въздушна целувка на Даций. — Следващия път може да спечелиш, но в резултат на честна битка.
— Честна битка ли? — вдигна изскубаните си вежди Даций. — Честна или не, но по-добре ще е да победиш.
— Хубава кръчма! — продума един от спътниците на Даций, мъж със сурово лице и счупен нос. Потупа Полибий по ръката. — Винаги си нащрек да не стане пожар, нали? Човек не знае кога може да се подпали — грубиянинът докопа чашата на Полибий и отпи от нея. — И разбира се, имаш хубавичка племенница — Клавдия беше, нали? Тя е във вила „Пулхра“, така ли? Знаем къде е, а там имаме приятели, които може… но Муран стовари юмрук върху масата. Той извади ножа, който държеше под масата, блъсна двамата бандити встрани и отправи ядовита обида към мъжа със счупения нос, който светкавично се измъкна под дъжд от удари и ритници. Муран го притисна в ъгъла и го сграбчи за косата. Докато притискаше върха на ножа към тлъстото гърло на противника си, той видя, че Попея стои на прага и пищи. Сега и други редовни посетители се втурнаха да отворят вратата и преодолели страха си от бандата грубияни, нахлуха в помещението.
— Стига, стига! — извика Даций. — Стига, Муране! Мило момче, обърни се!
Гладиаторът се обърна. Даций още седеше на масата, но двама от бандата му бяха принудили Полибий да се изправи, а друг опираше върха на камата си под брадичката на кръчмаря.
— Честната размяна не е кражба! — изфъфли Даций, докато ставаше и тръгна с олюляване през помещението. Огледа Муран от главата до петите. — Трябва да кажа, скъпо момче, че си извънредно чевръст! Надявам се обаче, че ще бъдеш също тъй чевръст и на арената.
Като по щракваше с пръсти и се перчеше, Даций се измъкна от кръчмата. Полибий изтича при жена си, а Муран вдигна камата, сграбчи спътника му за косата и с няколко добри ритници отзад го прати да се кандилка след останалите. Полибий се втурна към вратата, залости я, после се смъкна на пода и скри лице в ръцете си.
— Хайде, хайде! — Муран отиде при него и му помогна да се изправи. — Само вдигат пара и крякат като жаби!
— Гадни са! — продума Полибий. — Дори плъховете от каналите ги избягват!
Муран му помогна да се върне на масата, отиде да утеши Попея и донесе две чисти чаши. Напълни ги и натика едната в ръката на Полибий, сетне седна срещу него.
— Защо не го уби? Говоря за Спицерий… — запита Полибий и свали чашата си. — Знаеше ли нещо за това, преди да бе започнало?
— Пред всяка голяма битка можеш да чуеш всякакви слухове — отговори Муран, — но това само дрънканици, нищо, от което си струва човек да се обезпокои. Спицерий и аз знаехме, че големи суми минават от едни ръце в други. Но защо Даций е заложил на мен, защо са били толкова сигурни?
— Трябва да има някой — размишляваше Полибий, — някой някъде, който да е заложил много на победата ти. Облогът е бил замразен, затова са пратили тези отрепки.
— Не, нещата са по-други! — Муран натопи пръст във виното и го прокара по устните си. — Не забравяй, Полибий, че те са залагали не на моята победа, а на загубата на Спицерий. Но, както казва винаги малката Клавдия, животът никога не е толкова прост и лесен…
Клавдия се размърда на дивана:
— Мислех, че тази среща е теологическа, че има за цел да докаже, че твоят Христос е наистина Господ?
— Клавдия, Клавдия! — потупа я по ръката Силвестър. — Мислиш ли, че ние, християните, сме по- различни от другите? За да се присъедини към нас, човек трябва да притежава две качества: първо, да признава, че е грешник; второ — да разбира, че единствено добрият Бог може да го промени. Нашият първоучител беше — той се поправи — е Бог, но нашата общност е сбор на грешници — той се удари по гърдите. — И аз включително! Ние се караме, предаваме се един друг, похотливи сме, крадем, убиваме.
— Елена разбира ли това?
— Естествено. Но Елена гледа на християнската църква като на средство да обнови империята и да сплоти народите в нея. А най-вече разбира, че огромната армия бедняци приемат нашата църква заради обещанието, което тя дава; за възкресение, за живот вечен като единственото им утешение в тази долина на сълзите. Християнската общност — продължи Силвестър, — вече е била раздирана от противоречия. Нашата църква е на почти триста години, но още от самото начало сред нас е имало измени и предателства. Един от учениците на Христа, Юда, го предаде, за да бъде разпнат. Петър, който по-късно дойде в Рим, отрече, че изобщо го познава.
Клавдия внимателно слушаше. Пред никого не беше го признавала, но макар и да не приемаше християнската религия, беше привлечена от учението й и най-вече от въздействието й върху огромното население от римски бедняци.
— Нашата църква — Силвестър вдигна ръце, сякаш държеше чаша в тях, — излезе от катакомбите, вече не се крие под земята. Сенките се разбягаха, но сега е време да премахнем несправедливостите, да се борим за власт, да искаме място под слънцето. Преди десет години старият император Диоклециан започна най-свирепите гонения срещу християнската църква. Бесеха наши последователи от далечна Британия до границите на Персия. Трябва да си чувала за ужасните зрелища във Флавиевия амфитеатър. Мъже, жени и деца бяха разкъсвани от диви животни или бяха предавани на най-унизителна смърт.
— Бях дете — прошепна Клавдия. — Помня как баща ми криеше християнски символи. Една сутрин, мисля, че беше около празника на Луперкалиите36, войници дойдоха да претърсят дома ни.
— Родителите ти са имали голям късмет — отвърна Силвестър. — Други обаче нямаха. Когато арестуваха християнин, даваха му възможност да се очисти, като принесе благовония пред някоя статуя на императора или пред римските знамена. Естествено, мнозина отстъпваха; изправени пред ужаса на смъртта, те предпочитаха лесния начин да се измъкнат.
— И какво ставаше с тях?
— Започваха да ги наричат с ново име, с подигравателната дума lapsi — падналите. Според някои членове на църквата ни, тези лапси никога не трябва да получат опрощение. Други, сред които и аз, мислехме, че това наказание е твърде сурово. Да, лапсите би трябвало да се покаят, но и скоро да получат опрощение, и да ги приемат пак в общността.
— А как въздействаше това на нашите философи?
Силвестър горчиво се усмихна:
— Ако мислиш, че лапсите са лоши, не те са най-лошите. Има друга група грешници, наричани искариоти по името на онзи, който предаде Христа, Юда Искариотски. Тези мъже и жени не само се отричаха от религията си, но предлагаха срещу възнаграждение или не да отвеждат властите при други християнски общности. Навярно домът на баща ти, Клавдия, е бил претърсен заради някой шпионин — Силвестър дълбоко си пое дъх. — По време на преследванията на Диоклециан школата в Капуа беше белязана едва ли не като християнска общност. Знаеше се, че мнозина преподаватели и ученици там са последователи на Христа — той сви рамене. — Поне на теория. Но преди около шест години властите получиха извънредно точни сведения къде да претърсват, кого да търсят, те имаха всички напътствия, които им трябваха. Поне четиридесет души бяха арестувани, а трийсет от тях бяха изпратени в Рим за екзекуция.
Клавдия подсвирна тихичко:
— А според Атанасий тези предатели са сред групата на арианите. Тази сутрин той се кани да привлече вниманието на императрицата към този въпрос.
— Но защо? — попита Клавдия — Константин не се интересува какво е станало преди шест години. Той не е християнин и всъщност не дава и пукнат грош дали в твоята общност има някой предател!
— А, да — въздъхна Силвестър, — но Атанасий ще настоява, че тези предатели предават ближните, че пращат невинни мъже, жени и деца на смърт. Може да изтъкне, че такива хора все още се спотайват в християнската общност…
— Разбирам — кимна Клавдия. — А който е предал веднъж, пак ще предаде…
— Точно така! — съгласи се Силвестър. — Атанасий ще намекне, че ако тези мъже и жени са готови да предадат римския епископ, защо да не предадат и римския император?
— Но Атанасий е един от вашите. Защо не му кажеш да си държи устата затворена?
— Вече опитахме — отвърна Силвестър. — Ти се срещна с Атанасий, той има пламенен и избухлив нрав,
