Улф скочи, щом чу подигравателния глас на братовчед си. Сега вече боят не беше забранен. Преди Талцуска да мигне, Улф се хвърли срещу него. Както бе очаквал, изпита огромно удоволствие от свирепия юмручен удар, който нанесе на врага си. Също и от приглушения вик, изтръгнал се от гърдите на Талцуска. Последваха нови и нови удари и двамата противници се озоваха на каменистата земя.
Физически бяха равностойни съперници, но Улф бе малко по-висок. Двубоят бе ожесточен. Ту единият, ту другият взимаше надмощие, но Улф осъзна, че е ударен, чак когато в окото му потече кръв.
Възседна врага си през кръста и Талцуска извика нещо неясно. Улф не обърна внимание на думите му, докато ръцете му не бяха внезапно изтеглени и здраво хванати отзад. Съпротивляваше се срещу двамата мъже, но напразно. Те го държаха, а Талцуска бавно се изправи на крака. Впил поглед в Улф, той избърса устата си и по ръката му остана кръв.
— Ще платиш за това, двуличнико! — изкрещя той.
— Върви по дяволите!
— Тук думата имам аз! — Талцуска се приближи и застана лице в лице с Улф. — Повече няма да слушаме страхливци като теб, които говорят за предпазливост. Повече няма да търпим господството на англичаните. — Той оголи зъбите си. — Ще ги прогоним от нашата земя. — Макар че времето бе студено, по сипаничавото му лице лъщеше пот.
— Жената на баща ти е на път за „Седемте бора“. Но не се тревожи, няма да я убия… веднага.
Успя да се освободи от двамата мъже, които го държаха, но Талцуска отскочи назад ухилен. Улф се хвърли към братовчед си, но преди да го стисне за шията, в главата му избухна болка. Успя да направи само крачка, преди да се строполи на земята.
Пътуването до „Седемте бора“ мина по-леко, отколкото Каролайн очакваше. Мери го понесе добре, като често споменаваше колко се радва да се прибере вкъщи и се питаше дали Логън ще се върне скоро. Колин все още беше много дребна, въпреки честото хранене.
— Ще се оправи, щом заживеем отново в „Седемте бора“ — казваше Мери.
Къщата си стоеше така, както я бяха оставили, само че някои горски животни бяха потърсили подслон в нея. Каролайн и Едуард ги изгониха, а после се заеха да потърсят из гората домашните животни.
Пилетата писукаха съвсем наблизо. По-трудно беше да намерят кравата, но накрая Едуард я откри да преживя несмущавана от нищо на няколко мили надолу по реката.
През това време в гората бе спокойно. Скелетите на дърветата стърчаха сред зимния мраз, а наоколо не се виждаха следи от индианци. Каролайн задиша по-леко. Тук не ги заплашваше шарка. Сутрешните й пристъпи бяха преминали. Чувстваше се по-силна и се опитваше да даде част от силата си на Мери.
Нед сякаш бе роден за този живот. Намери дрехи на Логън и след като помоли за разрешение, започна да носи ловните ризи и гамашите, като ги предпочиташе пред коприните, които си бе донесъл от Англия. Отдавна се беше научил да ловува за удоволствие в именията на другарите си от училище. Сега го правеше по необходимост и ги снабдяваше редовно със зайци и катерици.
Днес беше тръгнал на лов. Каролайн го предупреди да не ходи далеч и от време на време чуваше отекващи из гората изстрели. В кухнята ухаеше на току-що изпечен хляб. Мери седеше до огъня и скъсяваше поредния панталон на Логън. Щом Колин заплачеше, тя залюляваше люлката й с крак.
— Не знам много за по-големия брат на Логън — отговори Мери на въпроса на Каролайн. — Много млад напуснал дома, за да се бие за принц Чарлз. Робърт сигурно е бил вбесен и никога не му е простил. Не даваше името му да се спомене, дори след като до семейството достигна слух, че бил заловен и се готвели да го обесят.
— Господи, колко безсърдечно! — Каролайн извади хляба от пещта. — Робърт явно не е бил любящ баща.
— Така е. — Мери скъса конеца и погледна към нея. — Ето защо се радвам, че носиш детето на Раф, а не неговото.
За пръв път, откакто Каролайн бе признала кой е бащата на детето й, Мери отваряше дума за това. Каролайн не знаеше какво да отвърне. Мери се държеше така, сякаш проблемът можеше да бъде лесно разрешен, но Каролайн не споделяше мнението й. Отвори уста, за да обясни защо никой никога не бива да разбере, че Робърт не е баща на детето, но смразяващ крясък я накара да замълчи.
Преди да се добере до мускета в ъгъла, вратата се отвори с трясък. Размахал над главата си томахавка, в кухнята нахлу Талцуска.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
За миг й се стори, че никой не помръдва. Сякаш бяха застинали върху платното на сатанински художник. Мери бе коленичила до люлката със сгърчено от ужас лице, с протегнати към детето ръце. Талцуска, целият изрисуван в отблъскващи червени и черни цветове, приличаше на изчадие от ада, а зад него се тълпяха подобни чудовища.
Ако е имало някакъв шум, Каролайн не го беше чула. Страхът господстваше над сетивата й. Освен над обонянието. Все още бе обградена от мириса на прясно изпечения хляб, но сега тази миризма й се струваше остра и неприятна.
Като лятна буря, внезапно връхлетяла, преди да намери подслон, действителността се стовари върху Каролайн. След тишината до съзнанието й достигнаха викове и крясъци. Побиха я тръпки.
Страшилищата нахлуха в кухнята и я превзеха. Сред врявата Каролайн чу името си, обърна се и видя, че Мери е притисната до гърдите на индианец. Хвърли се срещу воина. Заби нокти в кожата му. Той я погледна с отвращение и гняв. Изсумтя и я отблъсна от себе си. После вдигна ръка над главата си.
Нямаше време да избяга. Каролайн видя сребристия блясък на томахавката и си пое последен дъх. Образът на Улф изникна в съзнанието й. Но така и не усети върху себе си гибелната целувка на стоманата.
Нещо твърдо я обгърна през кръста и я дръпна назад, като изтика въздуха от дробовете й.
— Не — изкрещя спасителят… или по-скоро мъчителят. — Тази е моя!
Помъкна я навън и в отчаянието си Каролайн за последен път зърна Мери. Приятелката й се бе строполила на каменния под.
Да се съпротивлява беше безсмислено, но въпреки това тя риташе, драскаше и хапеше Талцуска, който се опитваше да я усмири. В дълбините на съзнанието й мъждукаше истината, че ако пожелае, той би могъл с един удар да прекрати напразните й старания да се отскубне. Но не го направи. Въпреки това не можеше да каже, че е деликатен към нея.
Грубо дръпна ръцете й назад. Когато каишите от сурова кожа стегнаха китките й, по лицето й потекоха сълзи, но не от болка, а защото разбра, че сега вече наистина е безпомощна. Нямаше как да помогне нито на себе си, нито на Мери и Колин, нито на брат си.
— Просто го направи — изкрещя тя на похитителя. — Просто ме убий!
Щом изрече отчаяните думи, той я блъсна на земята. Падна върху замръзналата пръст и в бедрото й избухна болка. Талцуска се наведе над нея и свирепо я сграбчи за косата. Дървени фиби се разхвърчаха по снега.
— Ти желаеш смърт!? — изрече той с лице, сгърчено в презрителна гримаса. Извади нож от гамашите си и го плъзна по челото й. — Това ли предпочиташ, бяла жено? — Студеното острие опари плътта й и Каролайн изхлипа. Тонът му омекна: — Ако е така, значи не си несломим боец, за какъвто те взех. Освен това — той пъхна ножа обратно в калъфа, — не желая да те убивам точно сега. — Талцуска рязко я изправи на крака.
Докато се отдалечаваха от къщата, Каролайн като обезумяла търсеше с очи някакъв знак от останалите. Но не видя нито Мери, нито Нед. След малко кълба гъст дим обвиха „Седемте бора“ и скриха дома от погледа й.
Улф видя пушека от хребета при разклонението на реката. Реши да не си губи времето, като се убеждава, че пожарът не е в „Седемте бора“. И без това беше закъснял.
Не ускори ход сега, когато знаеше какво се е случило, защото отдавна тичаше с най-голямата скорост, на която бе способен. Още от рано сутринта. Тогава бе успял да развърже ръцете си и да се нахвърли
