Тя загледа двете нови придобивки към семейството си, усмихна се и прошепна някакви благодарности. Ордата пак се струпа, за да продължи всеобщото ръкостискане. Останала без дъх и с чувството, че цялата е натъртена, Клавдия предаде статуетките в ръцете на Бур.
— В името на обичта ти към живота — закле тя Бур, — върни тези проклети неща там, където си ги намерил, и никога, никога не го прави пак! — издържа на погледа му. — Сега можеш да ми направиш една услуга. Искам да дойдеш в подземието, където висеше свещеният меч.
Всички покорно тръгнаха след нея по колонадата, излязоха от градината, прекосиха двора с перистила и се пуснаха по стъпалата към подземието. В подножието те не продължиха нататък и останаха там, бъбрейки помежду си като деца. Бур обясни, че смята подземието за свещено място, обитавано от християнски духове.
— Много добре! — въздъхна Клавдия. — Вие, другите зверове, се връщайте в градината. Бур, искам двамата стражи, дежурни в деня, когато мечът изчезна.
Бур отсечено издаде някаква заповед. За миг настъпи бъркотия. Германците всъщност не искаха да тръгват, те бяха като омагьосани от това волево, малко създание, успяло да измами могъщия офицер и да спаси двамата им другари. Накрая, след като Бур се разкрещя и удари някои от тях, те поеха нагоре по стълбите. Клавдия не се изненада, че останалите двама стражи бяха злосторниците. Те изглеждаха доста объркани, единият гледаше втренчено в стената, сякаш омагьосан от една тухла, другият бе забил поглед в пода, сякаш бе изгубил нещо драгоценно.
— Бур! — Клавдия дръпна германеца за плаща. — Ти ли взе меча?
Той отвърна с порой клетви, които спътниците му заповтаряха.
— Чудесно! — заяви Клавдия. — А сега ми покажи какво е станало в онзи ден.
Двамата стражи застанаха от двете страни на вратата и клекнаха там. Бур й показа как Тимотей пъхнал ключа си в ключалката, после сложи своя.
— Сигурен ли си, че вратата е била заключена? — попита Клавдия.
Бур изръмжа някакво потвърждение.
— Сега вратата се отваря — Клавдия забеляза, че стражите не помръднаха, но Бур отскочи, сякаш някой се спотайваше в тъмнината отпред. Тя влезе вътре и чу как вратата зад нея се затваря. Клавдия пак я отвори и излезе навън.
— Сигурен ли си, че е било така? Искам да кажа, че вратата се е затворила?
Бур кимна.
— Тимотей носеше ли лампа?
— О, да! — потвърди германецът и използва ръцете си да опише лампата. — Един от онези фенери.
— Разбирам. Донеси ми светилник.
Водачът на наемниците изтърча и се върна с голям фенер с бронзова рамка, чиито стени бяха от твърди листа полиран велен. Клавдия вдигна резето, вътре беше закрепен масленик. Един от стражите подаде кремък, запали фитила и Клавдия се върна в подземието. Тя придърпа един от столовете, седна до пясъчния кръг и се загледа в куката. После затвори очи. Тимотей влиза, помисли тя, и припада. Отвори очи и зарови ръка дълбоко в пясъка. Какво се е случило? Как е изчезнал мечът?
— Бур! — повика тя. Германецът не отговори и Клавдия излезе. Тя запита дали подземието след кражбата е било претърсено както трябва. Бур кимна.
— Така мисля, но беше очевидно, че мечът е изчезнал.
— Но дали е изчезнал? — попита Клавдия. Докато стоеше в подземието, семето на една нова идея започна да никне в нея.
Глава шеста
Probitas laudatur et alget.
Прославят честността, но я оставят да умре от студ.
Клавдия излезе от подземието и се върна в градината. Видя как слуги подрязваха пищните розови храсти край дървената решетка, отделяща моравата от сенчестата колонада. Един роб пристъпи към нея и я попита дали иска нещо от кухнята. Клавдия благодарно се усмихна. След малко се показа друг роб с богат поднос с пушена риба в лозови листа, ечемик с подправки, яйца във винен сос, резен сирене, парче сладкиш и два бокала с бяло вино.
— Два? — вдигна глава Клавдия и засенчи очи срещу слънцето. Позна роба, когото беше разпитвала край развалините на Печалния дом. — Кой иска да пие заедно с мен?
Мъжът направи опит да изобрази усмивка върху лицето си.
— С удоволствие ще пийна, господарке. Извинявам се за своята нескромност, но ти имаш добро лице и щедро сърце.
— Как се казваш?
— Името ми е Нарцис. Сириец съм — той приседна без покана до нея. — По професия бях балсаматор. Грижех се за мъртвите, докато не бях замесен в един глупав бунт край Дамаск.
Клавдия му подаде чашата с вино.
— Знаеш как става — печално продължи Нарцис — Някой идиот се сбива. Намесват се и невинни, легионите пристигат, разпъват водачите, останалите продават в робство и историята свършва — лицето му стана още по-мрачно. — Познаваха ме като Спретнатия Нарцис, толкова добър бях в занаята! Особено се гордеех с акуратността, с която подготвях трупа. Винаги лесно пробивах носовата кост и извличах мозъка без много-много мръсотия.
— Да, да — прекъсна го Клавдия, като не отделяше очи от храната. — Но как беше замесен в бунта?
Нарцис пресуши бокала и Клавдия му наля и своето вино. Робът се отпусна, начена втората си чаша и я гледаше като гладно кутре.
— Да отговоря на въпроса ти, господарке, живеех на пет мили извън Дамаск. По едно време се появи онзи луд, който наричаше себе си Спасителя Симон, едър мъжага с начумерено лице. Беше живял в Египет и там бе научил няколко номера. Обещаваше, че онези, които повярват в него, вечно ще живеят Отвъд Хоризонта, дори да умрат, ако са последователи на бог Озирис39 и са погребани според свещения обред, не само ще живеят вечно, но ще могат и да се завръщат, и да приемат различни форми.
— Ти сигурно не си повярвал в тази глупост?
— Не, аз не повярвах, но повярва жена ми, защото спеше със Симон, нашия тъй наречен Спасител.
Нарцис замълча и се загледа в тълпата прислужници, скупчили се в колонадата. Бяха заобиколили Атанасий и го поздравяваха с пискливи гласове.
— Нямах избор — продължи Нарцис. — Някои хора отговарят пред Бога, аз пък пред една по-висша власт — жена ми. Тъй или иначе — той въздъхна, — Симон каза, че му трябвам, защото съм балсаматор. Глупавият фанатик завзе едно укрепление в края на пустинята и обяви, че е настъпил Деня на далечния хоризонт. Вдигнахме знамето на Озирис и се разбунтувахме срещу местния губернатор. Той изпрати войска — един трибун с пехота и конници. Убиха жена ми, набиха на кол Спасителя Симон — Нарцис изсумтя. — Това ми достави известно удовлетворение, макар и сам аз да свърших като роб.
Погледна блюдото с храната и звучно преглътна. Клавдия чу червата му да къркорят.
— Яж! — нареди тя и му го подаде. — Настоявам да ядеш. Ти си мой гост, Нарцисе, аз поемам отговорността.
Робът не изчака да го подканят втори път и се нахвърли на храната като вълк. Клавдия се изправи, отиде към една маса, поставена встрани в сянката, и донесе още един кърчаг вино. Нарцис бързо тъпчеше устата си с храна. Клавдия изпита дълбоко съчувствие към този човек на средна възраст, толкова гладен, че беше забравил положението си, само и само да си напълни стомаха. Някои придворни я гледаха странно;
