вещица Жана д’Арк. Всъщност английската аристокрация била изключително умела в представянето на противниците си като последователи на черните изкуства — дори Хъмфри84, херцог на Глостър и чичо на Хенри VI, бил застигнат от такива обвинения.
Като се има предвид това, едва ли е изненадващо, че тамплиерите също били обвинени в практикуване на вещерство, когато настъпил техният съден ден, и това обвинение преследвало ордена през цялата му двестагодишна история. През 1307 година, когато Филип IV наченал гоненията срещу тамплиерите, магьосничеството и черната магия застанали на челно място сред повдиганите срещу тях обвинения.
И въпреки това, дори свободни от подобни твърдения, тамплиерите винаги били възприемани като подозрителни. В Светите земи те предизвиквали както завист, така и разбиране, заради готовността им да преговарят и да търсят близки отношения с мюсюлманския свят. Тези нагласи, съвместени с потайност и присъщата им дарба да придобиват богатство, ги въвличали в пререкания и те често бивали обвинявани във „формиране на кралство в кралството“.
До 1152 година концепцията първообраз за „Бедните рицари“ в братството, основано, за да подпомага пилигримите и да закриля пътниците на Йерусалим, бързо се трансформирала и те се превърнали в забележителен военен орден с бойна слава като на никой друг. Тамплиерите дали ясно да се разбере, че никога нямало да се предадат. Всъщност те били така строги към себе си, както и към враговете си. Хронистът Гийом от Тир разказва случай, при който тамплиери, които предали един замък, впоследствие били обесени по обвинение в страхливост.
И други секти и групировки процъфтявали в Близкия Изток и нито една не всявала страх така, както тази на асасините. Те били такива, каквито са описани и в този роман, макар че трябва да се допусне, че жертвите им като цяло не са били франки или дори кръстоносци, а ислямски лидери, които дръзвали да им се противопоставят или да им попречат. В своята „История“ Гийом от Тир разказва как тамплиери и асасини можели да бъдат смъртни врагове и да стигат до убийства заради ежбите си, ала и че ако обстоятелствата се променяли, те не се притеснявали да работят заедно.
Смъртта настигнала граф Реймон от Триполи така, както е описана и в романа. Истинските причини за покушението срещу него така и не били изяснени, а предположения и обвинения валели от всички страни. Убийството му наистина провокирало избухването на дивашко клане, по време на което според Гийом от Тир „всички онези, които се различавали по език или одежди от латинците“ били „изклани“. Хронистът вярва, че убийците на граф Реймон били „асасините“, но истинските жертви на убийството му станали жителите на Триполи.
Обсадата на Аскалон протекла, както е описана и тук. Великият магистър на тамплиерите повел онова смъртоносно, фатално нападение през временен отвор в стените. Трамле и останалите били отцепени и унищожени, а обесените им трупове само засилили непоколебимостта на Балдуин и на франкската армия. Аскалон се предал по силата на споразумение. За известно време Орденът на тамплиерите изпаднал в пълно безредие заради смъртта на великия магистър. Глупавата прибързаност на Трамле така и не намерила обяснение. Гийом от Тир твърди, че мотивът е била арогантността и алчността на тамплиерите. Аз предполагам друга причина.
Гражданската война в Англия (1135–1154 г.) била ожесточена и яростна, подклаждана от амбициите на великите лордове. Джефри дьо Мандевил бил основна фигура сред тях. Историците вече се опитват да балансират ужасните обвинения, които някогашните хронисти отправят по отношение на Мандевил. И въпреки това определени текстове като например „Англосаксонска хроника“85 го описват като „нямащ страх нито от Бог, нито от човек“. Мандевил наистина започнал война в източните графства, окупирал е и е ограбвал манастири. Убит бил, както е описано и в романа, загинал отлъчен от църквата и в продължение на години ковчегът му висял злокобно между небето и земята в тамплиерското имение в Холбърн. В края на краищата обаче Светият престол проявил милост и позволил провеждането на църковно погребение. Приемането на трупа на Мандевил от страна на тамплиерите било изненадващо набожно дело и вероятно било част от политиката, по силата на която орденът, стремящ се да наложи в Англия, проявил смирение и пред двете страни в конфликта. До 1153 година тамплиерите наистина присъствали в Англия и били ръководени от магистър, известен с името Бозо. Седалището на ордена било в Холбърн и едва по-късно заменили това имение с друго и създали „Ню Темпъл“86.
Краят на гражданската война дошъл бързо и неочаквано. Юстъс, синът на Стивън, припаднал, задушавайки се в абатство „Сейнт Едмъндс“, след като бил застанал начело на жесток набег из околните местности. Санлис от Нортхемптън и Мърдак от Йорк, най-доверените съветници на краля, също се споминали по това време, както и неколцина други. Всъщност толкова много от поддръжниците на Стивън умрели толкова скоропостижно и така навременно, че историци като Т. Калахан започнали да изтъкват като причина за смъртта им отровителството. Дейвид Крауч обаче отхвърля такова твърдение в научната си работа във връзка с крал Стивън, като изтъква „изключително силна бактериална инфекция“, правейки си извод от броя на смъртните случаи сред изтъкнатите личности по време на този едногодишен период. Въпреки всичко това списъкът със смъртните случаи в кралските среди е изненадващ. Вторият син на Стивън — Уилям — бил тежко ранен при инцидент край Кентърбъри, докато самият Стивън според хронистът Гервас от Кентърбъри „заболял от чревно разстройство, придружено от вътрешен кръвоизлив“. Кралят починал след кратко боледуване в Дувър на 25 октомври 1154 година, като оставил свободен пътя на Хенри от Анжу, който бил в цветущо здраве, да вземе властта.
Както Стивън, така и Матилда покровителствали Ордена на тамплиерите, който останал неутрален по време на гражданската война. Ала след като Хенри от Анжу станал крал, орденът рязко се разраснал. Короната и великите благородници били достатъчно щедри в множеството си дарения. Тамплиерите се сдобили със земя и станали могъща сила до 1308 година, когато Едуард II най-накрая се обърнал срещу тях. Думата
Борли в Есекс винаги се е радвал на злокобна репутация. Професионалният ловец на духове Хари Прайс го нарича „най-обитаваната от духове къща в Англия“. Причините за паранормална активност, описвани като случили се там, са разисквани в много книги и памфлети. Възможността тамплиерите да са имали имение там също е била отчитана като още една причина за подобни феномени. Темпъл Бруър в Линкълншир също има страховита история. У. Х. Сейнт Джон Хоуп написал статия за мястото, включена в „Археология“88 през 1908 година (том 61). В нея той споменава предходен текст от преподобния Дж. Оливър (публикуван през 1837 година), който твърдял, че под старото тамплиерско имение били открити тайни помещения. И в тези стаи „имало угаснали въглени, смесени с човешки кости“. Истината зад подобно откритие никога не е била установена.
Информация за текста
© 2009 Пол Дохърти
© 2010 София Русенова, превод от английски
Paul C. Doherty
The Templar Magician, 2009
Сканиране: Galimundi, 2010 г.
Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.
Издание:
Пол Дохърти. Тамплиерът магьосник
Английска, първо издание
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев, 2010
ИК „Еднорог“, 2010
ISBN: 978-954-365-067-5
