— Клавдия?
Анастасий размаха ръка пред очите й.
— Мислех за пламенната вяра — тя се усмихна извинително. — Човекът, убил Дионисий, не се е промъкнал отзад с кама или брадва, нито е размазал черепа му с тояга. Дионисий първо е бил зашеметен, завлекли са го сред дърветата, вързали са го и са го измъчвали — тя щракна с пръсти и бързо продължи. — Кажи ми, Атанасий, има ли такова изтезание, когато измъчваният е закачен на верига и смъртта настъпва поради стотици намушквания?
— Чувал съм за тази жестокост — потвърди Атанасий. — Виждам накъде биеш. Ти отговори на собствения си въпрос: бил ли е Дионисий убит, за да удовлетвори злобата, която убиецът е носил в себе си от времето на големите гонения?
— Възможно е — Клавдия стана и тръгна. — Ако научиш нещо ново… — подвикна тя през рамо.
— Ти първа ще го узнаеш! — откликна Атанасий. Клавдия се чувстваше освежена след съня и реши да се разходи към вилата с надежда, че може да срещне някои от хората, който тайно бе включила в списъка си. Намери Юстин да си почива в една колонада със свой ученик. Двамата отпиваха от кърчаг с вино, в който се опитваха да удавят мъката си. Философите я видяха и поздравиха.
— Разбирам, че добре си се справил.
Клавдия се опита да вложи добронамереност в думите си.
— Значи, ти си единствената, която мисли така — произнесе неясно Юстин. — Атанасий ме обърка. Мислех, че речта му ще бъде за Божествената същност.
— Да, да — прекъсна го Клавдия, — но аз не съм дошла да говоря за опонента ти, а за Дионисий. Знаеше ли, че той възнамерява да те предаде?
Юстин погледна крадешком към другия мъж. Вече се канеше да излъже, но изведнъж отпусна рамене и кимна. Клавдия помисли, че е разстроен, но когато той вдигна умореното си лице, в очите му блестеше омраза. „Хванали са те в капан и са те унизили“ — помисли Клавдия. — „Ти си много опасен човек.“
— Дионисий — процеди Юстин — беше като огъвана от вятъра тръстика. Имахме подозрения към него. Стана мълчалив, унесен.
— И? — продължи да разпитва Клавдия.
— Получихме сведения, че са го видели да посещава дома на Атанасий и да присъства на беседите му. Така че няма да липсва, нали? Нямам какво повече да кажа за смъртта му.
Юстин се извърна, взе кърчага и напълни чашата си. Ученикът изсумтя и изгледа Клавдия от главата до петите.
Клавдия преглътна острия си отговор. Когато се обърна, Бур и кохортата му наемници завиваха на ъгъла и в маршова стъпка тръгнаха по колонадата. Винаги й напомняха тромави мечоци с гъстите си бради и кожените наметки, които продължаваха да носят независимо колко е горещо. Въпреки разпоредбите на императрицата, всички бяха пияни. Клавдия се отправи към тях и препречи пътя им. Бур толкова рязко спря хората си, че те започнаха да се блъскат един в друг. Всички веднага я обкръжиха. Клавдия се огледа наоколо: в отговор в нея се вторачиха светлосини очи на обветрени лица. Долавяше миризмата на лой и мазнина, с които мажеха телата си, наред с благовонията, с които се мажеха в безуспешните си опити да я прикрият — въпреки това винаги воняха на мечешка бърлога и конюшня.
Германците дружелюбно й се усмихваха, като потупваха дръжките на мечовете или решеха с пръсти бради и мустаци, общоприет жест, с който показваха, че оценяват красотата на една жена. Клавдия също им отговори със сладка усмивка. Те изръмжаха и й се поклониха. Харесваха малката, „мишлето“ на императрицата. Бяха виждали императрицата да я гали по косата и това им стигаше. Знаеха и за Муран и бяха решили, че такъв мъж трябва да има изгора, твърда като щит и със сърце на войн. Клавдия от своя страна не се самозалъгваше относно грубоватото им, комично поведение; това бяха убийци, избирани заради тяхната диващина и лукавост. Те многократно бяха доказвали, че грубият им, тромав външен вид служи за маска на техния остър и проницателен ум. Освен това обичаха да си вземат всичко, което им харесваше, включително и жените. Германците пристъпваха от крак на крак около нея. Клавдия успя да види, че един-двама от тях се опитват да се скрият зад другите — рядко събитие, защото всеки войн държи да бъде забелязан. Тя пристъпи към криещите се и с ръка направи знак на другите да се отместят. Отначало те не помръднаха.
— Моля ви се! — усмихна се Клавдия. Те се подчиниха и тя се изправи пред двамата, за които отначало помисли, че са от групата на вечните недоволници, застанали с отпуснати край тялото ръце, заплашително гледащи я под вежди. Момичето видя леките издутини под туниките на двамата, към които само привличаха вниманието, като се опитваха да ги прикрият с плащовете си. — Моля ви се! — настоятелно повтори Клавдия и протегна ръка. — Искам да видя какво има там.
Смръщените войници пристъпваха от крак на крак, Клавдия щракна с пръсти. Те се свиха, отметнаха плащовете, вдигнаха туниките и разкриха косматите си кореми. После измъкнаха по една красива статуйка на Юнона от слонова кост. Богинята беше облечена с гръцка дреха, стоеше на малка могилка с обвиващ се около глезените й розов храст и в едната ръка държеше светкавица, а в другата чепка грозде. Клавдия взе статуйките и огледа групата. Бур я зяпаше с отворена уста. Другите рееха поглед в небето, сякаш го виждаха за първи път. Двамата злосторници паднаха на колене и скриха лица в ръцете си, жест, с който в племето им се молеше за милост.
— Какво става? Какво става?
Наемниците отстъпиха встрани и Гай Тулий с група вътрешни охранители се появи откъм колонадата. Бяха не с униформи, а с прости туники над торбести панталони и с военни сандали. На рамото си Гай носеше оръжеен колан. Наемниците настръхнаха. Чувствата между редовната армия и онези, които те презрително наричаха помощни войски, не бяха от най-топлите.
— Какво става? — повтори Гай и със сила си проправи път през тълпата, красивото му лице изглеждаше напрегнато, очите нащрек.
Клавдия чу стърженето на стоманата, когато спътниците му измъкнаха мечове. Изплашен от онова, което можеше да се случи, един наемник потърси камата на колана си, но Гай стисна ръката му.
— Нямате право да вадите меч тук. Клавдия? — Гай се обърна и се вторачи във фигурките, които тя държеше. — Разбирам! — взе едната, обърна се и я бутна в лицето на Бур. — Да ти кажа ли какво е наказанието за кражба от императорския дворец? Четирийсет и девет камшика, а може и разпъване на кръст. Кои са виновниците?
— Гай Тулий! Гай се извърна.
— Да, Клавдия?
— Мисля, че бъркаш — Клавдия нарочно говореше бавно, за да могат германците да я разберат и да не я прекъсват. — Тези войници патрулираха в градината. Намерили фигурките под един храст, взели ги и ми ги донесоха, за да мога да открия законния им собственик.
— Ще ми покажеш ли този храст?
— Гай Тулий! — клепачите на Клавдия започнаха да трепкат. — Нали не искаш да кажеш, че съм лъжкиня? В края на краищата имаш доказателство! Аз държах фигурките, не те. А сигурно не аз съм ги откраднала. Мога да докажа къде съм била тази сутрин! Но ако…
— Разбира се! — бързо отвърна Гай. Обърна се и тупна Бур по рамото. — Ти си голям късметлия! — заяви той.
Стражата прибра мечовете, Гай се поклони и те се отдалечиха.
Когато изчезнаха от погледите им, германците се стълпиха край Клавдия. Те започнаха да я потупват, да я прегръщат, вдигнаха я във въздуха и я целуваха по страните. Тя имаше усещането, че е попаднала в обятията на много приятелски настроено семейство мечки. Германците ръмжаха от удоволствие. Те тихичко се смееха, опитваха се да прикрият радостта си, макар по страните им да се стичаха сълзи. Бур сграбчи ръката й, изведе я от колонадата и я помъкна към сянката на клонестите маслини, част от старата гора, включена в градините, когато започнали да строят вилата. Когато вече никой не можеше да ги види, той сияещ застана пред нея с ръце на раменете й и бързо каза през рамо нещо на родния си език. Двамата недоволници веднага пристъпиха напред, коленичиха в краката й, хванаха ръцете й и с тържествени лица и светнали очи произнесоха някаква клетва.
— Сега са твои в мир и война — преведе Бур. — Няма да ги спрат ни кръв, ни огън. Ти току-що се сдоби с двама братя, Клавдия!
