отворена.
— А връзките? — продължи Клавдия. — Въжетата — поясни тя, — използвани да се вържат ръцете и краката на жертвата?
— Още бяха на китките и глезените, бяха вързани много стегнато. Трябваше да ги прережа с нож.
— И какво направи с тях?
— Хвърлих ги на пода. Разбираш ли, господарке, започнах да огладнявам, а когато си измил труп, идва ти премного за един ден. Не исках да пропусна дажбата си за деня и помислих, че мога да привърша с него и тази сутрин — мъжът се поглади по корема. — Разбира се, хранят ни с останки от кухнята, но си хапнах добре и отидох да спя. Когато се събудих, разбрах, че „Печалният дом“ гори.
Клавдия му подаде монета от кесията си, стана и тръгна из почернелите останки от постройката. Още носеше сандалите със себе си, обу ги и ги затегна Тогава пристъпи върху тлеещите пепелища. Сградата беше напълно унищожена, наоколо се смесваха покрити с фин прах и тъмнееща пепел греди и камъни, и тя беше принудена да се движи внимателно сред отломките. От време на време се навеждаше и разравяше отпадъците с камата си. Долови лек мирис на масло и странен сладникав дъх, от който на човек му се повдигаше. Двата трупа трябва да са били напълно изпепелени от огъня наред с всичко друго, намирало се в „Печалният дом“.
Излезе от постройката, а робът любопитно я гледаше как обикаля край нея. Огънят не се беше прехвърлил другаде, защото „Печалният дом“ бе построен върху каменна основа доста далеч от градината. Тревата наоколо беше стъпкана, но Клавдия не откри никакъв белег, че пламъците са започнали от пламтяща главня или хвърлено вътре гърне с подпалено масло. Пак навлезе в развалините и този път робът дойде да й помогне да отмества тухли и парчета греди, но и там не намери нищо.
Клавдия благодари на мъжа, мина през градината и влезе в малък сенчест портик, издигнат да пази августейшите обитатели от слънцето. Вятърът донасяше до нея гълчавата и избухващите от време на време ръкопляскания, и тя разбра, че дебатът още продължава. Клавдия легна на тревата и през отворите в покрива се вгледа в синьото небе, по което понякога преминаваше бялото валмо на някой облак. Двамата с Феликс обичаха да лежат така и да се взират нагоре, сега, когато остана сама, тя имаше понякога чувството, че брат й сякаш се е върнал и лежи до нея, предано загледан в лицето й, питайки се какво ли е замислила за след малко обичната му по-голяма сестра. Примигна, за да прогони сълзите си, и се замисли за загадките на вила „Пулхра“. Нямаше обяснение за изчезналия меч, докато за смъртта на Дионисий имаше няколко теории за възможни мотиви в тази вила, претъпкана със заподозрени. Под лъскавата фасада на това елегантно селско имение бушуваха дълбоки, тъмни страсти, а по повърхността се носеха стари спомени и недоизказани слова. И все пак онова, което най-много объркваше Клавдия, беше пълното унищожаване на „Печалният дом“. В светлината на други доказателства тя твърдо беше стигнала до заключението, че палежът не е още едно поругаване на нещастния Дионисий; убиецът просто е искал да унищожи нещо, което, ако се проучи по-отблизо, би могло да разкрие неговата или нейна истинска личност. Клепачите на Клавдия натежаха. Помисли дали не се върне на дебата, но след няколко минути вече спеше.
Когато се събуди, по удължаващите се сенки от близкото дърво разбра, че е задрямала за малко.
— Наблюдавах те.
Тя бързо се обърна. Полускрит от ствола на едно дърво, от сенките се отдели някакъв силует.
— Кой си ти?
Клавдия се опита да се изправи, но се заплете в робата си.
— Позволи ми да ти помогна.
Тя усети как ръката му стисна нейната и разбра, че това е Атанасий. Сега очите му не бяха толкова пронизващи. Малко смутена от подозренията си, тя му благодари, а Атанасий отръска няколко стръкчета трева, полепнали по туниката й.
— Съжалявам, ако съм те стреснал! — усмихна се Атанасий. — Виждам, че дебатът е имал поне една добра последица: ти спеше дълбоко. След като произнеса реч, винаги се опитвам да успокоя ума си, да охладя кръвта си и отивам да се разходя.
— Победи ли?
Клавдия седна на тревата и Атанасий се присъедини към нея.
— Е, нямаше гласуване — Атанасий прехапа устни, загледа се някъде зад Клавдия и примигна. — Не, нямаше гласуване — повтори той, — но мисля, че ние изложихме добре становището си. Юстин не можа да се противопостави на авторитета ми, на цитатите от Писанията. Обърка се и едва ли не започна да изопачава нещата. Мисля, че успяхме.
— Защо Дионисий е предложил да се прехвърли в партията ви?
Атанасий сви рамене:
— За да напредне, да има почести и богатства. Разбрал е накъде духа вятърът.
— Значи, може да го е убил някой от неговата партия?
— Или от нашата? — намуси се Атанасий. — Религията е като политиката, Клавдия. Всички ние може да пеем един и същ химн, но това не значи, че ни харесва да сме част от хористите. Дионисий би могъл да даде сведения за вероятни предатели в собствените ни редици.
— Би ли могъл да е свързан с лапсите?
— А! — засмя се Атанасий. — Значи, знаеш всичко за това — видях те да си шепнеш с августата. Питах се откъде ли може да са дошли сведенията. Не е изненадващо, че императорът издаде онзи декрет — той се наведе напред и сключи ръце, сякаш се молеше. — Разбираш ли, Клавдия, ораторската школа в Капуа е прочута. Много християнски семейства избягаха там, за да се скрият от гоненията в Рим. Когато Диоклециан започна гоненията, Капуа беше специално набелязана. Властите пратиха в града шпиони и доносници. При нас внезапно започнаха да се стичат бъдещи учени, някои добронамерени, други с намерение да напакостят. Между другото, аз не твърдя, че ти си шпионка.
— О, грешиш, магистре! — засмя се Клавдия. — Аз съм шпионка, но не съм предателка. Има разлика.
— Не знам какво се случи в действителност — продължи Атанасий. — Ние укрихме светата утвар и се срещахме нощно време в подземни пещери или в околностите. Бяхме в безопасност или поне мислехме, че сме в безопасност, докато изведнъж сякаш всички демони на ада бяха освободени. Набезите ставаха все по-чести, мнозина бяха обесени. От Рим пристигна отряд мъчители и разпитите започнаха.
— Ти беше ли арестуван?
— Да, да, бях. Тогава бях много по-млад, но имах могъщи покровители и добре бях научил урока си. Ако някога те подложат на разпит, Клавдия, недей да мълчиш, а им говори нещо, разказвай им каквато и да е история докато можеш. Освободиха ме и избягах, преди да започнат истинските преследвания. Други нямаха този късмет. Някои се пречупиха, други умряха по време на изтезанията, а мнозина бяха пратени в Рим да приемат страховита смърт.
— А Дионисий? — тихо попита Клавдия.
— Дионисий беше навършил десет години, покръстен наскоро, беше нещо като теб, Клавдия, вестоносец — момче, което пращаха при различните групи. Трябваше да знае кои са местата и кой кога да иде там. Беше освободен приблизително по същото време, когато и аз — Атанасий замълча и преглътна няколко пъти, Клавдия видя, че се опитва да се пребори със сълзите си. — Малко след това римските чиновници започнаха да имат, как да го кажа… повече късмет при търсенията си. И затворите започнаха да се препълват със заловени от тях християни.
— Заподозряха ли Дионисий, че е искариот, предател?
— Всички бяхме заподозрени, дори и аз самият. Страшното е в това, че десетки умряха от ужасна смърт.
— Така — бавно заговори Клавдия — значи, Дионисий може да е бил убит от собствената му партия, защото са знаели, че ще ги предаде. Би могъл да е убит и от твоята партия, защото е притежавал сведения, които биха могли да представляват заплаха. Или убиецът би могъл да бъде някой друг, решил да си отмъсти за роднина или приятел, заловен при жестоките гонения отпреди десет години.
— А ти какво мислиш?
Клавдия се вгледа в умното, скептично лице на Атанасий. Въпреки, че отначало не й беше харесал, почувства, че може да се довери на този човек, който по свой начин беше цялостен и пламенно вярваше в онова, което проповядваше.
