сложи пръст на устните си. С кимване на главата посочи мисис Куин, дълбоко заспала до нея. Двете с любопитство погледаха как възрастната жена си поема въздух, който дълго клокочи в гърлото й, преди да излезе навън с шумно хъркане. Размениха си усмивки и Каролайн с леки стъпки изтича в кухнята да обърне бекона, цвъртящ в тигана.
Мери изглеждаше в добро настроение. Само да не бяха тъмните кръгове под очите й, които растяха с всеки изминал ден. За стотен път Каролайн се помоли да не греши, като тръгва за „Седемте бора“.
След малко получи възможност да претегли още веднъж всички аргументи в полза на тръгването им.
— Къде отиваме? — Нед слезе от стълбата. — Не ме ли чу, като те питах преди?
Изглеждаше сънен и начумерен и на нея й се прииска да го прегърне като снощи. Но нещо в него й подсказваше, че няма да се зарадва на този жест. Затова тя продължи да бърка царевичната каша.
— Връщаме се в „Седемте бора“. Там ще ти хареса, Нед. Къщата е много по-хубава от тази и…
— Сигурна ли си, че е разумно да напускаме форта. Мистър Макуейд каза…
— Мистър Макуейд не може да знае всичко.
— Може би. — Нед се отпусна върху един стол и протегна краката си напред. — Но той е наполовина индианец и смята, че…
— Той каза, той смята, той мисли… Нед! — Каролайн коленичи пред него и го улови за ръцете. — „Седемте бора“ е нашият дом. Племето чероки току-що подписа договор с англичаните. С очите си видях.
— Но…
— Трябва да помислим и за друго, фортът е нападнат от едра шарка. Досега успяхме да се опазим от нея, но с всеки ден броят на заразените расте. А не сме само ние. Трябва да помислим за Мери и нейното бебе. Снощи тя спеше и не можахте да се запознаете, но тя също живее в „Седемте бора“. Сега двете разчитаме на теб.
Известно време Едуард я гледа със сините си, досущ като нейните, очи, после кимна и Каролайн не устоя на предишното си желание да го прегърне. Предположението й излезе вярно. Той наистина изглеждаше смутен от жеста й и тя отново отбеляза колко много е пораснал брат й само за няколко месеца.
Когато Мери влезе при тях, Каролайн ги представи един на друг и тримата седнаха да закусят, докато небето на изток просветляваше. Скоро се появи и мисис Куин и недоволно замърмори, че я оставяли сама. Но отново отхвърли предложението на Каролайн да тръгне с тях.
— Не, вие, младите, вървете. Аз съм се заклела, че кракът ми няма да стъпи на запад.
Едуард се нацупи, когато Каролайн го принуди да избере най-важното от сандъка, който бе донесъл със себе си. Трябваше да остави копринените си панталони и сака.
— Мисис Куин ще ти ги пази и по-късно ще си ги вземеш. Сега няма как да ги мъкнем.
— Но аз доведох товарен кон.
— Който ще трябва да носи всичкия ни багаж. Повярвай ми, Нед, изискано облекло няма да ти е нужно. Вземи по-грубите си дрехи.
— Като тези, които носи мистър Макуейд?
Трябваше да се досети, че вече бе време брат й отново да спомене името му.
— Да, нещо подобно — промърмори тя.
Почти два часа след съмване напуснаха форта. Каролайн изчака, за да бъде сигурна, че Улф вече е тръгнал. За разлика от брат си тя беше убедена, че той ще стане рано. А никак не й се искаше да се натъкне по пътя на него. Не му беше обещала да остане във форта, но знаеше, че той очаква това. По-точно — изисква. Докато вървеше напред по пътеката към „Седемте бора“, Каролайн се питаше какво ли ще направи той, щом открие, че са напуснали форта.
Дяволите да те вземат, Каролайн Симънс, не, Каролайн Макуейд! Не можеше да забрави, че тя е вдовицата на баща му. И се проклинаше за това, че не престава да мисли за нея.
Улф се наведе напред, облегна ръце на бедрата си и се опита да я пропъди от съзнанието си. Съсредоточи се върху думите на омраза, които се сипеха от устата на Талцуска. Злобата му бе отправена към англичаните, но Улф не бе сигурен дали не говори лично на него. Всъщност бе съгласен с почти всичко, което братовчед му казваше. Договорът, подписан само от някои вождове, наистина беше обида за техния народ.
— Уойа иска да повярваме, че за нас е по-добре да преглътнем тази мерзост, вместо да се бием. Аз казвам, че той се държи като изплашена жена, каквато всъщност е.
След това лично оскърбление Талцуска скръсти ръце и всички в задименото помещение в Естато обърнаха очи към Улф.
Първият му подтик бе да прескочи тлеещия огън, около който седяха, и да се хвърли срещу своя противник. С какво удоволствие би го разкъсал на парчета, би забил юмрук в присмехулната му физиономия.
Но беше дошъл тук, за да проповядва в името на разума, предпазливостта и търпението… Трябваше да се придържа към основната си цел. Със свити юмруци и кръв, кипяща в безсилен гняв, той се обърна към вожда.
— Талцуска говори за несправедливостта на договора и с това аз съм съгласен — започна Улф на майчиния си език. — Но да убиваме жени и деца, както той предлага, означава да мислим с мозъка на пиле. — С ъгълчето на окото си видя как Талцуска понечи да се изправи, но седящите зад него го дръпнаха. Съветът беше свикан, за да разговарят не с юмруци, а с думи, и Улф внимателно подбираше своите.
— Нашите воини са храбри. Никой, дори англичаните, не може да отрече това. Но те са и мъдри. Някои от вождовете ни още са пленници във форта. Ако започнем да убиваме, те ще бъдат обезглавени. Какво мислите за това?
— Ти какво предлагаш? Да седим като страхливи баби?
Улф впери огнен поглед в братовчед си.
— Предлагам да помислим, преди да се втурнем като обезумели във война, която не можем да спечелим.
— Уойа говори първо за нашата смелост, а после — за поражение — презрително изсумтя Талцуска.
— Поражението ще дойде не защото ни липсва храброст. Ще ни разбият, защото сме малко в сравнение с врага. Защото пушките и барута, с които се бием, идват от него.
— Според теб, Уойа, как трябва да постъпим? — попита вождът.
По-късно Улф седеше край потока, загледан в препускащата вода. Дали беше убедил съвета да действа предпазливо и благоразумно? Не знаеше. Истината бе, че самият той нямаше представа какво трябва да се направи. Съзнаваше, че необмислените постъпки само ще им докарат гнева на англичаните. Но пък и не биваше да седят смирено. Дали не трябваше да преговарят още? Той отпусна глава върху събраните си длани.
Месеци наред се опитваше да помири двата народа… двете половини, които се бореха в самия него. Да помогне да стигнат до решение, справедливо и за двете страни. Сега всичко му изглеждаше безнадеждно. Англичаните може би бяха доволни от подписания договор, но племето чероки виждаше само още едно доказателство за измамната същност на белия човек. Невинни хора бяха задържани като затворници и Улф знаеше, че е само въпрос на време договорът да бъде нарушен.
Тогава щеше да избухне война.
А той беше безсилен да я спре.
— А, ето къде била страхливата баба.
