— Добре тогава. Но няма да изоставаш и ще вършиш каквото ти наредя.
Погребаха Мери до невръстната й дъщеря. По настояване на Едуард Улф каза няколко думи над гроба й. Това им отне само четвърт час, но той знаеше, че пилеят ценно време. Нямаше търпение да потегли. И да намери Каролайн.
Принуждаваше се да върви напред. Беше много уморена, но по време на почивките се чувстваше още по-зле. Защото тогава трябваше да слуша подигравките на Талцуска.
— Уойа няма да те спаси — повтаряше й той. — Той е мой затворник. Ако се опита да избяга, ще умре.
Съсредоточила внимание върху стъпките си, успяваше да потисне тревогата. Мери… Колин… Нед… Какво ли се бе случило с тях? Дали Талцуска говореше истината за Улф? Дали беше затворник, или вече бе мъртъв? Опасяваше се, че всички са загинали. Дали не беше сама, единствената оцеляла? И ако беше така, какво ли вече имаше значение за нея?
Каролайн въздъхна тежко и осъзна, че да не мисли е невъзможно. Макар да беше изтощена, макар да бе принудена да върви с бърза крачка по неравната пътека, тя все още можеше да разсъждава и да се тревожи.
— Тук ще си починем. — Талцуска я улови за ръката и Каролайн видя, че останалите са спрели. Отпусна се на колене, после приседна. Ръцете й бяха завързани отпред и каишът бе препасан през шията й. Тя сви крака и облегна чело на коленете си, за да не гледа.
— Трябваше да кажеш, че си уморена.
Без да вдигне поглед, Каролайн разбра, че похитителят е наблизо.
— Щеше ли да има някакво значение? — Тя усети ръката му върху себе си и се отдръпна, но той улови брадичката й и обърна лицето й към себе си.
— Няма смисъл да се съпротивляваш.
Каролайн не отвърна, само му хвърли гневен поглед.
— Чуваш ли ме, бяла жено?
— Чувам стъпките на кралските войници, които са по петите ти.
Очакваше да я удари и въпреки че се беше стегнала, юмрукът му я повали на земята. Остана да лежи върху твърдата земя с вкуса на собствената си кръв в устата. Затвори очи.
— Ще те пречупя, бяла жено. Тогава ще бъдеш моя.
Почивката им бе кратка. Каролайн се опита да заспи, освободи съзнанието си от действителността, но дори тази възможност й бе отнета. Щом започна да се унася, я ритнаха да става.
Вечерта застудя. През деня студеният въздух я ободряваше, но сега ръцете и краката й се вкочаниха и тя не преставаше да трепери. Въпреки това, когато спряха за през нощта и запалиха голям огън, сърцето й натежа. Пламъците лижеха сухите клони и постепенно стопляха тялото й, но душата й зъзнеше. Ако съществуваше вероятност някой да ги преследва, Талцуска не би допуснал димът от огъня да бъде забелязан.
Надеждата я напусна, когато той развърза ръцете й. Каишът остана около шията й.
— Седни — нареди той, след като постла одеяло близо до топлината на огъня. Тя се поколеба. Той сложи ръка върху рамото й и я натисна надолу.
— Нищо няма да постигнеш, като се инатиш. Аз имам време. Ти си умна. Ще разбереш, че трябва да правиш каквото ти заповядам.
Искаше й се да изкрещи, че никога, никога няма да му се подчини. Но беше много уморена. Когато най- после проговори, в тона й личеше само раздразнение:
— Защо си правиш този труд, Талцуска? Няма ли да е по-лесно да ме убиеш?
— По-лесно за кого? — Той седна на одеялото до нея. — Сигурно за теб. А според мен усилието си струва.
Опитът й да се отдръпне от него само го разсмя. Той хвана по-здраво каиша около шията й.
— Не си бягала от ръцете на Уойа, нали, бяла жено?! Разликата между мен и него е, че в жилите му тече английска кръв, нали?
— Не. — Каролайн бе впила поглед в лицето му и очите й блестяха на трепкащата светлина от огъня. — Разликата е в това, че твоите ръце са изцапани с английска кръв.
Тогава той я бутна върху одеялото и тя стисна зъби в очакване на онова, което предстоеше. Но той я остави. Изправи се и изчезна между дърветата, които ги заобикаляха. Друг индианец, когото не познаваше, зае мястото му и нави каиша около китката си. Той нито говореше с нея, нито я докосваше и постепенно тя се унесе в неспокоен сън.
Когато се събуди, откри, че е завита с одеяло, а в утринния въздух прехвърчаше снежец. Сдъвка сушеното месо от елен, което й дадоха, доволна, че има какво да хапне. През нощта бе осъзнала, че оцеляването зависи от самата нея. А не ставаше дума само за нейното оцеляване. Трябваше да мисли и за детето си… детето на Улф. Сама трябваше да защитава и него, и себе си.
Затова изяде всичко, което Талцуска й даде, макар че стомахът й се бунтуваше срещу непривичния вкус. Прие одеялото, с което той наметна раменете й. Устоя на изкушението да го хвърли на земята в знак на презрение към него. Щеше да избяга. Бе сигурна в това. Бягството беше само въпрос на време. Дотогава трябваше да се преструва на смирена.
Вървяха на северозапад през местност, която постепенно преминаваше в планинска. Индианците бяха седмина, но никой друг освен Талцуска не разговаряше с нея. Тя изглежда бе негова лична отговорност… негова лична собственост. Хранеше я, вървеше до нея, дърпаше каиша, ако тя забавеше ход. Спеше до нея. Последното я дразнеше най-много, макар че досега не беше сторил нищо друго, освен да споделя одеялото й.
Постоянно й говореше. Как неговото племе щяло да разгроми англичаните, как щяло да прогони омразния бял човек от своята земя; и как ненавиждал Уойа, синът на подлия търговец.
— Щом толкова ни презираш, защо тогава ме мъкнеш със себе си? — попита го Каролайн, докато вървяха през планински проход.
— Все още ли предпочиташ да те убия? — Каролайн не отвърна и той продължи. — Ще те запазя за спомен от победения враг. Като погледна към теб, ще си спомням, че си била съпруга на измамника и жена на неговия син. Ще те притежавам дълго след като те се преселят в страната на мрака.
След два дни пристигнаха в селище, по-малко от Кеои. Каролайн не знаеше със сигурност къде се намира и Талцуска отказа да й каже накъде са се запътили.
Въпреки че не разбираше почти нищо от разговорите, за нея беше очевидно, че Талцуска е посрещнат като герой. И че я гледат с презрение. Разбра, че е безсмислено да се надява на нечия помощ. Жените крещяха срещу нея, някои от тях размахваха юмруци пред лицето й, докато Талцуска я водеше през селото.
Колибата, в която я затвори, беше тясна и занемарена. Сламениците върху пръстения под бяха мръсни. Каролайн ги изтупа и се огледа. Още беше следобед, а вътре бе тъмно. Светлината на бледото зимно слънце проникваше само през процепите между гредите и дупката в средата на покрива, която служеше за комин.
Прозорци нямаше. Единственият изход бе вратата, през която бе влязла, а тя се отваряше към центъра на селото. Възрастна жена й донесе вечерята, като грубо я хвърли в краката й. Каролайн я изяде и легна да си почине. Щом бе решила да избяга, трябваше да събере сили.
Но когато тъпаните забиха и ритъмът им започна да разтърсва земята под главата й, решимостта й отслабна. Индианците напяваха монотонно, гласовете им ставаха все по-силни и екзалтирани. Тя лежеше в тъмното с отворени очи и се чудеше как ще успее да се измъкне оттук.
Сигурно се бе унесла в сън, защото се стресна, когато вратата се отвори. За миг видя на прага едра фигура, открояваща се на светлината от гигантския огън в центъра на селото.
Изплаши се и се сви на пода. Стисна в ръката си единственото оръжие, което бе намерила — камък, голям колкото картоф. Вратата се затвори и тъмнината я покри като тежко вълнено одеяло. Чу го как се приближава към нея и изтегли ръката си назад. В най-добрия случай щеше само да го нарани, а после той щеше да й го върне стократно. Добре разбираше това. Но страшният миг бе дошъл и тя нямаше да се остави
