доказателства, ала какво от това? Нека вещиците извършват своите мерзости. Нека те, следвайки бляновете си за отмъщение, предизвикат такива обстоятелства, за които други тайно са се молели. Какъв беше онзи израз, Парменио? Че Господ държи злите хора близо до дясната си ръка, за да може да ги ползва за своите неведоми цели? С една дума, точно това се случи. Берингтън и сборището му прочистиха пътя за вас и сега, когато това вече е свършено, те също могат да бъдат убити.
— Имаш ли доказателство за това? — заекна Парменио.
— Доказателство ли, приятелю мой? Изражението на лицето ти е достатъчно доказателство! Върви — Дьо Пайен отмести меча, — отнеси вестите на господарите си, кажи им колко успешно е било делото ти. Как си използвал един тамплиер да издири чародеите, но не и преди те да извършат онова, за което твоите повелители са се молили. Питам се колко от останалите са подозирали истината — Трамле, Монбар, Хенри Фицемпрес? Четирима души със сигурност я знаят — ти, аз, Хейстанг и господарят ти в Рим.
— Отначало не знаех…
— О, не, разбира се, че не си знаел, ала имало ли е значение дали е бил Берингтън, или Уокън? Оставили сте тези хора да вършат злодеянията си. Приятелю, по пътя на логиката и с минаването на времето ти си достигнал до моите заключения малко по-рано от мен. Ти винаги си подозирал Майеле. Имаше ли свои шпиони из Палестина и в други земи, които да търсят истината за Берингтън и Изабела? Ами за Уокън? За онова, което в действителност се случи в Йерусалим? Те ли ти носеха вести из тъмните кътчета на лондонските гостилници? И после си известявал тях, твоите господари извън страната, за Стивън и за близката кончина на цялото му домочадие. Разправял си им, че Хенри Фицемпрес ще получи своето и ще бъде благодарен за подкрепата на Светата Майка Църквата. Донесъл си им, че ще се възползваш от онзи тамплиер, който най-сетне бил спечелил доверието ти, да отмъсти на сборището от магьосниците душегубци. Дошъл си в Англия, но не за да откриеш Уокън, и всички отвратителни убийства все пак се случиха. Вероятно си заподозрял каква е истината след пребиваването ни в „Сейнт Едмъндс“ — било е въпрос единствено на време и логика. Е, добре! Да оставим това — Дьо Пайен прибра меча си в ножницата. — Време е да си вървиш. Утре, малко след зазоряване, господарите ти ще те чакат.
Коронерът Хейстанг чакаше в „Гробницата на Авраам“ — просторна гостилница, разположена на стария римски път, който прекосяваше пустите земи в посока към Линкълн. Той държеше затворниците си оковани из околните постройки и пируваше със свитата си, награждавайки мъжете с част от плячката, отнесена от имението Бруър. Загадъчният генуезец Парменио продължи по пътя си, като напусна хана рано, потъвайки в мъглата, изчезвайки като крадец в нощта. Хейстанг се забавляваше да слуша страховитите разкази за местността, въпреки че гостилничарят стисваше здраво устни, дори само при споменаването на имението Бруър. Коронерът чакаше. Осъзнаваше, че неразгадаемият тамплиер, мъжът с всевиждащия поглед, както го наричаше сега на себе си, стоеше и пазеше, докато в онази опустяла къща дойде смъртта. Войниците на Хейстанг се редуваха да лагеруват на входа на долчинката, наблюдавайки какво се случваше там. В късната утрин на шестия ден, двама от тях препуснаха в галоп и се върнаха в хана, за да донесат вестта, че имението било обхванато от пламъци и горяло като клада. Когато Хейстанг стигна входа на долината, той зърна пламъците, които ревяха като огньовете адови и се издигнаха нагоре като огромни потрепващи езици, придружавани от кълбящ се черен и сив дим. Малко по-късно Едмънд дьо Пайен, облечен в плетената си ризница, нахлупил шлема си и заметнал големия бял тамплиерски плащ, украсен с кръст, препусна леко по пътеката, виеща се извън имението — мрачна фигура на фона на опустошителните пламъци. Очевидно се бе подготвил за дълъг път — товарното конче се мъкнеше след него, отрупано с кошове и вързопи. Тамплиерът спря и извърна поглед нагоре към сивеещите облаци.
— Все още не е пукнала истинската пролет — измърмори той. — Ала лятото ще бъде радостно приветствано, щом настъпи.
— Какво се случи? — попита го Хейстанг.
— Свърши се, те са мъртви. Огънят ще погълне останалото. — Дьо Пайен се отпусна върху коня си и погледна усмихнато Хейстанг. Протегна ръката си, облечена в рицарска ръкавица, и Джон я пое. — Сбогом, стари приятелю — Дьо Пайен стисна десницата му.
— Няма ли да се върнеш в Лондон? При братята си в Храма?
— Моите братя не са там, Хейстанг. Ще се върна в абатството „Сейнт Едмънд“ и ще потърся братята си сред горските хора. — Рицарят намигна и пусна ръката на Хейстанг. — Това е единственото място, където истински съм се смял с глас.
— Ами клетвите ти?
— Ще спазя клетвите си. — Дьо Пайен посочи назад към пламъците. — Върви си сега, свърши се. Аз ще остана до края.
Хейстанг се сбогува и обърна коня си, давайки знак на хората си да го последват. Яздеше по пътя, без да се обръща назад, докато не чу името си. Дьо Пайен, с изваден меч, бе накарал огромния си боен кон да се вдигне на задните си крака и подкованите със стомана копита пореха въздуха. Тамплиерът, чийто плащ се вееше около тялото му, вдигна меч.
—
— Да — прошепна Хейстанг и сълзи замъглиха очите му. — Така иска Бог, приятелю, и нека Бог се смили над теб.
Епилог
Абатство Мелроуз, Шотландия
Есента на 1314 година
Брат Бенедикт се взря в господарката Дьо Пайен, когато тя отпусна ръката си, държаща ръкописа, и се обърна, сякаш за да погали веленовите пергаменти, пръснати върху писалищната маса до него.
— Така ли свършва всичко? — попита младият монах.
— Навярно — промълви старицата. — Ти нали прочете писмата, записките, хрониките на монасите от абатство „Сейнт Едмъндс“? Някои казват, че са писани от самия Едмънд дьо Пайен. — Тя се усмихна. — Братята наистина харесали историята, както и местните хора. — Старицата примигна бързо. — Харесали разказите за рицаря странник, облечен в бяло, който се явявал, за да ги защити от разбойниците или от всеки, който дръзвал да ги нарани. Харесали мълвите за същия рицар, който участвал в турнирите, за да защити правата им или за да припечели кесии със сребро, за да облекчи ориста им.
— Ами крал Стивън, Трамле, асасините, граф Реймон?
— Всичко това е истина — почти пошепна възрастната жена.
— И Дьо Пайен никога не се върнал в ордена си?
— О, мисля, че се е завърнал. Той спазил клетвите си, паладинът, Бедният рицар на Христа! Спазил положената клетва да закриля слабите и да защитава вярващите. Водил е свята битка. Опазил е вярата си, а в здрача на нашия живот колко от нас могат да кажат същото?
Бележка на автора
Черната магия и стремежът към тайната сила са били идея фикс на човешкото общество от всички култури и времена. Учените осъзнавали границите на познанията си и бленували да разнищят булото в стремежа си към нови открития. През Средните векове черната магия и политическата мощ често пресичали пътищата си. Обвинения в упражняване на черна магия например били повдигнати срещу няколко кралици: Изабел Френска81 (1327 г.), Жана Наварска82 (1416 г.) и, разбира се, Ан Болейн83. Някои крале на Англия също са били описвани като вещи в магията, като най-известният измежду тях бил Уилям Руфъс, чиято смърт, причинена от стрела в Ню Форест, според антрополога Маргарет Мъри била част от жертвоприношение в древен ритуал. Велики благороднически фамилии също не се разминали с този позор. През 1326 година Хю де Спенсър, първи министър на Едуард II и негов фаворит, станал обект на заговор с обвинение в черна магия, както се твърдяло, организиран от приора на Ковънтри. Де Спенсър се оплакал горчиво пред Светия престол, и получил язвителен отговор, че трябва да казва молитвите си, да промени нрава си и да върне вярата си в Господа. Великите благородници в Англия съдили и изгорили на клада като
