клатушкайки се, мина един столник евнух.
— Щом си толкова гладен, трябваше да си поискаш храна — прошепна Клавдия и го потупа по рамото, — но и аз трябваше да забележа.
— Не бях толкова гладен — отвърна той между две хапки, — но трябваше да ти кажа за пожарите.
— Знам, че „Печалният дом“ е бил подпален.
— Не, за други пожари — повтори той. — Трябва да кажа на някого какво видях. Както ти казах, миналата нощ, се нахраних добре и хубаво се напих с не особено добро пиво. Наистина се напих и заспах край нужниците. Събуди ме врявата заради горящата сграда. Скочих и побягнах, пламъците бяха обхванали всичко. Богове, помислих, че ще обвинят мен! Заплашваше ме кол или кръст, затова избягах. Прескочих стената и побягнах към върха на хълма. Тази вила е построена на място, където е била насипвана земя. Както и да е — Нарцис избърса уста с опакото на ръката си, — седнах там, гледах звездите отгоре и се чудех какво да правя. Ако побегнех, със сигурност щяха да ме обвинят. Всъщност нямаше от какво да се боя, ако останех. Имах свидетел, който щеше да каже къде съм бил и че домът е бил непокътнат. Там няма лампи, няма масло, нищо, което може да предизвика такива пламъци. Не бях сторил нищо лошо. Щях…
— После? — настоя Клавдия.
— Успокоих се. Гледах звездите, въздухът беше прохладен и мек. Затворих очи. Кълна се, че можех да усетя дъха на жълтите нарциси, толкова силен и наситен в моята родина, спомних си долината, където играех като момче. — Както и да е — продължи Нарцис. — Отворих очи. От мястото, където седях, можех да виждам „Печалният дом“, но като погледнах в далечината, видях и други огньове.
— Какво? — възкликна Клавдия.
— Други огньове, господарке. Те не пламтяха там, откъдето бях дошъл, сигурен съм. Но докато гледах в тъмнината, можех да видя един не много далеч оттук, после друг малко по-нататък. Тогава не казах нищо за това. Мислех, че са от стърнищата, но жетвата още не е дошла. Такива огньове не са били палени от поне два месеца. После се сетих за Спасителя Симон.
— Какво за него? — Клавдия се опита да прикрие възбудата си.
— Че бунтът му започна така. Запали сигнални огньове, купчини клонки от храсти, напоени с мазнина. Наричаше ги светлините на небето, хубава работа му свършиха.
Клавдия огледа прелестната, изтънчена градина. Сега перистилът се пълнеше с още придворни и чиновници, които слизаха долу да се нахранят на отрупаните маси и да отпочинат в прохладата и благоуханието на това красиво място. Нещо в разказа на Нарцис пробуди спомените й от миналата вечер. Почувства как потръпва от страх. Спомни си как вървеше към сикоморовото дърво, където бе се разположило императорското семейство. Това беше! Нощният вятър духаше срещу нея, откъм горящия „Печален дом“, защото усети миризмата на дим от дърво. Ами ако Нарцис имаше право? Дали „Печалният дом“ не беше сигнален огън? Сигнал, изпратен към някого отвън? По време на пътуванията си из Италия с трупа артисти Клавдия беше виждала маршируващи войски и беше чувала грохота на сражения. Спомни си тъмните хълмове на север и запалените в дълбоката нощ сигнални огньове, докато армиите маневрираха, за да се срещнат в кървав сблъсък.
— Кажи ми, видя ли другия път? — запита тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Седял си на хълма и си гледал към вилата, нали? Това е на юг. Дали огньовете горяха на изток и запад или зад теб, на север? Правя си най-груба сметка — добави тя. — Огньовете, които си видял, бяха ли по права линия пред теб, или около теб?
— Не, бяха пред мен, не можах да видя нищо нито наляво, нито надясно. Между другото, от пет години работя тук и знам посоките.
Тревогата на Клавдия се засили. Нарцис имаше право. Защо бяха запалили такива огньове в разгара на лятото? Според него, това не бяха горски пожари, причинени от горещината, а преднамерено подпалени огнища. Ако бяха сигнални огньове, за какво ги бяха запалили? Тя напрегнато мислеше; по това време нямаше големи празници или тържества. Дали трябва да каже на августата? А какво щеше да стане, ако бъркаше? Клавдия стана.
— Идваш с мен.
— Къде? За какво?
— За да пояздим. Върви в конюшните и предай на конярите от името на Клавдия, вестоносец на императрицата, да ми приготвят кон — една кротка кобила, и кон за теб.
— Предпочитам да вървя! — изръмжа Нарцис. — Така ме заловиха. Вместо да избягам, откраднах кон и паднах от него.
Като си мърмореше нещо под носа, робът бързо излезе от градината.
Клавдия се върна в стаичката си. Всичко беше наред. Сложи няколко монети в кесията си и взе шапката. След малко тя и Нарцис напуснаха вилата през една странична порта с мях вода, окачен на седлото на кобилата й. Вилата вече беше притихнала, защото императорското семейство и гостите се бяха оттеглили да отдъхнат от дневния пек. Стражите зад стената също дремеха. Клавдия забеляза, че са малко и нарядко, отпуснати в сянката на дърветата. Дръпна юздите и погледна назад. Нарцис, който креташе след нея, спря и любопитно вдигна очи към нея.
— Страхуваш ли се?
— Не, предпазлива съм. Кажи — продължи Клавдия, — знаеше ли кога ще дойде императорът?
— Не, всичко беше спокойно. Началникът на кухните запита началника на гвардията, но и той не знаеше. Императорът идва и си отива като вятъра. На всички икономи и слуги беше казано, че след свършването на игрите императорът ще се върне в Рим — Нарцис сви рамене. — Всичко си вървеше както обикновено, докато не откраднаха меча. В името на господаря на светлината! — въздъхна той. — Знаеш ли, заповядаха ми да измъкна онзи дебелак Тимотей от избата. Беше пребледнял като сняг, помислих, че е мъртъв. Е, рекох си, още един, в чийто нос ще трябва да бъркам…
— Благодаря! Не навлизай в подробности! — припряно го прекъсна Клавдия.
Когато стигнаха кръстовището, двамата тръгнаха по една пътека, която водеше към мястото, където Нарцис бе видял първия пожар. Робът беше потънал в собствените си мисли, отпуснат заради пълния си стомах и виното, което пееше в кръвта му. Доволен, той тихо си тананикаше някаква песничка. Местността наоколо бе напечена от лятното слънце. Те вървяха край редици лимонови, чинарови и сикоморови дървета, понякога пред погледа им се мярваше оголена червено кафеникава земя и зелени пасбища, пожълтели от изгарящото слънце. В летния топлик зрееха ниви с царевица, ечемик и ръж. После минаваха край малки чифлици, край които въздухът беше пропит от миризмата на тор, мляко и сено. Кучешки лай или пронизващ крясък на патици нарушаваха понякога тишината. В небето прелитаха лястовици, мишелови, скорци и врабчета, които се стрелкаха към дърветата или изскачаха от тях, а сред постоянното свирене на щурците изведнъж се промъкваха писък на друго насекомо или бръмчене на пчели.
Клавдия почувства, че клепачите й натежават. Не беше от най-добрите ездачи, въпреки, че седлото бе устойчиво, а кобилата спокойна. Тя задряма за малко. Надяваше се, че паметта на Нарцис е наред и че той може добре да се ориентира.
— Сигурен съм, че беше тук! — пробуди я Нарцис. Бяха стигнали до парче орна земя, простиращо се в ляво от пътеката, което сега, в края на сезона пустееше.
Клавдия слезе от коня, прекоси тясната канавка и навлезе в нивата. Широка бразда в далечината я отделяше от следващия парцел. Почвата под краката й беше твърда и ронлива, и само понякога виждаха някоя птица да се рови сред буците.
— Сигурен съм, че беше тук! — повтори Нарцис. — Току-що минахме един чифлик. Помня как го гледах. Да спъна ли кобилата?
— Нямай грижа за нея — извика Клавдия през рамо. — Ще си намери трева и ще е доволна.
Тръгнаха през нивата, Клавдия се препъваше в разораната земя. Отначало помисли, че Нарцис се е объркал, но започнаха да се спускат по склон и стигнаха до кръг от прах и остатъци от изгоряло дърво. Клавдия клекна, порови с ръце почвата и вдигна смесица от пръст и прах. Долавяше се осезателно миризма на масло. Изправи се, изтри ръце и се огледа наоколо. Широкото и безмълвно поле изглеждаше още по- плашещо. Всеки, скрит в дърветата, би могъл да ги наблюдава.
— Най-добре ще е да си вървим — прошепна тя, — и да си вървим по-бързичко, Нарцисе!
Клавдия едва ли не побягна към пътеката, слънцето прежуряше, тя се потеше, устата й беше странно
